В Църквата имаме Тайнства, но не и тайни

- Тежко, много тежко ми стана, като прочетох в български вестник, че Шестият църковно-народен събор се свиква при пълна “конспирация”. Писа се също, че делегатите  дори нямали текста на проекта за изменение и допълнение на Устава, предварително раздаден, за да работят с него. А за разлика от армията, ние, в Църквата, не бива да имаме тайни. В задграничното ми служение от опит зная, че 90 дни преди Епархийския ни събор Епархийският съвет изпраща на енорийските свещеници и на църковните настоятелства в писмена форма всички въпроси, кoито ще се обсъждат и гласуват, за да бъдат предварително разгледани и на Събора само да се приемат или отхвърлят. Убеден съм също, че за изработване на такъв важен документ като Устава на БПЦ една или две глави не са достатъчни. Божият глас е и в народния вот. За мен народът Божий в енорията е важна част от живота и устройството на Църквата ни и той трябва да бъде запознат с този предложен от Св. Синод проект, за да се изготви окончателният текст, който е от изключителна важност. Без миряни може да има само манастир, но не и енорийска църква, нито епархия. А щом участват в енорийския и епархийския живот, те трябва да си кажат своята дума. Освен това вече решихме големия въпрос, че всяка църква (храм) и манастир са юридическо лице. Мотивирах се и от факта, че ние, епархийските митрополити, не сме експерти във всичко, макар като Синод да сме върховната управа на БПЦ. При новите условия на живот Уставът на БПЦ касае и интересите на православните ни християни в цивилно облекло. И още, нуждаем се от ново виждане, широк обсег на нещата, точни понятия във взаимоотношенията ни с гражданската власт и социалните служби. Окончателният текст на Устава ни трябва да бъде погледнат и “пипнат“, както се изразяваме, дори от поети и музиканти, та после, като четем текста, мисълта да върви убедително, гладко, хармонично, “по мед и масло”. Затова се моля всеки ден: да благослови Господ БПЦ още по-здраво да се утвърди като духовна майка на всички българи и да  възвърне авторитета си като първа и водеща институция в образованието, морала, човещината и благодатния живот. Как може да стане това? Като участваме всички - и клирици, и миряни - в изготвянето на църковните ни закони, та после, одобрени и приети от всички нас, навсякъде, винаги и всички да ги изпълняваме и прилагаме в живота си (св. Викентий Лерински).

- В последните години БПЦ все повече се отдалечаваше от Евхаристията (много свещеници и епископи препоръчват причастие по два, най-много до три-четири пъти в годината) за сметка на външната обрeдност. Страничен човек би помислил, че Църквата в България има за цел да обслужва обрeдно различни моменти от живота на човека – смърт, брак, помен, водосвет на офис и т. н., но не и да предлага духовно убежище и спасително общение с Тялото и Кръвта Христови. Смятате ли, че темата за евхаристийната практика в България вече е на дневен ред и очаквате ли да се обсъжда на Събора?

- Не мога да се съглася, че “в последните години БПЦ все повече се отдалечаваше от Евхаристията”. Напротив, не само в моята епархия, но и в Родината все повече православни българи пристъпват към светата Чаша и живо се интересуват от най-добрата практика по този въпрос в Православието. Виждате какво става! Аз съм възхитен от интереса и познанията на църковния ни народ, който чете, разсъждава, дискутира, търси най-верния път за достойното приемане на причастието на Св. Дух. Колко много знаят обсъждащите проблема наши свещеници и миряни! Личи се, че не сме вече “Църква на мълчанието”. И аз с тези редове окуражавам всички ви да не спирате разсъжденията по този най-важен за духовния ни живот въпрос – светото Причастие. Защото, колкото повече Христос е с нас, в нас, при нас, толкова по-добре за нас, и обратно, колкото повече държим Господа настрана от нас, толкова повече и Той е далеч от нас. Ето какъв пример за силата ни след св. Причастие съм чувал от мой любим епископ, миро да капе на гроба му: „Мило, каза той. Никога да не казваш лоша дума, след като си се причастил. Като дяконче, в един неделен ден се връщахме с дядо митрополита след света Литургия пеша от катедралата до митрополията. По пътя една жена метеше пред двора си и като ни видя, не спря, нито поздрави, но замете събрания боклук на тротоара върху расото на дядо владика, който беше откъм нейната страна. Нищо! През комунистическо беше и това поведение се считаше за оправдано! След един месец обаче дядо владика ме извика и ми рече: „Отче дяконе, помниш ли оня случай, когато жената в махалата замете боклука върху расото ми? Знаеш ли какво направих аз тогаз? Рекох в себе си: Да ви измете Господ всички у дома за един месец. И ето какво стана. На портата им е закачен и  третият некролог! Така че от мен да знаеш един завет: никога, никога, след като си се причастил, да не кълнеш или да произнасяш лоша и празна дума! Съжалявам много! Пиленцето е рекло: амин! Никога няма да забравя това, завърши моят любим дядо владика”. И още, макар да съм на служение зад граница, разбирам, че “темата за евхаристийната практика в България вече е на дневен ред”. Считам обаче, че Съборът няма да има време да се занимае специално с този въпрос, но съм убеден, че ще одобрим и гласуваме членовете от Устава на БПЦ, които задължават Св. Синод авторитетно да отговори на многото запитвания относно еднократното или многократно причастяване със светите Тяло и Кръв Христови. Имам лично разбиране по въпроса, но предпочитам да се включа в становището на Св. Синод, което трябва да бъде и авторитетното постановление на нашата Църква. Прочее, изпращайте исканията си до Негово Светейшество Българския патриарх Максим, като Председател на Св. синод, който ще благослови тъй очаквания от нас синодален отговор.

