Няма нищо вечно на тоя свят. Честит е тоя, който оставя след себе си добър спомен. Такъв е бил приснопаметният Иларион Макариополски, Търновски митрополит. Страданията и тревогите в усилията му за издействане на самостоятелна Българска църква дали отражение на здравето му. Поболял се. При това грижата му за Духовното училище – семинарията в Петропавловския манастир над гр. Лясковец, не му давала покой. В един ветровит ден яхнал кон и през Арбанаси отишъл в манастира, за да види как върви строежът на новата училищна сграда, която и днес краси цялата околност.
Простудил се. А ето че и телеграма пристигнала от Цариград - да се яви на заседание. Съветите на близките край него не могли да го спрат. Дълг служебен поискал да изпълни. А и тогавашните неразбории и ежби между цариградските българи по въпроса за седалището на Екзархията - в България ли, или в Цариград да остане, както и усилията за помирението с Патриаршията все още го тревожили и той, едва приповдигнал се от болестта, на 11 май тръгнал от Търново и на 18 с.м. пристигнал в Цариград.
Пропътувал по най-прекия път през родния си гр. Елена и Сливенския балкан с придружаващите го на кон. Както винаги, еленските първенци показали почтително внимание и тръгнали с него далеч от града на коне да го изпратят. Някои младежи - като моя дядо Тодор Михалюв, (баща на майка ми, близък роднина на Стоян Михалюв, бащата на Илариона), тогава на 13-14 години - кой на кон, кой на магаре, тръгнали след първенците.
За това последно посрещане и изпращане към Цариград на Илариона лично ми е разказвал дядо ми. Той беше мъдър човек, впечатлителен и пред погледа му и на стари години се нижеше цялата картина на изпращането.
“Стигнахме, казваше ми той, до с. Керсенлика (с. Боренци). Там спряхме и до там го изпращахме” - Край селото имало един грамаден стар дъб, раззеленен през оня летен ден, красял селото. Владиката спрял. Слязъл от коня и казал: “До тук – много се отдалечихте от града. Благодаря ви за изпращането!” И като се обърнал към дъба, измерил го от горе до долу с поглед отдалеч. После приближил, ударил го с тояжката си и мило, като да го погали, допрял ръка по грапавата му кора, обърнал се към изпращачите и с мощен глас внушително извикал: “Виждате ли го тоя дъб - вече с хралупи по него. Стар, остарял, но честит. Расъл и израснал в свободна България, преди петвековното вече турско робство. Устойчив на ветрове и бури, надделява им и краси тук и наоколо полето. И вие, мои мили съграждани, бъдете твърди, устойчиви на турските ветрове, бури и страшни зулуми – и разтворил зеници, внушително повишил глас – ще дойде свободата.” Повдигнал поглед нагоре към ясното небе, прекръстил се и промълвил: “Молим, Господи Боже, помогни!” И обърнал се към изпращачите, спокойно добавил: “Дано в скоро време бъдете щастливи да видите свободата. Аз вярвам, надявам се, Бог ще ни ощастливи.” Сбогувал се с по-първите, благословил общо всички. Качил се на коня. Прекръстил се пак, шибнал коня и отминал.
Изпращачите с някакво тъжно предчувствие безмълвно забърсали очи и дълго махали с ръка натам, докато изчезнал от погледа им.
Телом отпаднал, изморен, изтощен, на 4 юни 1875 г. в Цариград, четвъртък вечерта, след молитва за сън издъхнал. Този Иларион, наречен също “Михайловски” от братовия му син философа-поет Стоян Михайловски - “четиридесетгодишен храборник” - храбрец, самоотвержен деец, починал. “Годините на човека, гласи мъдростта, се измерват не по продължителността на живота, а по делата на човека.” Малко живя Иларион, но много стори за доброто на св. Църква, народа и Родината си…
Вестта за неочакваната смърт на “този велик български иерарх” се разнесла между българите още същата вечер в Ортакьой и премного ги разтърсила.
На следния ден, петък, следобед към 16 ч. тленните останки на покойника били пренесени в литийно траурно шествие от дома му от архиереите на Св. Синод и цариградското българско свещенство. Минали край арменогригорианската и арменокатолическата църкви, дето тяхното свещенство в траурно одеяние с певци изчаквали и направили заупокойна молитва. Минали и край екзархийския дом, дето екзархът изчел заупокойна молитва и после край гръцката църква по пътя, водещ към морето, но там нямало нито един свещеник или грък, вратите на църквата били затворени.
На беломраморната плоча на гроба му е написано:
“Великий бисть во иерарсехъ Терновский Иларион. И крепокъ на спасение рода своего, подвигомъ добримъ подвизася, течение сконча и веру соблюди”.
П. Р. Славейков при погребението на Илариона произнесъл прочувствено слово, като започнал със следните думи: “Вождъ велий паде в день сей из Израили (2 Царства 3:38). Какви са тези жалостни звънения и продължителни погребални песни? Що е това стечение на верния народ и на всечестния лик из нашето духовенство? И кой е този бездиханен образ человеческий, когото съпровождат с лампади и кандила в гроба? - Безгласен, той не е ли онзи, на когото гласът огласи в съзнание цял един народ? Неподвижен, той не е ли онзи, който преведе в движение цяло наследие “и бисть велий в Израили?”
Словото е печатано във в. “Напредък”, бр. 46, юни 5, 1875 г.
По нареждане от Цариград в деня на погребението на Илариона, камбаните звънели и клепалата църковни биели по цялата поробена Родина България. Народът оплакал молитвено този наистина „велик сред родолюбивото благочестиво духовенство, любим на всички, български архиерей”.
Нека и ние сега, припомняйки си в тая юбилейна година неговата блажена кончина, молитвено да кажем: “Вечна и блажена да бъде паметта му. Бог да го прости и упокои в небесните селения”.
На снимката: Църквата "Св. Стефан" в Цариград. В двора на храма е гробът на Иларион Макариополски
На снимката: Църквата "Св. Стефан" в Цариград. В двора на храма е гробът на Иларион Макариополски
