Дядо Натанаил е Неврокопски митрополит от 1994 г. Роден е през 1952 г. в гоцеделчевското село Копривлен, където завършва основното си образование. Връщат му късно документите за кандидатстване в Духовната семинария с обяснение, че няма такова учебно заведение и отива да продължи образованието си във Велинградското дърводелско училище. Там разбира, че семинария има и пожелава да стане монах. Напуска училището и още непълнолетен отива първо в Троянския манастир, и едва след това в семинарията. Отбива военната си служба и на 5 март 1974 г. става монах.
На Ивановден след празничната служба, която води в петричкия храм „Успение Богородично“, Негово Високопреосвещенство любезно се отзова на молбата ми за това интервю.
- Ваше Високопреосвещенство, днес Вие отслужихте празничната служба в храма „Успение Богородично“ в Петрич. Какъв празник е Ивановден?
- Днешният ден е Събор на св. пророк Йоан Предтеча – Кръстител Господен. Този, който е гласът на викащия в пустинята „Прави правете пътеките на Господа“. Този, който ни показа Агнеца Божи, Който взема върху Си греха на света.
На вчерашния ден ние отпразнувахме Богоявление, т. е. явяването на Бога на нас, човеците, в самата Му същност. Свидетелството на нашия Бог – Един Бог, покланяем в три лица: Отец, Син и Дух Свети. Иисус Христос, Единородният Божи Син, прие човешка плът и стана подобен на нас, човеците, за да ни научи на всяка правда и истина. И да ни даде пример как трябва да живеем ние, човеците, тук, на земята. Затова Той прие човешката плът, въплъти се от Пресветата Дева Мария и Светия Дух и стана подобен на нас човек. Изпълни Моисеевия закон, който беше задължителен за всички юдеи – на тридесетгодишна възраст Той да излезе на обществено служение. Защото, за да поеме в Юдея някой човек обществено служение – било учител, митар (което на съвременен език означава данъчен служител; бел. ред.) или някаква друга длъжност, трябвало е да е навършил тридесет години, т. е. да е узрял за такава длъжност. Затова Иисус Христос на тридесетгодишна възраст отива на р. Йордан да бъде кръстен от Йоан и по-точно за да бъде показан от Йоан Агнецът Божи, Който е дошъл да вземе върху Си греховете на света. И, в същото време, за да се открие на човеците Този истински Бог, Който промишлява винаги за всеки от нас. И когато Второто лице на Светата Троица – Иисус Христос, влиза в реката, не се потапя както са се потапяли човеците, които са отивали при св. Йоан Кръстител да изповядат своите грехове и да бъдат кръстени. Защото Той е бил безгрешен, за разлика от останалите човеци. И когато Той застава пред Кръстителя се отваря небето и Божият глас свидетелства за Него: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение“, а третото лице – Светият Дух, във вид на гълъб се спуска над Него. Така се показва Иисус Христос на света. Затова честваме този ден като Богоявление, а още се казва и Просвещение, защото хората се просвещават с истинската светлина, която е Господ Иисус Христос. А на днешния ден св. Църква празнува събор на св. Йоан Кръстител – този, който е представител на човешкия род в показването на Иисуса Христа. Този, който казва: „Ето Агнецът Божи“. Затова Иисус Христос казва, че няма по велик измежду родените от жена от св. Йоан Кръстител. Защото се е докоснал до Него, изпълнявайки символичното кръщение и заради това, че показа Агнеца Божи, Който идва да просвети всички човеци, за да ни призове и да ни спаси. В същото време Той ни е дал свобода и дали да използваме тази свобода за добро, или за зло, от нас зависи. Затова от нас ще се изисква и отговор как ние сме живели с нея, как сме се ползвали от нея. И дали не искаме да сме в доброто, предавайки се съвсем свободно на злото и ставаме слуги на дявола. Затова всичко зависи от нас, защото Господ иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината. Защото казва: „Истината ще ви направи свободни“. А по-хубаво от това човек да бъде свободен, да има мир в душата си, в сърцето си, в мислите си няма.
