Въпрос на Пламен: Здравейте, аз съм невярващ, но имам приятел, който е протестант. Веднъж отидох на тяхната църква или какво се там казва и чух хубава музика. Тъй като съм възпитан в православен дух и имам вярата в себе си, аз в началото се учудих защо така пеят, но после като се заслушах в песента имаше много верни неща. Те непрославят ли Бога по техния начен и грешно ли е това? Може ли хора да слушат това? И някои песни, които се пеят по време на причастие в някои храмове, са църковно-народностни, а има дори и с протестантска тематика. Грешни ли са тези песни? Знам, че не спазват някакъв канон, но все пак хората не искат ли да чуят по-съвременен вариант на песните?
За да привлече хора църквата в лицата на св.отци е осъзнала силата на музиката и е вкарала песните в богослужението. И днес като слушам, хубаво е, но нищо не се разбира, няма някакъв език. За това питам, редно ли е да се осъвремени богослужението в някоя степен, която не е от много важно значение за вярата, но за хората е? Четох, че в Гърция е въведена госпел музика и се издават албуми в някой манастир, но забравих кой. Не трябва ли православното богослужение да се осъвремени, без това да навреди на църквата, а напротив да привлече хора? Моля, отговорете ми! От едно вълнуващо се момче!
Здравейте, всяко богослужение, във всички религии, е съпроводено с музика. Тази музика е рожба не просто на отделни творци и на тяхното музикално вдъхновение, но е преди всичко дълбок израз на религиозните преживявания на тези хора. Такъв са усетили Бога, така са Го възпели. Затова всяка религиозна музикална традиция е всъщност богословието на това вероизповедание, но в ноти. Православната певческа традиция, в своя автентичен вид, носи духовния опит на хиляди спасили се в Църквата хора, тя е моделирана от целокупното “вкусване” на Бога по време на литургията и в нейното продължение в нашия делник.
Когато обличаме молитвите си към Него в тези древни музикални форми, ние се докосваме макар и несъзнателно до визията за Бога на християните, създали тези химни. А православието е наречено "право-славие", а не "право-верие". Защо? Защото “правилната” вяра всъщност е словесно обличане на това, което светците са преживели в своята лична връзка с Бога. Това е православното богословие – то е мерило за нас, приобщаване към опита на десетки поколения християни. Може да го сравним с духовни маркери, които не позволяват на нашето славене на Бога, чийто връх е молитвата, да се подхлъзне по пътя, например, на личната емоционалност (която е у всеки различна), на сантименталността или на сериозните духовни изкушения на падналите духове, които често се представят за “ангели на светлината”. С други думи, равняваме се или по-точно вливаме се в една обща църковна традиция, която ни позволява да преживеем и ние нашата лична среща с живия Бог.
Горните думи за православното богословие важат в голяма степен и за църковната музика. В православната църква също са познати различни музикални традиции, според манталитета на отделния народ, но те винаги ще бъдат разпознати по общото си духовно внушение.
Отговорът на вашия въпрос не се движи в рамките на грешно-позволено-забранено. Аз също харесвам известни западни госпъл изпълнения, те допадат на моята емоционалност, доставят ми удоволствие. Но удоволствието е същото, което ми доставят и любими песни с напълно светски характер. Тоест, те удовлетворяват изискванията на моите душевни сетива, развиват душевните ми потребности.
Но православното богословие говори и за едно висше състояние на душата, за човешкия дух, който у нас е инертен, който има нужда от усилена работа, за да бъде събуден, за да стане съпричастен на Бога. Това е областта, където се осъществява срещата ни с Бога, съединяването ни с Него, след което се одухотворява и цялото ни тяло.
Така че в никакъв случай не е “грешно” да се слушат такива песни, както и ползването им от протестантите в тяхното богослужение. Те просто са израз на тяхното богословие, на тяхната представа за Бога. Мелодиката и внушението им са плод на протестантския религиозен опит, а от друга страна – те самите формират религиозния опит на изпълняващите ги. От православна гледна точка, обаче, представата на протестантите за Бога е силно ощетена. За православния християнин тези песни, независимо от съдържанието си, носят една чувственост, душевност в смисъла, за който говорих по-горе, която не отговаря на висотата на устремения към Бога дух. Не спомага за неговата настройка на правилната духовна вълна.
