Разговор на Златина Каравълчева с Диоклийския митр. Калистос Уеър.
- Какви са предимствата и недостатъците за Църквата от факта,че тя е живее в общество с идеали, които са преимуществено антихристиянски? Има ли разлика между богоборчеството на ранната езическа епоха и съвременния свят?
- През първите векове на християнството Църквата е живяла в едно общество, където почти всеки е вярвал в Бога. Съществували много езически вярвания за Бога, хората са служели понякога и на демони вместо на истинския Бог, но поне всеки в древния свят е вярвал в съществуването на невидима реалност, в съществуването на духовни сили, които контролирали целия му живот. Малцина са били тези, които са били чисти материалисти. Докато ние днес, които живеем в т.нар. постхристиянска епоха, сме поставени в съвсем различна ситуация, защото повечето западни хора имат твърде смътна представа за Бога, а мнозина изобщо и не вярват в съществуването на духовна реалност. В някакъв смисъл това прави нашата задача днес по-трудна. Когато апостол Павел говорел на езичниците атиняни, той се обръщал към вярата им в Бога, в когото ние живеем, и се движим и на когото дължим съществуването си. Вярата в Бога е била отправната точка, откъдето е започвал разговорът за възкръсналия Христос. Но нашите съвременници нямат вяра, нито ясна представа за реалността отвъд видимия свят. И ако искаме да споделим с тях християнското послание, трябва да тръгнем от различно място.
Ние вярваме, че понеже всички са създадени по образ Божи, дълбоко у всеки съществува спомен, усещане за Бога, което може да е скрито и затрупано, но е живо. Това прави възможен положителният отговор на съвременния човек към християнското послание.
В миналото, когато хората са проповядвали християнството, те често са се позовавали на вечността на адския огън. Аз мисля, че това никога не е бил подходящият начин да се проповядва Христос. Но още повече днес това не би донесло никакъв резултат и особено в западния свят, в страни като Великобритания, например. Ако представяме вярата си в Христос като нещо, което трябва да уплаши и хвърли в ужас, ако представяме Бога като сърдит и жесток, хората няма да проявят никакъв интерес към словото ни. Но особено в нашето западно общество хората все още са запазили усет за чудо – чудото на красотата в природата, в музиката и поезията, изкуството. Така че усещането за трансцедентното е съхранено, чувството за вечност е живо. Затова днес Христос трябва да бъде проповядван с изразността на този език, позитивно. Да, нашето време е едно предизвикателство, но това е възможност за задълбочаване в християнския ни опит и за творчество.
В миналото, когато хората са проповядвали християнството, те често са се позовавали на вечността на адския огън. Аз мисля, че това никога не е бил подходящият начин да се проповядва Христос. Но още повече днес това не би донесло никакъв резултат и особено в западния свят, в страни като Великобритания, например. Ако представяме вярата си в Христос като нещо, което трябва да уплаши и хвърли в ужас, ако представяме Бога като сърдит и жесток, хората няма да проявят никакъв интерес към словото ни. Но особено в нашето западно общество хората все още са запазили усет за чудо – чудото на красотата в природата, в музиката и поезията, изкуството. Така че усещането за трансцедентното е съхранено, чувството за вечност е живо. Затова днес Христос трябва да бъде проповядван с изразността на този език, позитивно. Да, нашето време е едно предизвикателство, но това е възможност за задълбочаване в християнския ни опит и за творчество.
- Днес всички християнски общности говорят за загубените християнски корени на Европа и призовават Европейския съюз да преоткрие християнската си идентичност и християнските ценности. Това не е ли утопия? Каква би могла да бъде реалната цел на християнското свидетелство в Европа?
- Когато говорим за Европа ние не мислим за географска област, а по-скоро за духовна реалност. И ако попитаме какво дава на Европейския съюз тази духовна реалност, то отговорът би могъл да бъде само един – неговия християнски характер. Фундаментът на християнската вяра е този, който е направил Европа една цялост. Без съмнение трябва да бъдем реалисти. За съжаление християнското присъствие в Западна Европа днес е по-скоро слабо и без позиции. Това трябва да ни накара да се изправим открито пред факта, че хората не се раждат християни, а стават такива чрез личен избор, какъвто е бил случаят и през първите векове на християнството. Това поставя християнството в позицията на изгубено съкровище, което е скрито и трябва да бъде преоткрито. Затова вярваме, че християнството е близо до сърцето на Европа, но аз не считам, че трябва да покажем това, като включваме християнски фрази в европейската конституция. Пътят е чрез личното ни свидетелство в един съвсем практичен план – свидетелството на живеещи вярата си хора.
- Вие сте дългогодишен преподавател и познавате мисленето на съвременния млад човек. Вашата гледна точка към спора в посткомунистическите държави между Църквата и светската власт – от една страна, Църквата настоява за задължително православно религиозно образование в училище, а държавата отстоява идеята за мултирелигиозно образование. Какъв според Вас трябва да бъде характерът на съвременното религиозно образование в училищата?