- В проповедта си казахте, че живеем в лукави времена. Бихте ли пояснили какво означава това?
- Живеем в лукави времена още от мига, в който нашите прародители Адам и Ева са послушали лъжливия съвет на лукавия, на дявола. Дяволът не желае спасението на човечеството. Не желае човеците да се радват, да живеят в мир и да се обичат.
Това, което понякога виждаме, двама да се скарат и да се намразят, те не го правят съвсем съзнателно, а изпълняват волята на дявола. Затова и св. апостол Павел казва, че нашата борба не е против плът и кръв, т. е. не едни срещу други, не е Иван да намрази Стоян и Стоян да намрази Драган, а против поднебесните духове на злобата. Тези поднебесни духове на злобата са дяволът, който се опитва да всява винаги смут в човешките сърца. И когато двама души се скарат, те вече са станали слуги на дявола. Затова живеем в лукави времена открай време. Но оня, който е с Иисуса Христа, той винаги живее в светлина, винаги вижда истината и се старае да бъде винаги с нея, да живее с нея, защото тя му дава радост, дава мир и всякакво успокоение. Затова ние, като християни, като живеем в тези лукави дни, трябва да се възползваме от вчерашния празник Просвещение. Да си спомним, че Господ ни е просветил и ни е дал всичко в св. Евангелие: правда, мир, утеха, радост, богатство – по-голямо богатство от здравето и вярата няма. Човек и целия свят да придобие, всичко да е негово, най-прекрасните палати да има, няма ли здравето, няма ли мир в душата си, нищо не го ползва. И да е седнал на най-богатата трапеза, няма ли здравето, и апетитът няма да дойде. Каквито и богатства да има, те са временни. Когато човек живее с Бога, той винаги има най-голямото богатство. Защото Бог е богатство, и Той се раздава на нас, а не ние се раздаваме. Трябва да четем Словото Божие и да не се влияем от дяволските слуги в тоя свят, които заблуждават хората, които всяват смут. Ето, вижте, когато отиват митарите при св. Йоан Кръстител, а те отиват, защото са вършили грехове и са взимали повече, отколкото законът им е позволявал, и питат „Какво да правим за да из бегнем гнева Божи?“, той им казва: „Не вземайте нищо повече от това, което е определено“. Няма да имаш смут в душата, няма да имаш борбата със съвестта, която те изобличава, ще имаш мир, ще имаш радост в сърцето. Отиват и служителите на реда, и войниците, които пазят държавните граници. И те са вършили безобразия, и те питат: „Какво да правим, за да се спасим?“. Отговаря им най-напред: „Не клеветете своите братя, не клеветете своите събратя, с които отивате заедно на фронта, не се клеветете един против друг, защото като се клеветите, може да пострадате и двамата едновременно от неприятеля, от врага си“. Християните не трябва да се клеветят по този начин, а трябва да има любов помежду им. Защото като се клеветят, дяволът се радва. И ония, които са далече от истината викат: „Е, нямаме пример“. Това им е оправдание. От друга страна продължава към войниците и към тези в които е властта, които разполагат с човешки съдби: „Не притеснявайте никого“. Защото който притеснява другия, той ще бъде притеснен от Божията правда и от истината. А Господ не иска нито един от човеците да страда. Нито тези, на които е наложено страдание, нито тези, които предизвикват страданието на другите. Защото страданието неминуемо ще дойде, защото Божият съд е справедлив. И Той казва: „Съдът е мое дело, остави на Мене“. И този, който вярва в Него, оставя. Но вярващият никога не е спокоен, дори и тогава, когато неговият враг страда. Защото знае, че Господ е дошъл на земята, за да спаси всички човеци. И че в рая има място за всички. И този, който отиде в ада да страда, ще предизвика страдание и на този, който се радва в рая. Защото до него го няма този, с който са били заедно на земята. Ще страда затова, защото този човек сам доброволно е избрал страданието. И това виждаме навсякъде в житията на светците. Ние се примиряваме накрая и казваме, че Господ е дал свободата на всекиго и насила не можем да накараме никого да върши нищо. Защото ако някой се съгласи привидно да се потруди за спасението на душата си, за да угоди и да създаде временна радост на някого, това ще бъде до време. Ще бъде лицемерие. А Господ иска да бъдем искрени помежду си и да има любов помежду ни, защото там, където я има любовта, ще я има и искреността. Ако няма любов, няма да има и искреност, а някаква корист. А там, където има корист, всъщност няма любов. Защото любовта е жертва. Любовта означава да приемем другия до нас такъв, какъвто е, и ако може да стане по-добър да му помогнем да стане по-добър, да се молим Господ да го поправи. И оттам, като се върви напред двама или трима, както казва Господ в Словото Си: „Където двама или трима са събрани в Мое име, там Съм и Аз посред тях“. Царството Божие е, казва, вътре във вас, то е на земята. Затова и се говори в староотеческата литература, че православните християни още преди да се видят, се познават по делата. По тези дела, които са дела на любовта.
