Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (13 Votes)

801За да бъде любовта истинска, е необходима нейното упражняване и култивиране. Ако не обработиш една нива, тогава от нея ще поникнат само тръни. Много пъти в душите на хората виждаме да никнат тръни.

За съжаление, дори собствените си деца не обичаме, защото любовта към децата не е егоистичната любов, която ни кара да им купуваме разни неща, а е онази любов, която детето първо трябва да почувства в дома си, за да може след това и то да стане човек, който истински обича.

Бог е любов, а ние, хората, сме създадени по Божий образ. Следователно трябва самите ние да бъдем любов, а не да имаме любов. Човекът, който казва, че има любов, нищо няма, защото този, който има, не го казва, а го живее, преживява го и го вижда в живота си. Още повече си личи това, когато в живота има трудности, изкушения, но чоевк не губи тази красота на любовта.

На  Кръстопоклонна Неделя изнасяме  св. кръст в храма. Мярата на любовта е  кръстът. Това е мярата.  Важно е да изследваме смисъла на Христовия Кръст, за да можем да разберем дали обичаме, да разберем дали реално сме хора, които сме изпълнени с любов. Христос ни показа Своята любов чрез Кръста. Кръстът е мярката на Божията любов. Искаш ли да видиш колко Бог  обича  теб, и мен, и всички? Погледни Кръста. Там ще видиш един Бог, Който навежда небесата, става Човек, влиза в човешкия живот, в нашия живот, ходи сред нас, благотвори и изцелява всички, открива ни Неговата истина  - което е  израз на  любовта - и накрая се възкачва на Кръста. Не защото не можел да постъпи по друг начин, а защото искал да изцели немощта и неспособността на човека да обича; Той не  дошъл да ни спечели с Неговата сила. Затова влязъл в историята на света не като властник и  княз, за да ни подчини, а като  смирен Младенец, за да дойде при нас.

Колко хубаво се казва в Акатиста към Света Богородица „Затова след призоваване на подобното чрез подобно, като Бог слуша: Алилуия!". Той като Човек да призове човека, но да го призове къде?  - да го издигне високо, в общението на Отца, Сина и Светия Дух. Христос ни показа, че ни обича чрез Своя Кръст. Евангелието го казва изключително хубаво - никой няма по-голяма любов от тази да се жертва за Своите приятели и Самият Христос стана  послушен до смърт, и то смърт кръстна.

В онази епоха кръстът бил не само оръдие за изпълняване на присъди, а и за унижение. И когато казваме, че Христос бил разпнат, имаме предвид, че не само умрял за нас, а претърпял унижение заради нас. Има един чудесен тропар на Велики Четвъртък, където се казва, че всеки един член от Неговото свято тяло претърпя безчестие за нас. Един от отците, говорейки за Страданията на Христос, за всичко, което претърпял, казва, че чрез всичко това Той показва Своята любов към нас. Бог не ни обикна теоретично, не ни обикна с едно заявление: "Аз обичам хората!", а Неговата любов е въплътена. Не само защото става Човек, а заради всичко, което претърпява заради човека.

Затова, ако човек иска да види как Бог обича и коя е любовта, ще го види, ако погледне добре Христовия Кръст.

Но Кръстът изглежда поражда болка. На Кръстопоклонна Неделя Христос ни призова да се съразпнем с Него, да вземем нашия кръст, а не след дълго през Страстната Седмица ще ни призове да вървим с Него, да се разпнем с Него. Защо?  За да живеем  заедно с Него.

Той ни казва и нещо друго, че този Кръст е извор, от който извира радост в света. Чрез Кръста дойде радост в целия свят. Особено подчертаваме това, защото ни засяга пряко, тъй като без Кръста не съществува радост. И причината, поради която загубихме радостта, е, че се отрекохме от Кръста. С какво го заменихме? С нашата воля. Христос това ни казва с думите, че станал послушен до смърт – че трябва и ние да станем послушни до смърт. Какво трябва да умъртвим? Нашата воля, нашия егоизъм, нашата самонадеяност. Там, където съществуват тези неща, няма и не може да има любов. Без това послушание и отсичане на нашата воля не съществува любов, но само егоизъм, който ни съсипва и унищожава.