- Аз се надявам, че в различните страни на Европа в училищата ще продължи да се преподава Религия и най-вече ще се запази преподаването на християнската религия. А в традиционно-православните страни се надявам, че в училищата ще се преподава предимно православието. Така че православните църкви в пост-комунистическите държави трябва да продължат да търсят общ език с правителствата, за да стане възможно преподаването на православието в училищата. Но ние не бива да се осланяме главно на това. Даже не трябва да се осланяме изобщо на това. Ако искаме децата да растат с православна вяра, не бива да разчитаме на училището. В модерния свят училището не може да допринесе за това. Ние в Църквата трябва да учим своите деца чрез участие в Божествената литургия, чрез словото и катехизацията в храмовете. Дали децата ще бъдат християни или не зависи преди всичко от влиянието на семейството. Така че не бива да очакваме училището да свърши работата, която е отредена на нас. Основната тежест трябва да бъде поета от християнския енорийски свещеник, от локалната християнска общност, която работи с него и от семейството.
- В книгата си, посветена на православното богословие през 20 век, твърдите, че основният проблем пред православната богословска мисъл на миналия век е била еклесиологията, докато през 21 век православното богословие ще се концентрира върху християнската антропология. Какво имате предвид?
- Вярно е, че съм казвал и то неведнъж, че главният богословски проблем през 20 век, който отмина, беше въпросът: какво е Църквата. И аз вярвам, че това ще продължи да бъде важно и през 21 век. Но аз виждам, че все по-голямо значение придобива въпросът, който става централен: какво е всъщност човешката личност? През 20 век православните мислители станаха свидетели на колапса на традиционната църковна институция в Русия. С идването на комунизма Църквата загуби своята мощ и влияние, тя престана да бъде силната държавна Църква и се превърна в гонена Църква. Това гонение и загубата на позиции в обществото, което след Втората световна война стана характерно и за другите комунистически страни, постави пред православните богослови въпроса, какво е Църквата сама по себе си? Ако Църквата не е държавна институция, с привилигирована позиция в образованието и изобщо в живота на нацията – тогава какво е Църквата? И така руските мислители в емиграция през 30-е, 40-е и 50-е години на века като отец Николай Афанасиев започнаха да си задават въпроса за същността на Църквата. И техният отговор бе: Църквата е тук, за да празнува Божествената Евхаристия, Църквата е евхаристиен организъм. Това, което конституира Църквата, не е силата на държавата. Това, което конституира Църквата е извършването на Евхаристията, Причастието с Богочовека Христос. Така, от една страна, колапсът на Константиновия модел на отношения между Църквата и държавата конфронтира православните с въпроса, каква е същността на Църквата.
Също през 20 век православните и най-вече тези, които емигрираха на Запад, влязоха в контакт с християни от други деноминации и се включиха в икуменическото движение. Това също беше предизвикателство към православните да се запитат, какво е основополагащото в нашата Църква, какво ни прави различни от останалите християни. Всеки, който участва в движението за християнско единство, е трябвало да си даде отговор, каква е същността на Църквата.
Въпреки че тези проблеми остават централни, сега на преден план излизат други въпроси, които са приоритетни в диалога ни с обществото. На първо място се сблъскваме с дълбоката криза, особено на Запад, на брака и семейството. Толкова хора днес живеят заедно и имат деца, без да са семейни, толкова много хора днес са объркани от природата на сексуалността и казват: защо човек да не може да бъде хомосексуален, ако иска това. Има криза и в нашето християнско разбиране за отличителните черти на мъжа и жената, за природата на нашата сексуалност, криза в цялата институция на брака. И така, ние трябва да задълбочим своето разбиране за християнското осмисляне на сексуалността, а това означава задълбочаване в учението за човешката личност. Това е единият аспект на нашата съвременна ситуация.
Второ, ние сме свидетели на огромни открития в областта на медицината. И има цяла поредица от въпроси, които са предизвикателство за нас като християни. И най-сериозните от тях са в областта на биоетиката. За да можем да отговорим на тези въпроси, отново трябва да потърсим отговор на въпроса, какво означава да бъдеш личност.
Има и трети аспект, свързан с екологичната криза. Говорим за екологична криза в околната среда, но всъщност кризата не е около нас, в света извън нас. Кризата е в сърцето на човека. Ние, човешките същества, сме загубили истинската връзка с физическия свят около себе си. Ние разрушаваме този вселенски храм, който Бог ни е дал. Най-вече това е криза в разбирането за нашето собствено човечество, във връзка с животните и въобще с природата. Екологичната криза е в същността си антропологична криза. И така, в тези три области – сексуалност, биоетика, екология, ние се нуждаем от задълбочено богословие на човешката личност.
- Вече няколко десетилетия вие сте епископ на Църквата. През тези години на служение какво ви причини най-голяма болка и каква е надеждата ви за бъдещето на Православието?
(... продължително мълчание)
- Това, което ми причинява най-голяма болка в Православната църква, е недостатъчната любов и недостатъчното доверие между нас. Между различните патриаршии и поместни църкви. Ние всички мислим за себе си като за едната свята, апостолска и съборна Църква на Христос. Но много често не свидетелстваме за това единство. Много често ние сме разделени от национални амбиции и църковни конкуренции. Всичко това ми причинява като православен голяма болка – че ние православните и на международно, и на местно ниво не си сътрудничим, но взаимно се подозираме. А това, за което аз работих, вероятно с много малък успех, повече от 40 години в Оксфорд, бе да постигнем доверие помежду си, сътрудничество, любов едни към други, между всички националности – гърци, руснаци, българи и сърби, англичани... Искам всички да работим заедно. Затова се моля в Православната църква да постигнем видимо свидетелство на нашето православно единство. Ние сме една Църква, но не го показваме убедително. Нека станем наистина това, което сме.
Откъс от интервюто в сп. "Християнство и култура"
Откъс от интервюто в сп. "Християнство и култура"