- След всичките тези години на промени, след всичко, което преживя Българската православна църква, с приемането на новия Закон за вероизповеданията нещата дойдоха ли си по местата? Църквата е ли този кораб, на който християните могат да разчитат за своето спасение в бурното море на живота?
- Лукавите дни си остават лукави дни. Врагът на човешкото спасение – дяволът – няма да спре докато не дойде отново Господ Иисус Христос. Но Църквата Христова е винаги спасителният кораб в бурното житейско море. Дори и да има гонение, дори и да има притеснение, онези, които търсят спасение, онези, които търсят Божията благодат, навлизат в Църквата, защото Господ е казал: „И портите на ада няма да ѝ надделеят“. Затова Църквата ще бъде винаги опора, винаги ще бъде спасителният кораб за всяка една човешка душа, макар и тя да е претърпяла корабокрушение в живота, в бурите на този свят. Затова и Църквата винаги е била, поне ние българите го знаем от превратната си история с толкова много робства, и остава Иисус Христова. И тези, които са вярвали в нея, са се спасявали. И по време на турското робство тя е имала своите светци, и по време на комунизма имаше свои Божи угодници, които живееха според отеческата вяра и които свидетелстваха за Божията благодат. И доказваха Господните думи: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“. Той е с нас, няма да ни остави. Още във Ветхия Завет казва Бог: „Ако ще и жена да забрави детето си, Аз няма да те забравя“. Нашият Бог е личен Бог, не е някакво отвлечено понятие, не е някакъв идол, не е нещо измислено. Този, Чието Богоявление празнувахме вчера, Той ни се явява, Той идва при нас. Не ние да го търсим някъде в небесата с някакви съвременни научни разработки и космически кораби, които проучват една частица от Божието творение. Не всичко, защото Божието творение е необятно, така както и Сам Бог е необятен. Затова, когато знаем какво трябва да правим, а не се възползваме, ние сами сме си виновни. И е жалко, когато човек е при извора на живота, да стои жаден и да се пече на огъня на греха. И да не знае къде да отиде да се разтовари, да изхвърли това, което го тормози. Защото св. апостол Павел казва: „Заплатата на греха е смърт“. Грехът винаги мори. Започва най-напред съвестта да го измъчва, не му дава мира и като не може да се освободи, идва болестта. А Господ казва: „Думата ви да бъде да, да и не, не“. Колко просто е, искреността като я има, всичко върви напред.
- Вчера и днес, както и на другите големи празници енорийските храмове са пълни. Но в екстрени моменти от живота си много хора отиват да търсят Бога, да търсят помощ и спасение по какви ли не чудодейни места. Едно от тези места е недалеч оттук – „Рупите“. Това, което мен ме смущава, е, че на една табела на отклонението на пътя за там пише „Храм на Ванга“, а на друга, наскоро появила се кафява указателна табела на същото място – храм „Св. Петка“. Чий е всъщност този храм?
