Андреас Мюлер е протестантски богослов от Мюнхен, който специализира в продължение на две години в Гърция със стипендия на Св. Синод на Гръцката православна църква. Благодарение на Вселенския патриарх Вартоломей получава позволение да живее в манастира Влатадон (на снимката) в Солун и по този начин има възможност да участва два пъти дневно в манастирското богослужение.
“Видяхме истинската светлина ...”Това пее хорът по време на Божествената литургия след като вярващите са приели Светото причастие. Съзерцанието на Божествената светлина, опитът да се усети присъствието на Бога чрез неговите нетварни енергии в литургията – ето това е центърът на православната вяра.
Не само заради човешките очи Божествената литургия се извършва с пищна украса по дрехите на свещенослужителите, заобиколени от изрисувани с позлата икони. Изчистените византийски песнопения не звучат само заради човешките уши. Благоуханният тамян не се употребява само за наслада на човешкото обоняние. Божествената литургия се отслужва в общност с всички светии, ангели, херувими и серафими, с всички, които заобикалят Бога, всъщност тя се отслужва в присъствието на самия Бог. Затова и в храма всичко трябва да изглежда красиво, да звучи приятно и да мирише добре. В литургията вярващият човек усеща своето общение с Бога по особено внушителен начин – та нали се издига до Божественото битие, за да получи в него спасение и живот. Това е центърът на християнското съществуване, от който изхожда православният християнин, живеейки своя християнски живот. В неговото начало стоят богослужението и полученият чрез него опит за Бога.
За мен като протестант централното място на богослужението в рамките на християнското съществуване е нещо много впечатляващо. Аз успях да науча, че в самото богослужение Бог иска да ни освети. Това става възможно не само чрез добрата проповед, която със сигурност също е важна, за да не трябва да се ограничаваме до изграждане на човешкия живот и до формиране на християнската вяра само на основата на един вероятно несъответстващ опит. Но проповедта всъщност не е всичко. Ние можем да схващаме Бога не само рационално като Словото, а много повече като Самото Слово приело плът. Ето защо ние, протестантите, трябва да се замислим повече как в нашите богослужения общността на светиите да се преживее по-осезаемо.
В православните богослужения впечатляваща е не само формата, а и начинът, по който православните богомолци участват в своите служби. Тук имам предвид най-вече продължителността на богослуженията. Със сигурност не всички православни присъстват на цялата литургия, включваща и предшестващата я утринна служба. Но все пак има голям брой християни, които разбират богослужението както като служение на Бога за хората, така и като спасително служение на хората за Бога. Участвайки в литургията, християнинът служи на Бога от благодарност за изкуплението и спасението, дарени ни от Него.
За съжаление литургията твърде рядко се извършва активно. Би било добре, ако както например в Румъния или в коптската църква, цялата енория произнася заедно поне “Символа на вярата” и “Отче наш”. Смятам също, че е добра практиката всички заедно да пеят основните тропари и канони на деня, респ. на празника и други песнопения, за да се чуе славословието към Бога също тъй ясно и като излизащо от цялата общност.
Ние, протестантите, можем да научим от нашите православни братя и сестри как вътрешната потребност прави възможно издържането до край на дългите богослужения и то с желание да се прослави Бога и да му се благодари. Можем да научим освен това, че богослужението не трябва да бъде подготвяно за енориашите по някакъв специален начин. Един удивителен опит по време на моите отчасти ежедневни посещения на богослужението в Солун беше свързан с това, че много едни и същи текстове – особено онези от трите употребявани типа богослужение – по никакъв начин не предизвикваха скука, нито пък бяха просто “изслушвани” още веднъж. Напротив, текстове, които бях чувал навярно вече хиляди пъти, изведнъж ми се разкриваха по особен начин.