Кръстът не е краят, а пътят. Краят е Възкресението, животът, красотата. Помислете нещо изключително просто - ако искате да очистите дома си, това няма да стане без труд. Трябва да забършете  праха, да почистите, да измиете, така идва външната чистота. Но същото става и с вътрешната чистота. Този труд е необходим. Искам да кажа, че съобразно Първообраза на Христос Кръстът е мярката на нашата любов. Не можем да казваме, че обичаме, ако не се разпваме. И ако не приемем да разпнем себе си, тогава това, което ще правим, е да разпваме другите. И днес много често преживяваме това в нашите домове. Разпваме се един други. Какво означава, че едно дете е загубило усмивката си в своя дом? - ние сме разпнали това дете. Защо? Защо се отказахме да се разпнем, да отсечем своята воля. Затова Христовият Кръст и кръстът на нашия живот не е нещо различно, а едно и също нещо. Какво сме призвани да разпнем? Тъй като кръстът не е само символ, а начин на живот, кенотичен начин на живот, затова трябва да опразня своята воля, разпвам своята воля и егоизъм, който е извор на всички страсти и злини. Затова трябва да извадя корена, да го изгоря и така страстите да се трансформират в добродетели, да се насочат в правилната посока.

В деня на вашето бракосъчетание, започвайки Тайнството и произнасяйки славословието, което е краят на пътя Благословено царството на Отца и Сина и Светият Дух, свещеникът прави кръстното знамение със св. Евангелие. Пътят към това царство е кръстен. Когато кръщаваме малко дете, отново започваме по този начин, осеняваме купела с кръстния знак. Когато започва Св. Литургия, която е явяване на царството Божие на земята, отново правим кръстен знак със св. Евангелие. Това не са случайни неща, не ги правим ей-така, просто да започнем, а защото изразяват същността и истината на нещата. Но ние обръщаме внимание само на формата, не и на същността.

Сам Христос казва, че пътят към Него  е кръстен: човек трябва  да се отрече от себе си. Това е кръстът. Защо да се отрека? Защото съм грешен. Понякога казваме, че трябва да се покаем. Да, но за какво?  За  първия, втория, третия грях? Не.  За единия и единствен - за това, че поставихме своята воля над Божията воля. Това е нашият грях. Това е нашият провал и затова сме провалени хора, защото смятаме себе си за важни. Понякога и от устата на християни чуваме израза: е, днес не можеш да вървиш с кръста в ръка! И ви казвам: продължете изречението. Добре, не можеш да вървиш напред с кръста. С какво ще вървиш? Нека чуем с какво ще вървиш, след като не можеш да вървиш с кръста. Имаме ли  смелостта да го признаем? Ако не вървим с кръста в ръка, ще вървим с дявола  в сърце. Затова живеем това, което живеем днес.

Какво означава да се отречеш от себе си?

За да кажеш по-горните думи, че днес не можеш да си носиш кръста, означава, че не се доверяваш на Христос, че смяташ себе си за по-умен и по-способен, че ако аз бъда безразличен към Божията воля, тогава ще се справя по-добре. Ама това е смехотворно дори само да си го помислиш. Но ние направихме своя живот смехотворен и оттук - изключително евтин.

Кръстът е мярката на нашата любов първо към Бога. Как обичам Бога? Не Го обичам по друг начин, освен когато  се доверя  на Неговата личност и слово. Затова там, където моето слово е противоположно на Божието слово, трябва да отсека моята воля. Там, където моята воля влиза в противоречие с Божията воля, трябва да я отсека, там ни боли, защото всъщност изопачихме нещата. В действителност би трябвало да се радваме, когато търсим коя е Божията воля, за да я приложим в своя живот с радост, защото това е пътят. И ако не се научаваме директно да се обръщаме с доверие към Христос, най-малкото нека се поучим от своите грешки и провали.

Ако обичам Бога, трябва и аз да го покажа. Той ни го е показал със Своя Кръст - а аз да го покажа с моя кръст, с това да приема Неговата воля, да живея в Църквата и да се подвизавам всеки ден, за да явявам първосъздадената красота на Божия образ, който крия в себе си. Ние сме създадени по Божий образ и въпросът не е да го замърсим още повече, а да работим в душата си, за да я очистим.

Очистването на сърцето, т.е. първото стъпало в духовния живот на човека, което започва с отсичането на нашата воля, е и нашият кръст. Ние не се страхуваме от него, а го приемаме с радост, защото той е мярата на нашата любов към Бога.