- Навлизаме в Европа и тези, които са писали на кафявите табели храм „Св. Петка“, знаят, че не бива да лъжат. Защото баба Ванга, Бог да я прости, искаше храма да бъде посветен на св. Петка. Друг е въпросът дали всичко се изпълни както трябваше да се изпълни. А тези, които са писали „храм на Ванга“, всъщност показват, че не вярват в истинския Бог, а си измислят нови богове. Тези табели това показват. За тях Ванга е богът, а ние не знаем дали душата ѝ е на добро място, Господ не е открил. Защото нашият роден св. Йоан Рилски и много други светци не са казали: „Елате да ме видите, аз съм св. Йоан или св. патриарх Евтимий, който защитавам вярата и народа и т. н.“. Господ ги е прославил. И дори хората да искат да скрият светостта, не са в състояние. Вече говорихме, че Бог ни е обещал да бъде с нас през всички дни до края на света. Светият Дух е винаги с нас и освещава, благославя и прославя тези, които Му е угодно. И тези, които Бог прославя, ги прославя по различен начин, без те да говорят за себе си. Има един нов светец – св. Лука архиепископ Симферополски, който умира през 1961 г. Известен е и като военнополеви хирург от Втората световна война, който на фронта разработва лечението на гнойните рани. Сума народ е спасил и хората са го почитали. По един чудесен начин го изпращат в Съветска Украйна, като поставят препятствие, но Господ на препятствието изпратил когото трябва. Не е много далече от Украйна до Гърция, но не някой да отиде и да говори за него, а Господ благоволил да се открие на един духовник, а след това на болни хора, които търсят Божията подкрепа. И за да се прослави Господ казва: „Обърнете се към моя угодник Лука Симферополски владика“. Кой е тоя, кой е тоя, питали се хората. Знаете, че няма нищо случайно. Попадат на духовник, който като бил на поклонение по св. места на Украйна, чул за св. Лука. Той ли е, показал една мъничка икона, той ли е, този, който ми се яви насън и каза, че ще ме излекува. Жена, от която медиците вдигнали ръце и която Бог отървал чрез него от рак, направила в знак на благодарност сребърен ковчег за мощите му. Много са случаите на изцеления чрез тези св. мощи. Но на едно дете, на което е трябвало да правят тежка операция на дихателните пътища, свещеник положил частица от св. мощи. Направил молебен за здравето му и на сутринта като отиват при лекарите да правят изследвания, се оказало, че отокът, който налагал операцията, го няма. Този е начинът светостта да се потвърди, а не рекламата. Не рекламата.
- Аз зная какво е официалното становище на БПЦ за феномена Ванга. Но не толкова отдавна и покойният митр. Пимен, в качеството му на предстоятел на алтернативния синод, както тогава писаха вестниците, беше предложил Ванга да бъде канонизирана за светица?
- Да се канонизира някой по такъв начин с натиск или да се подготви общественото мнение, трябва да се обяви някой за герой. Но по онази система, която не е църковна. А в Църквата Господ действа, не човеците, макар че Господ действа чрез човеците. Но Господ казва: „По делата им ще ги познаете“. Делата с чудесата, които стават по молитвеното ходатайство на светците. И Господ е Този, Който ги прославя, после идва вписването в календара. За да се прослави този човек, който като нас е живял в този свят със силата на вярата и с непреходните християнски добродетели. Но който става молитвеник и ходатай за нас останалите тук на земята като Божи приятел. Не както става в света, има някой достъп до някой големец и друг или други някои искат неговото ходатайство за някоя услуга. Това са светците за нас, да ходатайстват пред Бога да ни прости греховете, да ни вразуми, да ни дарува радост и да ни помага да вървим в пътя, който върви към вечността. С добродетелите на Своя Син, най-голяма от които е любовта, която превъзвишава всички останали. Затова и св. апостол и архидякон Стефан, чийто ден празнувахме след Христовото Рождество се моли за тези, които го убиват с камъни: „Господи, не им зачитай този грях“. Това е християнската любов.
- През декември се очакваше Църковния събор, но доколкото разбрах, заради заболяването на Негово Светейшество патриарх Максим той беше отложен. Писа се, че Вие искате и на този събор ще поставите въпроса за финансова самостоятелност на епархията. Бихте ли пояснили?
