Представяме ви акценти от разговора на журналистката Ксения Лученко за ютюб-канала "Транзит" със социолога Виктор Вахщайн, бивш декан на факултета по социални науки в Московската висша школа за социални и икономически науки. И двамата събеседници са обявени за "чуждестранни агенти" в Русия и живеят извън страната. Те разговарят за това защо „традиционните ценности“ не съществуват и как държавата фалшифицира идеологията. Как смислите управляват поведението ни и защо опитите да се обедини една нация могат да доведат до война. Как смисълът кара човека да действа въпреки всяка изгода? Как държавата подменя идеологията, представяйки я като традиция? И в какво вярват руските елити, които строят бункери в очакване на апокалипсиса?
– Думата „ценности“ днес се употребява навсякъде. Но има ли тя изобщо ясен смисъл? Или вече е станала дума, в която всеки влага каквото си иска?
– Това е голям проблем. Много понятия тръгват от философията и социалните науки като аналитични инструменти, а после започват да живеят собствен живот. Така се е случило с „нация“, така се е случило и с „ценности“. Първоначално това са понятия, чрез които учените се опитват да обяснят света. После те стават част от всекидневния език, започват да означават всичко и накрая престават да означават нещо точно.
Но ако останем в рамките на социологията, думата „ценности“ все пак има смисъл. Просто тя работи в два различни езика.
В първия – условно казано веберовския, германския – ценността е свързана с човешкото действие. Тук основната идея е, че хората не са просто същества, които реагират на стимули, както животните. Те действат, като се ръководят не само от полза и не само от външен натиск, а и от нещо по-дълбоко – от смисъл и от ценност.
Това е много важна разлика. Ако някой прави нещо само защото така е изгодно, можем да обясним поведението му чрез цели и средства. Но има и друг тип действия – когато човек върши нещо, защото не може иначе. Тогава вече става дума за ценност.
Ако те попитам: „Защо правиш това?“, ти можеш да отговориш: „За да постигна еди-какво си.“ После може да попитам: „А защо искаш да постигнеш това?“ – и ти ще дадеш следващ отговор. Но в един момент стигаме до дъното, основата, до онова, което вече не се обосновава. Там човек казва: „Защото така. На това стоя и не мога иначе.“ Точно това е ценността.
В този смисъл ценността е пределна мотивация. Не просто предпочитание, не просто интерес, а нещо като вътрешна клетва. Затова Вебер използва понятието Beruf – дума, която означава едновременно професия, призвание, задължение и вътрешна вярност към избрания път.
Така може да разберем например защо някой продължава да се държи като журналист, учен или преподавател, дори когато това му носи само загуби, репресии или опасности. Не защото е изчислил ползата. Не защото някой му плаща. А защото за него това вече е въпрос на идентичност и ценност.
Тук идва и един много важен извод: ценностите не правят хората по-склонни към компромис. Напротив – в този веберов смисъл те често ги правят неспособни на компромис. Човекът на ценността казва: „Тук е границата. Оттук не отстъпвам.“ Такива хора не са особено „договороспособни“. Договороспособен е човекът, който мисли целерационално: каква е целта, какви са средствата, какъв е компромисът. Човекът на ценността казва: „Не. Тук не става дума за сделка.“
Това е първият важен момент: истинската ценност не се спуска отвън и не се приема по инструкция. Тя е вътрешно основание за действие.
Но има и втори език – дюркемовският, френският (Емил Дюркем – 1858-1917). Там акцентът не е върху отделния човек, а върху общността. В тази логика ценностите не са толкова лични убеждения, колкото колективни представи, чрез които една група се разпознава като общност и поддържа своя ред.
Тук вече не е най-важно защо точно отделният човек прави едно или друго. По-важно е в какво вярва групата, какви ритуали има, какво счита за свято, какво счита за недопустимо, какво я събира и какво я кара да наказва отклонението. С други думи: ценностите не се виждат първо в декларациите, а в реакциите на общността.