- Да, хубаво е казано, защото “православието” и “народността” в чужда държава се съхраняват, но се възприемат като проблем, който се чувства както в самата етническа група между различните възрасти, така и при общоправославните ни събирания, когато всеки от нас предпочита родния си език и културна традиция. Което засега се стимулира от всички в Америка. Вярно, ние, малките църкви, се губим почти в огромната страна и когато кажем, че сме православни, неправославните американци отговарят: „Аха, значи сте гърци!”. Или: „О, вие сте руснаци!” Но там, където сме по-дълго време или имаме голяма катедрала като в Ню Йорк, всеки като мине и прочете надписа: „Българска православна епархийска катедрала”, казва на глас дори: „Браво, виж ти, и българите са православни, имат даже и епархия!”. А които влязат вътре и ахнат от невижданата наша красота, вече разбират какво означава този пантеон на българската святост. Е, не е същото, както преди 50 години, когато езикът и спомените от Стария край са били по-свежи, сънародниците са се познавали по-добре и макар да „тънчеха политиката” постоянно, бяха редовни „черковници” и празнуваха освен църковните празници и всичко друго, което беше за тях „мило и родно“. Днес нещата са по-други. Родените в Америка второ, трето и четвърто поколение българи се чувстват вече американци и макар споменът за дядо и баба да им е скъп, те предпочитат английския език и „черпят своята идентичност от общите за всички ни вяра и тайнства“. Ето един спомен на наш възрастен вече свещеник-пенсионер: „Дядо владика, каза той, когато аз дойдох в Америка през петдесетте години на миналия век, на епархийските събори се говореше само „по наше”. И когато някой от младите делегати „го обръщаше” на английски, старите почваха да тропат и в един глас да викат: „По български, молим, оставете го „ингилийскиат”!” А сега на съборите говорим и на двата езика.

Що се отнася до „изхода”, той е ясен: нищо трайно на чужда земя не може да се съхрани. „Врящият котел” на страната, в която живеем и съществуваме, е безмилостен към всички националности. Къде по-рано, къде по-късно, всички ще се претопят, макар че мое смирение е между малцината, които слагаме „контри между спиците на колелата”, както говорят в моето село. Родените в Америка от всички националности един ден ще се успокоят от конкуренцията на отделните православни енории и ще заживеят като православни в една бъдеща Американска поместна православна църква. А дотогава? Каква е Божията воля, докато доживеем този ден? Да отворим книгата на Иисуса син Сирахов (24:33-36). Там четем: „Ще полея градината си и ще напоя лехите си. И ето, каналът ми стана река и реката ми стана море. И ще светя с учение като с утрена светлина, и надалеч ще го покажа; и ще изливам учението като пророчество, и ще го оставя във вечни родове”. Ясно е значи, че това пророчество няма да се изпълни през моите дни. Защото всички православни епископи, които са родени и дошли в Америка от Стария край като мен и сега контролират юрисдикциите си, трябва да измрат. Св. Православие в Америка се нуждае от нова генерация американци, които ще дойдат след нас и ще изпълнят пророчеството на Св. Библия. Защото сега духовно ние все още бозаем от майчиното мляко и не сме готови за нелекия опит на самостоен църковен живот, който Господ Иисус Христос ще изпрати и ще предостави на нашите сърца чрез Утешителя Дух Свети.

- В последните години в българската епархия в САЩ и Канада настъпиха драматични проблеми. Към Българската православна църква преминаха много „американски” енории. Разкажете ни за предисторията на тези процеси и за сегашното състояние на епархията.