- Вижте, аз не искам за епархията финансова самостоятелност, искам всички да работят. Защото като духовници ние сме длъжни да работим на Божията нива. Въпросът за финансовата самостоятелност е вторият план. Иисус Христос не повери Църквата ни нито на императорите, нито на царете, нито на управниците. А на онези, които имаха любовта към Него и се отрекоха от себе си, взеха кръста си и тръгнаха след Него – апостолите. Св. апостол Павел, а и Сам Господ казва, че работникът заслужава своята прехрана. Когато духовникът, както св. апостоли, е сред хората, когато той ги ръководи на всяка правда и истина, когато той предразполага да се отстранява злобата от тях и да царува любовта помежду им, аз не съм убеден, че ще се намери някой да каже: „Дядо поп няма нужда от хляб“. И тъй като, ще го кажа съвсем открито, защото ние трябва да говорим истината, на някои места някои не отварят и църквите, а искат заплата и осигуровка. Откъде да се вземе? Този, който работи, е с вярващите и те в знак на благодарност отдават своята лепта било чрез свещта, било в касичката. И от там има и за осветлението, и за водата да се плати, и за ремонт на храма да се направи, и за прехраната на Божия служител. Ето това искам аз. Затова казах, че не на императори и не на управници Господ повери да се грижат за Църквата. Защото в повечето случаи те са настроени обратно и защото обичат тъмнината и не желаят светлината. Тя им пречи и затова искат да са далече от нея. Но когато ние живеем с вярата, финансовата част е на втори план. Както казва Господ: „Първо търсете Царството Божие и Неговата правда и всичко друго ще ви се придаде“. Такава самостоятелност искам аз, не само финансова. Човек да бъде свободен и да е с Бога. Християнинът не може да се нарича християнин, когато вижда, че един човек до него страда, а не му помага. Нищо че не го познава. Колко повече, когато вижда, че този, който се грижи за духовното му здраве, страда, ще остане безразличен. Вярващите издържат Църквата, но тези вярващи искат техният духовен водач да бъде до тях, а не далече от тях. За това говоря аз, че основата е духовното, материалното е второстепенно. То си идва като естествена последица. Духовното дава материалното. И у нас в България, кризата не е материална, а духовна, резултатите са материални.
- И как ще излезем от тази криза, според Вас?
- Като се излекуваме. Като се върнем в Божия храм. Като слушаме Словото Божие, защото Господ ни казва къде трябва да бъдем. Ние просто трябва да проявим послушание към Него, защото чрез Библията Той ни поучава. Която и страница да отворим от Библията, ще видим, че Господ ни поучава. Нека отворим Евангелието и видим първото чудо, което е направил Господ. Сватбено тържество в Кана Галилейска. Привършват виното, помрачава се тържеството. Но майката Божия, която стана посредница между грешното човечество и Пресветия Бог, която пазеше в сърцето си благовещението на архангел Гавраил и под чиито грижи израства Божия Син, отива и Му казва простичко, без излишни приказки: „Вино нямат“. Той също така просто отговаря: „Още не е дошъл часът Ми“. Но съвсем съзнателно св. Богородица казва на слугите: „Каквото ви каже, сторете“. Това тя казва и на всеки от нас: „Каквото ви каже моят Син и наш Господ в Евангелието, сторете го“. Господ превръща пълните с вода делви във вино по-добро от вече изпитото и тържеството продължава. Значи кризата за нас, православните християни, не може да бъде криза. Може да имаме изпитание, но Господ няма да ни забрави и няма да ни остави в него. Затова ако надживеем тази духовна криза, ще се оправим и материално. Без да обръщаме внимание на духовното, няма да можем да получим нищо. Защото доста е злобата на всеки от дните, в които живеем.
- В този смисъл духовното възпитание на подрастващите на кого трябва да бъде поверено – на училището или на Църквата?