Така ми стана ясно, че стремежът към оригиналност и креативност, който може да се наблюдава в протестантски служби, не въздейства непременно повече, отколкото винаги същите текстове и песнопения в православието. Напротив, дори изглежда, че като че ли богослужението изисква повторение. Чрез него именно се изгражда мястото, където се чувстваме “у дома си”. Без такова място човекът едва ли ще получи вътрешното спокойствие, за да осъществи истински срещи. Още самото общуване с другите хора става трудно без тази “родина”, но най-вече са невъзможни срещите с онзи Друг, който не може да бъде обхванат и изцяло разбран – с Бога. Чрез креативността и оригиналността възниква опасността човешките опити да се изкаже нещо за Бога да не успеят да се превърнат в действително преживяване на Бога, което да е отвъд цялата светска способност за създаване на представи. В Православната църква цари пълно съгласие, че пътят ни към Бога не може да бъде определен нито единствено чрез нашия субективен опит за Бога, нито само единствено чрез субективния достъп до Писанието, илюзорно считано от протестантите за единствено валиден авторитет. В своя път към Бога православните християни се чувстват свързани с традицията на Църквата.
Източник: http://orthodoxfrat.de/seite2.htm
За мен като протестант централното място на богослужението в рамките на християнското съществуване е нещо много впечатляващо. Аз успях да науча, че в самото богослужение Бог иска да ни освети. Това става възможно не само чрез добрата проповед, която със сигурност също е важна, за да не трябва да се ограничаваме до изграждане на човешкия живот и до формиране на християнската вяра само на основата на един вероятно несъответстващ опит. Но проповедта всъщност не е всичко. Ние можем да схващаме Бога не само рационално като Словото, а много повече като Самото Слово приело плът. Ето защо ние, протестантите, трябва да се замислим повече как в нашите богослужения общността на светиите да се преживее по-осезаемо. В православните богослужения впечатляваща е не само формата, а и начинът, по който православните богомолци участват в своите служби. Тук имам предвид най-вече продължителността на богослуженията. Със сигурност не всички православни присъстват на цялата литургия, включваща и предшестващата я утринна служба. Но все пак има голям брой християни, които разбират богослужението както като служение на Бога за хората, така и като спасително служение на хората за Бога. Участвайки в литургията, християнинът служи на Бога от благодарност за изкуплението и спасението, дарени ни от Него.
За съжаление литургията твърде рядко се извършва активно. Би било добре, ако както например в Румъния или в коптската църква, цялата енория произнася заедно поне “Символа на вярата” и “Отче наш”. Смятам също, че е добра практиката всички заедно да пеят основните тропари и канони на деня, респ. на празника и други песнопения, за да се чуе славословието към Бога също тъй ясно и като излизащо от цялата общност.
Ние, протестантите, можем да научим от нашите православни братя и сестри как вътрешната потребност прави възможно издържането до край на дългите богослужения и то с желание да се прослави Бога и да му се благодари. Можем да научим освен това, че богослужението не трябва да бъде подготвяно за енориашите по някакъв специален начин. Един удивителен опит по време на моите отчасти ежедневни посещения на богослужението в Солун беше свързан с това, че много едни и същи текстове – особено онези от трите употребявани типа богослужение – по никакъв начин не предизвикваха скука, нито пък бяха просто “изслушвани” още веднъж. Напротив, текстове, които бях чувал навярно вече хиляди пъти, изведнъж ми се разкриваха по особен начин.Така ми стана ясно, че стремежът към оригиналност и креативност, който може да се наблюдава в протестантски служби, не въздейства непременно повече, отколкото винаги същите текстове и песнопения в православието. Напротив, дори изглежда, че като че ли богослужението изисква повторение. Чрез него именно се изгражда мястото, където се чувстваме “у дома си”. Без такова място човекът едва ли ще получи вътрешното спокойствие, за да осъществи истински срещи. Още самото общуване с другите хора става трудно без тази “родина”, но най-вече са невъзможни срещите с онзи Друг, който не може да бъде обхванат и изцяло разбран – с Бога. Чрез креативността и оригиналността възниква опасността човешките опити да се изкаже нещо за Бога да не успеят да се превърнат в действително преживяване на Бога, което да е отвъд цялата светска способност за създаване на представи. В Православната църква цари пълно съгласие, че пътят ни към Бога не може да бъде определен нито единствено чрез нашия субективен опит за Бога, нито само единствено чрез субективния достъп до Писанието, илюзорно считано от протестантите за единствено валиден авторитет. В своя път към Бога православните християни се чувстват свързани с традицията на Църквата.
Източник: http://orthodoxfrat.de/seite2.htm