Те не са грешни, тъй като сетивността не е греховна сама по себе си, а и съдържанието им е християнско. Но те внушават на вярващите емоционалната превъзбуда, характерна за протестантските богослужения, една сантиментална представа за отношенията с Бога и много други неща. Да не говорим за директните внушения на текстовете – естествено е те да съдържат много истини, но съдържат и всички тези отклонения от древното учение за Бога, които един прохождащ във вярата няма как да разграничи. С една дума, протестантските богослужебни песни поставят човека в руслото на едно духовно развитие, което от православна гледна точка, не може да доведе до истинска среща с Бога, нито да развие здрави духовни рецептори у християнина.
Много е трудно да се обясни това на неправославен събеседник, който все пак изповядва християнството. Аз съм живяла в либерална англиканска общност, чиято основна цел беше 1) да се разнообразява богослужението с най-различни драматургични и режисьорски похвати, чрез вплитането на различни културни традиции 2) да се предаде “духовност” на богослужението чрез провокиране у вярващите на наситени емоции, на чийто фон се осъществяват различни свръхестествени преживявания – които за тях бяха доказателство за лична връзка с Бога. Всички те проявяваха уважение към православното богослужение, което почти не познаваха, но то ги респектираше с древността и мистичността си, която не можеха да осъзнаят и изразят. Но го отдаваха на различната културна принадлежност и емоционалност на православните народи. Въобще, всичко при тях се свежда до емоциите, религиозният им живот тече на едно душевно ниво. Движенията на събуждащия се за Бога човешки дух в православния духовен живот бяха за тях като непознато измерение, което не можеха да си представят. Те не вярваха и като нас, православните, че по време на нашето богослужение ние съзерцаваме и приемаме в св. Причастие Самия Бог.
Вярно е, че има госпъл изпълнения на православна основа, но те са правилно ситуирани. Както дисковете на гръцките монаси, за които говорите. Тяхната цел не е да облекат и възпитат молитвения опит на вярващите, а е чисто дидактична - да дадат гласност на различни идеи с помощта на хубавата музика. За протестантското мислене това всъщност е целта на религиозната музика, за православното обаче – това е само един от аспектите. Такива песни могат да са само помощно средство, което обаче съзнава ролята си на такова и остава пред вратите на храма. Един православен не би могъл да облече молитвата си в мелодията и на най-любимата си рок-песен, именно защото разграничава, че става дума за различни неща.
Когато обличаме молитвите си към Него в тези древни музикални форми, ние се докосваме макар и несъзнателно до визията за Бога на християните, създали тези химни. А православието е наречено "право-славие", а не "право-верие". Защо? Защото “правилната” вяра всъщност е словесно обличане на това, което светците са преживели в своята лична връзка с Бога. Това е православното богословие – то е мерило за нас, приобщаване към опита на десетки поколения християни. Може да го сравним с духовни маркери, които не позволяват на нашето славене на Бога, чийто връх е молитвата, да се подхлъзне по пътя, например, на личната емоционалност (която е у всеки различна), на сантименталността или на сериозните духовни изкушения на падналите духове, които често се представят за “ангели на светлината”. С други думи, равняваме се или по-точно вливаме се в една обща църковна традиция, която ни позволява да преживеем и ние нашата лична среща с живия Бог.
Горните думи за православното богословие важат в голяма степен и за църковната музика. В православната църква също са познати различни музикални традиции, според манталитета на отделния народ, но те винаги ще бъдат разпознати по общото си духовно внушение.
Отговорът на вашия въпрос не се движи в рамките на грешно-позволено-забранено. Аз също харесвам известни западни госпъл изпълнения, те допадат на моята емоционалност, доставят ми удоволствие. Но удоволствието е същото, което ми доставят и любими песни с напълно светски характер. Тоест, те удовлетворяват изискванията на моите душевни сетива, развиват душевните ми потребности.
Но православното богословие говори и за едно висше състояние на душата, за човешкия дух, който у нас е инертен, който има нужда от усилена работа, за да бъде събуден, за да стане съпричастен на Бога. Това е областта, където се осъществява срещата ни с Бога, съединяването ни с Него, след което се одухотворява и цялото ни тяло.