- Църквата го върши с всяко едно от богослуженията си. Църквата може да направи и своите неделни училища. Може да не са добре организирани, но истината ни е необходима. Не е нужна голяма организация, за да се предаде, не са необходими масмедиите, тя сама си отива и там, където намери почва, остава и работи. Но когато говорим за една организирана държавна структура, когато ние имаме граждански права и когато плащаме данъци за облагородяването на човека, когато имаме едно задължително образование по закон, то трябва да включва и вероучението. Като в същото време като духовник подчертавам дебело, че това няма да даде вяра на всички, както и Иисус Христос не наложи вярата на всички Свои съвременници. Той обаче направи така, че всички да чуят тази вяра. Затова казва: „Ако не бях дошъл и не бях ви говорил, грях нямаше да имате, а сега нямате извинение“. Когато се въведе религиозното не обучение, а възпитание в училището, тези деца, които по един или друг начин се поддадат на изкушенията и вършат престъпления утре или вдруги ден, няма да бъдат оправдани нито от съвестта си, нито ще плащат за адвокати, които имат голямо влияние, за да защитават техните права като тези с възможност за плащане.
- А има ли ответни сигнали, че това ще стане?
- Разбирането и желанието го има, но трябва да се промени Законът за българското образование. И пак искам да подчертая, че с това няма да станат вярващи децата ни. Няма да станат вярващи, но ще научат християнския кодекс и ще могат да се възползват от знанията си за взаимотношенията, които са характерни а християните. А това е от голямо значение. И на тези, които отиват да продават вяра и да заробват, протестантите, няма да им бъде лесно, когато стигнат до тях. Няма да бъдат жертви и лесна плячка. Бог е дал свободата на човека, за да я използваме за доброто и на мене, и на тебе, и на всеки от нас. Защото, ако е само за мене, аз вече не съм християнин, в нещо материално се целя и съм далече от Бога. А материалното ще го оставим всички като си идем от този свят.
- Какво очаквате от новата година за Църквата?
- Църквата винаги очаква онези хора, които не са отворили вратата на сърцето си а Христос, да отворят, за да влезе Христос и да ги благославя, да ги освещава, а им даде Своя мир, да въдвори радостта в сърцата им.
- Въпросът за седалището на епархията, който повдигнаха отделни средства за масово осведомяване, актуален ли е?
- Има ли някакво значение къде ще бъде седалището? Ако имаше значение, нямаше да има храмове в целия свят. Когато е утвърдена епархията, е казано къде е и седалището ѝ. Ако седалището е причина за спасението на човешките души, то ще бъде преместено. Но аз не виждам някаква причина то да бъде за спасение или за погибел. Начина нека използваме, а къде ще бъде седалището не е толкова важно. Важното е дали ние имаме общението и единството с това седалище. Защото епископът е центърът на Църквата тук, на земята. Епископът в областта, епархията, другият епископ до него, другият и т. н. И всички те, когато имат единството с първия в страната и след това този, който е в страната има общението и единството с другите като него по целия свят, това е Църквата Христова. Това трябва да целим ние, единството с епископа, който има общуването с другите епископи и цялата Църква. А не да общуваме с епископа, а да сме далече от Христа.
- А Вие лично какво очаквате от новата година?
- За мене само това мога да Ви кажа, ако е воля Божия, Господ да ми даде сили да изпълнявам това, което съм обещал доброволно – служението тук, на земята.
- Как бихте коментирали това, че някои вече Ви номинираха за наследник на Негово Светейшество патриарх Максим?
- Нито имам желание, нито намерение. А и Негово Светейшество е жив, може да е болен, но всички сме подвластни на болестта. Преди шест-седем години претърпях катастрофа. Господ ме върна от оня свят и какво мога да кажа. Някой може ли да каже кой кого ще изпревари. Затова се молим като християни и като духовници: „Християнские кончини живота нашего, без болезни, непостидни, мирни и добраго ответа на страшним судищи Христове просим“, т. е. „християнски завършек на нашия живот и добър отговор на страшния съд. Благодарим на Господа и от Него това просим“. Няма значение кой къде и какъв е. Защото много обикновени вярващи хора са станали светци, а много и патриарси, и владици и други духовници не са се спасили. Затова да имаме християнски завършек на нашия живот и добър отговор на страшния Христов съд, за да получим покана за от дясната Му страна и да бъдем жители на рая.
* Интерюто е публикувано във в-к „Вяра“ (бел. ред.).