Ако искаш да разбереш какви са ценностите на една общност, не гледай какво пише в официалните документи. Гледай кога хората започват да се възмущават, кого изключват, за какво се възпламеняват, кога започват ритуали на морално наказание. Именно тогава ценностите стават видими.
Това ни води към много важен въпрос: откъде изобщо идват ценностите? При Дюркем отговорът е: от социалната структура. От начина, по който хората живеят заедно, организират пространството си, времето си, семейството си, връзките помежду си. Оттам постепенно възникват и техните представи за добро и зло, за чисто и нечисто, за свято и профанно.
Това означава нещо много просто, но решаващо: ценностите не възникват чрез указ. Те възникват дълго, исторически, вътре в общия живот на дадена общност.
Ако приемем това разбиране за ценностите – и като лична пределна мотивация, и като колективна представа – тогава веднага става ясно защо така наречените „традиционни ценности“, когато се обявяват отгоре в списък и се налагат административно, не работят.
Проблемът е, че в момента, в който някой започне да формализира ценностите и да изисква от всички задължително да ги споделят – или поне демонстративно да ги уважават – ние вече не сме в полето на ценностите. Това няма нищо общо нито с Вебер, нито с Дюркем.
Във веберов смисъл ценност не може да бъде нещо, което ти е спуснато като инструкция. Ако ти казват: „От утре трябва да вярваш в това“, това вече не е ценност, а идеологическо изискване. Ценността е онова, заради което човек сам казва: „На това стоя и не мога иначе.“ Ако вместо това той казва: „Да, ще го повтарям, защото така е безопасно, изгодно или необходимо“, тогава имаме конформизъм, страх, кариеризъм, преструвка – но не и ценност.
В дюркемов смисъл положението е същото. Колективните представи не могат да бъдат създадени със заповед. Те съществуват само ако вече са живи в общността. Ако хората действително споделят някакви основни вярвания, няма нужда някой да им ги напомня под формата на държавен списък. Общността сама ще покаже това – чрез своите реакции, чрез своите ритуали на включване и изключване, чрез това кого признава и кого осъжда.
Истинските ценности не се нуждаят от постоянна официална пропаганда, защото те вече работят в самия социален живот. Те се проявяват тогава, когато някой ги наруши и общността реагира. Не е нужно да пишеш списък „в това вярваме“, ако то наистина живее вътре в хората.
Затова може да се каже дори по-рязко: когато властта започне да кодифицира ценностите, това често е знак, че те вече липсват като реална обща основа. Формализацията е симптом на слабост, не на сила.
Оттук следва и друго: онова, което днес често се представя като „традиционни ценности“, обикновено не е традиция в социологически смисъл, а идеология, маскирана като традиция. Това е опит определени политически интереси да бъдат представени като „вечни истини“, които всички уж винаги са споделяли. Но така не се създава общност. Създава се само език на принудително съгласие.
Има и още един важен момент. Често се говори така, сякаш една държава непременно трябва да има единен набор от ценности, който да споделят всички, живеещи на нейната територия. Но това е силно опростена представа. Населението на една държава не е автоматично една общност. То може да включва различни групи, различни начини на живот, различни памети, различни културни кодове. Да се очаква, че всички те ще се „подпишат с кръв“ под един списък от ценности, е абсурдно.
Тук е полезно да си спомним идеята за „въобразената общност“. Големите модерни общества изобщо не съществуват като непосредствено племе, в което всички се познават и споделят един и същ ритуален живот. Те съществуват, защото хората се представят като принадлежащи към нещо общо. Това е политическо и символно единство, но то не означава автоматично пълно единство на ценностите.
Именно затова модерните политически тела се държат по-скоро чрез договор, институции и общи правила, отколкото чрез пълно ценностно съвпадение. В известен смисъл политическата общност често се изгражда въпреки дълбоките разлики в ценностите, а не благодарение на тях.