Нека видим какво става в нашите домове - защо те се разпадат? Казваме, че се  обичаме. Всъщност осмиваме себе си. Защото, ако обичаме, коя е мярата на любовта? Кръстът, но не моят, а твоят. Бог ни дарява другия в брака, за да стане наша слава и венец, и обратно. Любовта и нежността са израз на благодарение към Бога. Господи, виж колко съм внимателен към тази, която ми даде!

Кое е това, което загрозява нашия живот? Егоизмът. Ние какво правим? Надпреварваме се чия воля ще бъде. И ако някой път отстъпим, го помним. Днес стана твоето, но утре ще стане моето. Реално сме пропъдили любовта от своя живот, не чувстваме радостта от това да дадем радост. Мислим, че радостта означава аз да взема радост, че ти трябва да служиш на мен. Но рано или късно ще почувстваме, че това не е радост, а едно болестно състояние.

Много пъти казвам на младоженци, които бракосъчетавам - разбрали ли сте, че днес трябва да умрете? Да умре егоизмът на всеки от вас? В противен случай не съществува любов. Любовта и егоизмът са напълно противоположни. Там, където съществува едното, другото не може да съществува. Това е мярата на любовта.

Как обичам истински, когато правя труден живота на другия? Когато настоявам да стане по моята воля? Затова трябва да я разпна. Някой ще си  каже:  но ако другият разбере това накриво и злоупотреби?

Вижте, в нашия живот се доверяваме на Бога и изпълняваме Неговата воля; не за да се правим на по-умни пред другия, а защото това е нашият път. Защото, ако един човек се подвизава да се научи да обича, но другият го експлоатира, тогава последният ще трябва много да се страхува, защото Бог ни възпитава по Свой начин.

Затова е важно човек да се научи да живее истинно. Бракът е тайнството на любовта, но не съществува любов, освен чрез кръста. Видяхте ли?  Младоженецът си тръгва от своя дом, невестата от нейния дом, срещат се в църквата и след това заедно си тръгват и отиват в новия си дом. Какво означава  това? Излизам от това, което съм, не мога да задържа това, което съм, ако те обичам. Ще трябва да направя място, за да дойдеш ти. Разбира се, в брака съществува взаимност. Не оставам в егоизма си – в брака  не съчетаваме два егоизма, а съчетаваме - и само така могат да се съчетаят - онези хора, които се взаимопроникват в любовта. Извън тази реалност нещата не се получават и днес живеем това всеки ден, не е нужно да го доказваме.

Нека видим и връзката ни с децата. Обичаме ли ги? Съмнявам се. Спомнете си за жертвата на Авраам в Стария Завет. Там Бог го зове да принесе в жертва своя син. Авраам обаче се доверява на Бога, не се съмнява в Божията любов, а мисли, че това, което Бог допуска, е съвършен дар и го приема. И какво преживял?  Божията любов. Той проявил послушание и чрез послушанието на кръста дошла радостта в живота му, не само защото детето му било спасено, а защото видял колко жив е Бог. Нашата нищета се изразява в това, че не оставяме Бог да ни покаже колко е жив, колко пряко действа в живота ни, защото нас не ни интересува Божията воля. Бог много пъти ни е нужен, за да покаже на другите колко добри сме ние самите. Това е фарисейското мислене.

Как обичам децата си? Ако ги обичам, тогава мярата на моята любов ще бъде моят кръст и  ще се стремя да  ги направя не такива, каквито на мен ми харесва, а каквито Бог ги иска.

Какво ни каза Христос? Оставете децата да дойдат при Мене и не им пречете. Попитах някога в една беседа: ако във вашата енория се провежда час в неделно училище, но в същото време има и часове по английски език, спортни занимания, едно, второ, трето, къде ще пратите децата? Да кажем ли къде ще ги пратим? - на всички други места, освен на неделно училище. Защото смятаме всички други за по-важни от опита на детето от Божията благодат. Тогава обичаме ли ги? – така обаче ги лишаваме от най-важното от всичко - от духовните ваксини. Правим им ваксини, за да са добре и здрави, но не им правим духовни ваксини. И утре, когато се разболеят духовно, ще тичате да търсите злите хора, които са ги развалили. И зли хора ще сте вие, които сте ги лишили от „ваксинацията” с Божията благодат, с Божия живот.