- Да, наистина, Бог ни изпълни с оптимизъм през последните години. Дарува ни църкви, манастири, една академия в Кодиак, Аляска, и православни християни, с които се гордея като техен духовен отец и владика. Каква е предисторията ли? Слава на Господа! Истинска мисия и то с моя „строшен” английски език тогаз! Изключителна и незабравима – в духовно отношение! Това бяха дълги безсънни нощи на опознаване – те мен и аз тях. Те – по 20, 30 и 50 души в различните градове, а аз само с Господа! Имаше моменти на плач и съкрушение, на строгост и повиновение, на страх и съмнение, на размисъл и изправление, на гледане един друг в очите, без да можем да изречем нито дума, и накрая – на взаимно доверие. Аз ги търсех, но те повече се нуждаеха от мен! Оставях ги да вземат решение насаме. Преди да съм се върнал в Ню Йорк обаче, те ме уведомяваха, че искат да са с мен. Радост голяма беше, когато научиха, че Негово Светейшество Българският патриарх Максим и Св. Синод на БПЦ взеха през 2000 г. две големи съдбоносни решения: да отворим вратите на Българската епархия в Америка и за другородци и да им ръкоположим свещеници на английски език. Какви благодатни времена! Като си помисля, сам се чудя как съм могъл толкова хора сам да ги кръстя и миропомажа, да ги венчая, да ги подстрижа за четци, да ръкоположа дякони и свещеници, да осветя църквите и манастирите, да положа навсякъде св. антиминси[2] с подписа на Българския патриарх, да ги снабдя с българско свето миро, а впоследствие да повиша някои от свещениците и в протойерейски чин. Когато докладвах всичката тази дейност на Епархийския годишен събор, целият народ се изпълни с духовна радост и задоволство, че сме дали, а търсещите са намерили истинския духовен дом в юрисдикцията на Българската патриаршия и неразделната от нея Българска православна епархия в САЩ, Канада и Австралия. Какво е сегашното състояние? Мога да се похваля. Бог ни обича! Когато дойдох в Америка през 1983 г., заварих 6 църкви. Сега Епархията ни има 27 църкви, 3 манастира и 2 мисии (общности до 35 членове; до три години, като станат повече, даваме статут на енория, aко не – мисията се закрива). Клириците сме 59, а миряните – около 150 000. Имаме два големи обновени имота в Ню Йорк и около 1 милион долара в брой. Годишният бюджет през 1983 г. беше около 20 хил. долара от Св. Синод, сега е над 220 хил. самоиздръжка. Поддържаме две епархийски училища от 7 до 15 години целодневно, имаме академия от 45 момичета и момчета от 15 до 35 г. в Кодиак, даваме помещения на две български училища в Чикаго и Лос Анжелис и полагаме старания всяка църква да не изоставя еженеделните школи за деца и библейските класове за възрастни. Организацията ни е на висота. Съборите са ни ежегодни. Събират се младежите, имат ежегодна среща попадиите и дяконисите, а клириците се събираме „за пост и молитва” всяка пета седмица от Великия пост в просветния ни център „Мамврийският дъб” в Сиракуза, щата Ню Йорк. С една дума, всички постоянстваме в учението на aпостолите, в общуването, в хлеболомлението и в молитвите (Деян. 2:42). Хвалим Бога и се стараем да имаме весело и чисто сърце. И Той, Mилостивият, всекидневно прибавя към eпархийската ни църква такива, които се спасяват.

- През 2007 г. почина архиепископ Кирил Йончев от Православната църква в Америка (ПЦА), а впоследствие се появиха информации, че за пореден път е възможно „българската епархия” на ПЦА да се върне към БПЦ. Какви са отношенията между БПЦ и ПЦА и какви са отношенията с епархията на Кирил Йончев? По какъв начин противоречията и конфликтите между поместните Православни църкви рефлектират в отношенията между множеството православни епархии на територията на САЩ?

