Въпрос: Здравейте, моля ви да ми отговорете какво претставляват иконите, защо в протестантските църкви няма икони? Също така се питам защо се молим на светците, не трябва ли да се молим само на Господ Иисус Христос?
Здравейте, начална представа за интересуващия ви въпрос може да получите от статията "Как са се раждали иконите" в нашия сайт.
На въпроса ви най-общо казано може да се отговори така: иконите в древността са се появили по същите причини, по които ние днес правим снимки на нашите близки. Тогава разбира се не е имало фотография и изписването на образа на някой свят човек, мъченик или на Господ Иисус Христос, е било възможност за хората да имат жив спомен за тях. Това е рационалната прилика с днешната фотография. Но иконите не са "примитивни фотографии", а нещо много повече. Причината за това "повече" се крие в молитвената връзка между вярващите, която се осъществява с помощта на Божията благодат. Тук е и разковничето на различното отношение към иконите между православните и протестантите. Както ще разберете и от статията, в православната Църква е възможно молитвеното общуване и между хората, а не само между човек и Бога.
В най-ново време е известен случаят, когато двама от най-големите съвремнни старци, Паисий и Софроний, са си „устроили” молитвена среща пред Божия престол, тъй като не са имали физическа възможност да се срещнат. (Единият живеел на Св. гора,а другият в Англия) По-точно казано, в православната молитвена практика е възможно човек да общува с Бога чрез друг човек. Вярващите са молели светеца да се застъпи пред Бога за тях, когато са го посещавали, но и когато са били далеч от него. Благодатта на Бога, в която той е живеел, е правила това "общуване от разстояние" напълно възможно. А когато светецът починел и отишел при Бога, християните са знаели, че връзката му с Твореца вече е била още по-директна и затова молитвите му - още по-силни. Според протестантите общуването между хората е възможно, само ако са живи. Църквата обаче никога не е имала такова отношение към починалия човек - защото както е казано и в Евангелието "за Бога всички са живи". Разделението, което правят учебниците по догматика между земна и небесна Църква е само условно и за учебни цели. Всъщност Църквата е една и в нея са всички живи и починали, а глава на цялото тяло е Христос. Протестантите имат различно учение за Църквата - те прокарват между "земната" църква и "небесната" църква категорична бариера.
Защо обаче молитвите на светците имат по-голяма сила от тези на обикновените християни? Често това е основният въпрос-обвинение на протестантите срещу православието. За един човек, който има личен молитвен опит в Църквата, отговорът е очевиден. Но не всички хора имат такъв. За протестантите молитвата е вид телефон за връзка с Бога. Тоест, тяхното разбиране за молитва е, че е достатъчно човек да каже на Бога какво иска и да има вяра, че Той съществува и може да го изпълни - а изпълнението на исканото е "Божа работа". В този смисъл молитвата на протестантите протича на едно умствено, рационално ниво. Естествено обаче, това не удовлетворява човешкото сърце, което очаква от общуването с Бога нещо много повече от радиовръзка, и затова прибавят към молитвата различни емоционални състояния, които в някои случаи могат да преминат в екстаз.
Православната молитва е нещо много по-различно - тя е преди всичко усилие на сърцето. Тя пак използва думи, но те стоят "кухи" и някак "мъртви", ако не са потопени в сърцето. Когато молитвата на ума се съедини със сърцето, или стане сърдечна, тя обикновено е изпълнена с много болка, светла печал, тя сякаш проветрява цялото ни същество, независимо за какво сме се молели. Така например се моли майка за своето болно дете или всеки един човек в редките мигове на изпитание в живота си. Но обикновените хора не можем да поддържаме в себе си такава молитвена концентрация. Ние сме разсеяни - умът ни блуждае на една страна, сърцето на друга, волята на трета. Целта на християнската аскеза и въобще на християнския живот е събирането на тези многобройни разпаднали се центрове на личността ни в едно - според православното учение това място на събиране, на оцелостяване на човешката личност е сърцето. Колкото повече някой обича Бога, толкова по-големи жертви е готов да прави за Него. Жертвите, които прави християнина в духовната си борба, са най-трудните - реже живи късове от егоистичното си "аз", за да даде възможност на едно ново "аз" да се роди в разговора му с Бога. Старото "аз" трудно общува с Твореца - то е самовлюбено, разхвърляно, разсеяно, с една дума - болно. А новото "аз" се изписва бавно, като икона в нас, а иконописецът е Божията благодат, която непрекъснато насърчава неговото раждане. На езика на Евангелието това се нарича "ново раждане", "раждане отгоре", което ние съвсем погрешно преписваме механично на самия акт на кръщение.