Ние какво правим с децата? Прилагаме спрямо тях своята воля, която поставяме над Божията воля, като  мислим, че знаем какво е нужно и така много пъти им „вадим” очите.

От друга страна, детето расте. Какво ще стане вкъщи? Битка между два егоизма?  Между егоизма на детето, което расте,  развива се и има желанието да почувства своето присъствие, и между егоизма на родителя, който иска да му се наложи и ще му се скара и т.н.? Ние не водим диалог с децата, защото всъщност не им се доверяваме, обичаме себе си, а не децата, сигурни сме, че знаем от какво имат нужда.

Знаете ли какви въпроси най-много ми задават, дори за вече големи деца? Отче, Ваше Високопреосвещенство, детето ми се е запознало с едно момиче! Какво да правим? Леле, какво да правиш? Нима твоят син е непълнолетен? Той ще си реши. Ти отгледа ли го с любов, тоест уважи ли свободата му и научи ли го да живее, стъпвайки на собствените си нозе? Или искаше винаги да го покровителстваш прекомерно, смятайки твоето присъствие за  задължително? 

И от друга страна, доколко се смиряваме? Това е възможност да отсечем нашата воля. Ама какво да правя?  Казах и нещо друго, което можеш да правиш. Да разпнеш волята си, да паднеш на колене и да се молиш за  детето си. Защото, както казваше свети Порфирий, това, което казваме на децата ни, стига до техните уши, а това, което казваме на Бога в молитва за тях, Той го казва в тяхното сърце. Но реално дори това не приемаме, защото си мислим, че трябва на всяка цена да им говорим, не ни стига само да се помолим, защото си мислим, че всичко трябва да стане по нашата воля. А когато децата пораснат и се подготвят да създадат  свое семейство, тогава дали разпваме себе си, за да живеят те и тяхната любов? Да не би с нашето постоянно присъствие да подкопаваме връзката им, използвайки тяхната незрялост и че самите те не са се научили да обичат?

И от друга страна, доколко ги научаваме да обичат? Не ги научаваме. Не ги научаваме, че  предпоставка на любовта е кръстът. Нека ви кажа един съвет, който много пъти майката дава на дъщерята за нейния съпруг: "Внимавай да не те задуши!"

Какво означава този съвет? Означава, че подкопаваш живота на твоето дете заради себе си, а не го правиш заради детето. Нито пък се доверяваш на Бога. Нима така жениш детето си? Сериозно ли говориш? Не се доверяваш  на Божията благодат, а на твоето мнение. Затова трябва да разпнем волята си, да поверим децата на Божията благодат и оттук нататък да не се тревожим, защото Бог ще се погрижи за нас и нашите деца.

Каква е основата на  конфликтите в обществото, както и в роднинските отношения? Че настояваме виинаги да става нашата воля. Ние не се съгласихме да се разпнем. Но другият не ми вярва!  - казваме ние. Да го кажа и в  тази връзка - ама снахата ми не ме уважава! Не прéчи. Помисли ли, че това може да е възможност, която Бог ти дава да се разпнеш? Да разпнеш твоята воля и да кажеш: нека децата ми са щастливи и радостни, а не аз!  Но ние обаче искаме не те, а ние самите да бъдем радостни.

Кръстът е начин и път на живота. Той е мярата, тоест няма да оставя да стане по моята, защото това не е добро дори за мен. Именно това не сме разбрали - че когато искам да стане по моята воля, да не разпна моя егоизъм, тогава аз съм първият, на който това не принася полза и сякаш се опитвам със собствените си ръце да си извадя очите.  

Ние сме призвани към този начин и път, но не на сляпо. Имаме пример - личността на Христос и видяхме до какво Го доведе послушанието - до свободата, любовта и радостта, които дари на нас. Краят на пътя е Възкресението, не е Кръстът, Кръстът е пътят към Възкресението  и никога не стигаме до Възкресението, ако не минем през Кръста. Изпитанията и скърбите  служат на този Божий план. 

Запознах се с една  студентка. Още пазя нейния смс. Тя загуби двама братя и в този момент има заболяване като тяхното, много рядко срещано. Тя знае много добре, че нейният край може да е много близко. Това е страшно преживяване, но и достойно да удивление  - да говориш с един човек, като и той, и ти знаете, че след малко може да го няма.