- Да, вярно, появиха се в пресата благопожелания българската епархия в Православната църква в Америка, при новата ситуация без български владика, да се завърне в майката-църква - БПЦ. За съжаление това си остана само като благопожелание на добри журналисти, които мислят точно, логично и патриотично. Нещата обаче са по-други. Създадени структури, особено в Църквата, не е лесно да се изменят. Затова Св. Синод реши да поканим митрополит Герман, който е предстоятел на Православната църква в Америка и временно управляващ овдовялата Българска епархия в нея, да дойде на официално посещение в България на 11 или 24 май 2008 г. Тогава щяха да се поставят на разглеждане и големите въпроси за връщането на българските църкви под неговия омофор в Българската патриаршия. Митрополит Герман обаче не дойде поради заетост по това време. Св. Синод отново го помоли с писмо да ни посети в удобно за него време. Отговор още не сме получили. Разбира се, това обтегна нашите взаимоотношения с Православната църква в Америка, които, особено при нас в Америка и Канада, не са били никога похвални. Защо? Защото Православната църква в Америка продължава да приема български свещеници в юрисдикцията си без да имат съответното каноническо отпустително от наша страна. Напоследък даже се случи нещо по-срамно: митрополит Герман прие официално български лъже-свещеник, който е низвергнат от Св. Синод още през 1982 г., второбрачник е и с регистрация на църковна община, която е към нас. Така сега той е клирик на Православната църква в Америка въпреки протестното писмо на Българската патриаршия. Това става само в Православната църква в Америка, която от създаването си има нелоялно отношение към нас. И друго: получава се така, че човек трудно може да си обясни действителността, която съществува при нас. Защо? Защото Православната църква в Америка живее с разбирането, че щом сме признали автокефалността й, ние нямаме място и работа на територията й. Ние пък не им обръщаме внимание и макар да сме ги признали за Православна църква не във, но на Америка, продължаваме да обгрижваме епархията си и да мисионерстваме с успех по всички щати, та чак до Аляска. Да, де факто конфликтите рефлектират в отношенията ни, но ние си вършим работата и в съгласие с Божията воля правим всичко възможно да не ни обвиняват, че сме все още диаспора. Наша утвърдена практика е, когато в някоя юрисдикция има проблеми, оставяме я да се оправя сама. Ако имаме такива помежду ни, търсим СКОБА (Постоянната конференция на православните канонични епископи в САЩ и Канада), на която БПЦ е член и на която доскоро бях секретар.

Ще се опитам да изброя накратко някои от най-сериозните предизвикателства пред нас:

Дяволът не успя да изтласка Църквата от света и сега с променена целенасоченост и тактика прави всичко възможно светът да навлезе изцяло в нейния живот и вътрешно да я обсеби.

Преклонението пред материалното благосъстояние и мисленето, че Православната църква трябва до голяма степен да е в угода на телесните нужди и да прави хората щастливи, задоволени и дълголетни на земята.

Неверието, кривоверието и маловерието на милионите американци, които не са обвързани с религиозна общност.

Секуларизмът, атеизмът, нихилизмът, безразличието и синкретизмът в американското общество също много пречат на успешната православна мисия.

Погрешното разбиране на свободната воля, на човешките и религиозни права и безцеремонното показване наяве на сексуални извращения са големи предизвикателства за православното семейство и чистотата на православната младеж.

Случва се така, че когато Господ помогне да съградим православна църква с около 300 членове, дяволът веднага подкокороса построяването на някаква друга конгрегация с 3000 души и най-модерни телекомуникационни системи, което е изкушение. Независимо от това обаче Утешителят Дух Свети пребъдва с нас в светото Православие. Той, с Неговите благодатни дарове на любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание, привлича вярващите американци към Православието и ги уверява, че то не е религия, измислена от човеци, а права вяра, донесена ни от Единородния Син на Бога Отца Господ Иисус Христос.

- Ех, че хубаво го казахте! Ами отговорът е в самия въпрос. Щом е ден, няма нощ. Щом грее слънце, работният ден продължава. Щом е светлина, която Бог нарече „ден” и „добро нещо” (Бит. 1:3,4), аз се старая да ходя в тая светлина и да имам общение с другите (1 Йоан 1:7) в епархията, над чието небе, както вярно се изразихте, „слънцето никога не залязва” . Вярвам, че Господ е „моя светлина”. Той е и „мое спасение”, „крепост на моя живот”, поради което не се боя, нито плаша от някого. Дните ми са разнообразни. Когато пътувам към чадата си – дните ми са дълги и уморителни, когато се връщам в „бюрократичния ми офис” – те са изпълнени с утеха от достойно изпълнен дълг. За 26 години съм прелетял 66 пъти разстоянието от Ню Йорк до София и обратно, 4 пъти съм обиколил земното кълбо от Ню Йорк през Лос Анджелис, Хаити, Сидней и Мелбърн, Сингапур, Дубай, София до Ню Йорк. Безброй са пътуванията ми до Канада, Западния бряг на САЩ, та чак до Кодиак в Аляска. Господ е многомилостив – съкращава часове от живота ми при летене, придава ми същото време на връщане, така че не губя нито ден. Легла имам по цял свят, но за сън не може да става и дума, защото при смяна на леглото сънят ми бяга. Трудност изпитвам само тогава, когато трябва не свещеника, а енорията да преместя, но не мога да сторя това. Но денят нали продължава. Дали е вечер или е утро, денят е един (Бит.1:5). И аз благодаря на Бога, че ми дава здраве и сили и ето вече 26 години ме праща да върша делата Му в САЩ, Канада и Австралия, „докле е ден” (Йоан 9:4).

Интервюто е дадено една седмица преди публикуването на откритото писмо на митрополит Йосиф Прощавай, български народе!

---