Духовният човек постоянно е в състояние на такава молитвена концентрация, каквато обикновените християни постигат много рядко в живота си, а може и никога. Молитвената топлина на светия човек вече няма нищо общо с емоциите, приповдигнатите психични състояния и т.н. явления. Тя е като друго измерение в човешката душа и не може да бъде описана, нито рационално осмислена от някой външен на нея. За такива хора Евангелието казва, че имат "дръзновение" пред Бога. Те говорят с Бога като с приятел, а не като слуги или още по-лошо – като роби. Христос казва, че такива хора имат вяра "колкото синапово зрънце", но тя може да премести планини. Сама разбирате, че това няма нищо общо с протестантското разбиране за "вяра" като проста увереност в съществуването и всемогъществото на Божия Син. Вярата в православието е динамична величина, тя се променя ежедневно. Затова се обръщаме молитвено за помощ към тези, за които знаем, че Божият дух е заживял постоянно в тях и ги е преобразил.
Това е накратко за отношението на Църквата към светците. Учението за иконите може да бъде разбрано само в тази връзка. Ако се интересувате повече, може да намерите книгата "Богословие на иконата" на Леонид Успенски. Там ще видите, как Църквата е вложила цялото си учение, богословието в неговата най-голяма дълбочина, в православната икона.
Протестантите отхвърлят иконите заради Божията забрана в десетте заповеди да си правим кумири и изображения на различни творения. Забраната за изображения всъщност е забрана за създаване на идоли, несъщестуващи божества, на които хората в онази далечна древност са се кланяли. "Само Аз съм твоят Бог" е казвал Господ на еврейския народ. Изображението на Христос не е изображение на несъществуващо божество, нито на някоя твар. Христос наистина е живял, наистана е бил човек. Затова иконата на Христос е важно богословско свидетелство за боговъплъщението. Тя е наситена с дълбока символика, за която също може да намерите много литература. На снимката виждате най-ранната запазена икона на Христос - от 6 век, пазена в Синайския манастир.
Отношението към иконите е като към светиня, защото на тях са изобразени святи лица. Иконите се освещават чрез Божията благодат. Благодатта освещава материята - след въплъщението на Бог Слово материята вече не е чужда на Бога. Спомнете си евангелския разказ за кръвотечивата жена, която се докосва до края на дрехата на Христос в тълпата и Той казва: "Някой се допря до мен, защото усетих да излиза от Мен сила". Тази сила е благодатта. Протестантите тълкуват този пасаж като снизхождение на Бога към жената, която още не е имала съвършена вяра, за да общува "дирекно с Христос". Но Евангелието казва друго - че Христос я похвалва за вярата й...
Иконите помагат на молещия се пред тях (а не на тях) да се концентрира молитвено и да настрои душата си на вълните на православната молитва. Затова те са лишени от ренесансова чувственост и имат различна естетика. Отношението към тях обаче може да бъде като към идоли и това, за съжаление, е също разпространено сред хората, които са склонни да превръщат и най-святото нещо в суеверие. Пример са нестинарските игри с иконата на Богородица и св. св. Константин и Елена, или възприемането на иконата като магичен предмет.
Иконите помагат на молещия се пред тях (а не на тях) да се концентрира молитвено и да настрои душата си на вълните на православната молитва. Затова те са лишени от ренесансова чувственост и имат различна естетика. Отношението към тях обаче може да бъде като към идоли и това, за съжаление, е също разпространено сред хората, които са склонни да превръщат и най-святото нещо в суеверие. Пример са нестинарските игри с иконата на Богородица и св. св. Константин и Елена, или възприемането на иконата като магичен предмет.