- Това е часът на изпитанието. Няма ли да се доверя? Животът ми е в Божиите ръце. Дали живеем, дали  умираме,  Господни сме.. Вярвам ли всичко това? Вярвам ли, че Христос възкръсна?  - се питаше тя.

- Виж, - й казвах - ти знаеш по-добре, отколкото аз. Защото аз може да си тръгна по-рано и теб и ти още да живееш. Важното не е нито кога аз ще си замина, нито кога ти ще си заминеш, а когато си тръгнем, да срещнем Бога. Не живеем ли за Него? Не за това ли  се подвизаваме? Затова през всички тези години, докато си заедно с всички други студенти, си различна  от тях по твоя собствена воля чрез доверието и любовта към Христос.

Какво казваме на Светата Литургия? Целият си живот на Христа Бога да предадем. И това е връзката, която тя има в този момент. Тя ми се обади да ми каже:

- Някои симптоми се появиха отново. Неверие, ще ми  кажете. Каквото Бог иска. Но това е свободният човек, този, който е по-свободен и от смъртта, защото отсега чувства присъствието на Бога и Неговото царство и  любов. Тази любов  в крайна сметка е живот. И сега това момиче какво прави? Разпва се, не отхвърля кръста си, не казва: защо, Боже, на мене?

Чуйте един друг случай. Друга млада жена, която беше катехизатор години наред. В даден момент се разболя от рак. Тогава тя каза, защо Боже, на мене? -  казаха ми го някои общи познати. Аз им казах:

- Направете ми услуга да й кажете от мое име: Защо не на теб? Защо не на мене утре? Нима сме сключили такъв договор и Бог ни е излъгал? Когато посещаваше болни, какво им казваше? Да проявяват търпение, да имат надежда, защо сега не казваш това на себе си?  Във всеки случай, понеже имаш един въпрос защо, ще ти кажа тогава: защото, детето Ми, би ти казал Бог, дълбоко в теб ти не Ми се доверяваше. Докато говореше за Мене, не Ми се доверяваше. Доверяваше Ми се, защото казваше, че всичко върви добре в живота. Сега допуснах това изпитание за теб, за да разбереш кое е твоето реално равнище, да намериш себе си и да си тръгнеш готова от този свят. Защото малкото или голямото удължаване на нашия живот няма смисъл, ако това време, което ни се дава, не се обърне във време на спасение.

Тогава какво ни остава? Да прегърнем нашия кръст, да го приемем с радост, с търпение и доверие. Тогава ще почувстваме радост, която чувстват хората, които биват изпитвани.

Бих искал да ви припомня за св. Порфирий, който имаше много болести, рак, беше сляп, какво ли не. И този човек, който лекуваше много болни, нито един път не се помоли на Бога да излекува него самия. Той казва някъде много благо: "Срамувах се. Какво да кажа на Бога? Аз да Му кажа да ме излекува?!"

Той години наред живя с това доверие в Бога, бидейки болен от  рак, без да се ужасява.

Ние сами си усложняваме живота, сами се задушаваме, защото не си позволихме  да вдишаме  този кислород на живота, който е Божията любов към нас, но и нашата любов към Бога и човека. Помните какво каза Христос на въпроса коя е най-голямата заповед. Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си; на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците.

Любовта към нашите братя е хоризонталното измерение на нашия живот. Но ако останем в хоризонталното измерение, то има начало и край с неизвестен промеждутък. Както и водите, които не се движат, блатясват и събират комари. Но съществува и вертикалното измерение. Хоризонтално и вертикално. И кой знак се оформя?  Кръстният знак - тази любов на Бога към нас, но и нашата любов към Него, кара този живот да се обновява трайно, водата да не остане в блатото, а хоризонталното измерение на живота ни постоянно да се обогатява от вертикалното и тогава вече сме трайно богати. Тогава не се страхуваме, ако ще външно да сме крайно бедни - защото живеем богатството на Божията любов, богатството на нашата любов към Бога и към иконата на Бога. Когато влизате в някоя храм (тук има икона на Христос), отивате и се покланяте на тази икона. Но тази икона е от дърво, а храмът  е от камък. Но Бог ни каза, че всеки от нас е жива икона на Бога, както и че сме жив храм на живеещия в нас Свети Дух. Разбирате го - ако се покланям на тази икона, но хуля живата икона, която е човекът, тогава съм лицемер. Ако зачитам този храм, но не зачитам храма на моето тяло, както и храма на тялото на другия, тогава реално осмивам себе си и се подигравам на Бога.