Това е особено важно. Защото много хора смятат, че обществото се държи заедно именно от „общите ценности“. Но в действителност често е обратното: силните ценности разделят, защото правят компромиса труден. Политическият ред възниква тогава, когато различни групи въпреки разликите си успяват да съжителстват в обща институционална рамка.
Затова и въпросът не е дали може да се измисли по-хубав списък с „правилни ценности“. Въпросът е: има ли реални общности, реални практики, реални форми на живот, от които тези ценности изобщо да произтичат? Ако няма, тогава списъкът ще остане само списък.
Казано просто, наложените „традиционни ценности“ не работят по няколко причини: Първо, защото истинската ценност не е заповед, а вътрешно основание за действие. Второ, защото колективните ценности не могат да се произведат административно – те израстват от общия живот на общността. Трето, защото когато ценностите трябва да се налагат демонстративно, това обикновено означава, че те вече не са живи. Четвърто, защото голямото общество не е едно племе и не може механично да бъде обединено от един-единствен ценностен протокол. Пето, защото идеологията, представена като традиция, не създава доверие, а лицемерие, преструвка и цинизъм.
Така че ако искаме да разберем защо „традиционните ценности“ не работят, отговорът е прост: защото ценностите не се налагат – те или съществуват като жива мотивация и жива общностна практика, или не съществуват. Всичко останало е идеологическа декорация.
Например, когато изследваме как хората говорят и за какво говорят, можем да открием определени фигури на мислене и да кажем: „Ето, тук имаме фиксирано вярване, светогледна установка.“ Такъв пример е идеята за Катехона – представата, че светът се движи към катастрофа, но съществува сила, която го задържа. Според този наратив тази задържаща сила е Руската федерация. Ако не бяха Путин и Русия, се казва в тази логика, светът – вече завладян от „колективния либерален Запад“ и от различни морални отклонения – отдавна би се сринал в окончателна катастрофа. Но Русия изпълнява ролята на онзи, който задържа разпадането.
Тук е важно да се разбере нещо. Това не е просто елемент от официалната идеология. В идеологическите текстове може да е записано например, че трябва да се защитава семейството. Но подобни формулировки сами по себе си нямат особено значение. Това, което има значение, са вярванията – онези наративни конструкции, които оформят колективните представи. Те функционират като своеобразна картина на света, защото дават отговор на няколко основни въпроса.
Първо: къде минава границата между доброто и злото?
Второ: къде се намирам аз самият в тази картина – какво е моето място в света?
Трето: какво се случва с времето – накъде върви светът и накъде вървим ние?
Забележете разликата: в тези разкази светът „се търкаля надолу“, а ние „вървим напред“.
И четвърто: каква е скалата на доброто и злото. Например има локално зло – „петата колона“, вътрешните врагове; има глобално зло – „колективният Запад“. От другата страна има глобално добро – силният национален лидер, и локално добро – патриотично настроените граждани. Когато в разказите на хората започне да звучи такъв патос, именно там виждаме истинското вярване. А това, което е записано в официалните формулировки за „традиционни семейни ценности“ и подобни неща, практически няма особено значение.
Значение имат именно тези наративни конструкции – представата за това как е устроен светът, накъде върви и каква е нашата роля в него. В този смисъл това прилича на теория на конспирацията, но такава, в която хората действително вярват.
Разбира се, подобно нещо може да бъде казано от човек, който принадлежи към друга система от вярвания. Но ако говорим като изследователи, реакцията ни е по-скоро: „Колко любопитно явление.“ Интересното е например, че представите за Катехона се срещат както при крайно десни религиозни групи, така и – в известен смисъл – при крайно леви среди. При първите аргументът е, че светът върви към разпад заради моралната деградация – всички тези културни конфликти, разрушаването на традиционните норми и т.н. При вторите обаче се казва почти същото, макар и с различни думи: светът се движи към катастрофа, защото глобалните транснационални корпорации го водят към екологичен срив.
И в двата случая виждаме едно и също: наратив, който обяснява света чрез образа на надвиснала катастрофа и чрез идеята за сила, която може да я спре.
Подготви: Златина Иванова