Това е кръстът, това доверяване на Бога - което сега нямаме, защото имаме нашия болен егоизъм, който ни кара да отхвърляме  Бога. В началото послушанието на Божията воля като че те задушава, но накрая те кара да изпитваш радост.

Когато бях ръкоположен за свещеник, епископът, който ме ръкоположи - един свят човек - ми каза следното:

- Детето ми, най-трудният час в живота ти ще бъде тогава, когато, докато ти отдаваш кръвта на сърцето си за другите, те ще поставят под съмнение твоето дело. Пази се от този час.

Това ми хареса като мисъл, но нямах такъв опит, а точно обратното. Бях млад свещеник, с различни желания и мисли, чувствах, че хората ме обичат, че ми обръщат внимание и какво ли още не. Но Бог допусна поставянето под съмнение. Тогава си  казах:  ти не си само християнин, а и свещеник. Христос, на Когото служиш, ти каза да обичаш дори враговете си. Смяташ, че тези са твои врагове? Ако е така, тогава, си казах, както ще го чуете, -  млъкни и продължи напред! Какво означава, млъкни и продължи напред? Означаваше продължи да правиш делото, а тези, за които знаеш, че воюват срещу твоето дело, ще ги споменаваш на св. Литургия. Трябва да ви кажа, че започнах да го правя по задължение, но в даден момент почувствах в себе си невероятна свобода. Почувствах, че нямам врагове, че тези, които макар да воюват с мен, бяха просто болни хора. Почувствах, че можех да те обичам дори когато не ме обичаш. Мога да те уважавам дори когато не ме уважаваш. Мога да те ценя, когато не ме цениш, защото тогава съм свободен и тогава играя в моя ритъм, а не в твоя, и съм свободен. Почувствах това първо като Божий дар, и, второ, като откровение на това какво се крие зад Божиите заповеди -  крие се свобода, благословение, радост.

Нямаме друг път, освен любовта, но истинската любов, която има за мяра кръста.  Трябва да приемем това  във всички равнища на живота и на първо място в личната връзка с Бога. Бог не иска от нас нещо, което не можем да направим, нещо, което е прекомерно, което е свръх силите ни. Това, което опорочава нещата, е нашата воля, нашият егоизъм. Изглежда ми тежък този кръст. Не,  не е тежък, а е мой. И ако го приема, ще почувствам, че Някой го държи заедно с мене и ще вървя напред в живота,  ще вървим чрез кръста сред радостта  по пътя към Възкресението, към  красотата на това удивление, което само Божията благодат може да създаде в нас.

В Неделя Кръстопоклонна изнасяме св. Кръст за поклонение. Защо? Първо, за да почерпим сила в духовната борба на Великия Пост, защото понякога постът ни измъчва малко, но след това си казвам, какво да ме мъчи постът, след като Сам  Христос се разпна за мене! Нима това ще ме измори?! - защото това може да е едно изкушение. Разбира се, ако има някаква причина, свързана със здравето, духовникът е тук, за да взема неговото благословение, защото в Църквата винаги проявяваме послушание. Веднъж преподобният старец Паисий се разболял и няколко човека отишли да го видят. В онзи час му донесли ядене, в което имало  и бифтеци. Той взел само месото. Всички любопитковци мислели какво ли ще направи сега, ще ги изяде ли? Той много внимателно изял бифтеците, а  след това се обърнал и казал на тези, които имали помисли:

- Днес истински постих, защото ядох това, което не исках!

Това е смисълът - да отсека моята воля. И тогава Христос е всичко и във  всички. Всеки от нас, нашето семейство, нашето общество няма друг път. Пътят е един и единствен - чрез кръста към радостта,  любовта и Възкресението,  сега и винаги, и при нашето излизане от сцената на този свят.

Превод: Константин Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wa6k4 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Това е удивителен духовен закон: започваш да даваш това, от което сам се нуждаеш, и веднага получаваш същото двойно и тройно.

 

    Игумен Нектарий (Морозов)

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.