Така че в никакъв случай не е “грешно” да се слушат такива песни, както и ползването им от протестантите в тяхното богослужение. Те просто са израз на тяхното богословие, на тяхната представа за Бога. Мелодиката и внушението им са плод на протестантския религиозен опит, а от друга страна – те самите формират религиозния опит на изпълняващите ги. От православна гледна точка, обаче, представата на протестантите за Бога е силно ощетена. За православния християнин тези песни, независимо от съдържанието си, носят една чувственост, душевност в смисъла, за който говорих по-горе, която не отговаря на висотата на устремения към Бога дух. Не спомага за неговата настройка на правилната духовна вълна.
Те не са грешни, тъй като сетивността не е греховна сама по себе си, а и съдържанието им е християнско. Но те внушават на вярващите емоционалната превъзбуда, характерна за протестантските богослужения, една сантиментална представа за отношенията с Бога и много други неща. Да не говорим за директните внушения на текстовете – естествено е те да съдържат много истини, но съдържат и всички тези отклонения от древното учение за Бога, които един прохождащ във вярата няма как да разграничи. С една дума, протестантските богослужебни песни поставят човека в руслото на едно духовно развитие, което от православна гледна точка, не може да доведе до истинска среща с Бога, нито да развие здрави духовни рецептори у християнина.
Много е трудно да се обясни това на неправославен събеседник, който все пак изповядва християнството. Аз съм живяла в либерална англиканска общност, чиято основна цел беше 1) да се разнообразява богослужението с най-различни драматургични и режисьорски похвати, чрез вплитането на различни културни традиции 2) да се предаде “духовност” на богослужението чрез провокиране у вярващите на наситени емоции, на чийто фон се осъществяват различни свръхестествени преживявания – които за тях бяха доказателство за лична връзка с Бога. Всички те проявяваха уважение към православното богослужение, което почти не познаваха, но то ги респектираше с древността и мистичността си, която не можеха да осъзнаят и изразят. Но го отдаваха на различната културна принадлежност и емоционалност на православните народи. Въобще, всичко при тях се свежда до емоциите, религиозният им живот тече на едно душевно ниво. Движенията на събуждащия се за Бога човешки дух в православния духовен живот бяха за тях като непознато измерение, което не можеха да си представят. Те не вярваха и като нас, православните, че по време на нашето богослужение ние съзерцаваме и приемаме в св. Причастие Самия Бог.
Вярно е, че има госпъл изпълнения на православна основа, но те са правилно ситуирани. Както дисковете на гръцките монаси, за които говорите. Тяхната цел не е да облекат и възпитат молитвения опит на вярващите, а е чисто дидактична - да дадат гласност на различни идеи с помощта на хубавата музика. За протестантското мислене това всъщност е целта на религиозната музика, за православното обаче – това е само един от аспектите. Такива песни могат да са само помощно средство, което обаче съзнава ролята си на такова и остава пред вратите на храма. Един православен не би могъл да облече молитвата си в мелодията и на най-любимата си рок-песен, именно защото разграничава, че става дума за различни неща.
За всичко останало в писмото си имате право – неразбираемостта на църковния език е пречка за съзнателното участие в богослужението. Сакрализирането на църковно-славянския език в наши дни е симптом за сериозните болестни процеси в православието. За същото свидетелства и включването на сантименталните възторжено-дидактични песни, с дореволюционен произход, в богослужението на някои провинциални храмове. И ако за протестантите тези песни са последният им проблем, то за православните употребата им показва принизяване на църковното съзнание.
Богослужението трябва не да се осъвремени – защото то не се нуждае от уловки, за да стане интересно, а да не се пречи на хората да видят неговия уникален духовен характер. Древността на православното богослужение е най-голямото му достойнство, но кризата в Църквата често ни кара да бъркаме патината на благородния метал с ръждата, която не може да издържи на проверката на времето. Това обаче е друга и много по-обширна тема.
Богослужението трябва не да се осъвремени – защото то не се нуждае от уловки, за да стане интересно, а да не се пречи на хората да видят неговия уникален духовен характер. Древността на православното богослужение е най-голямото му достойнство, но кризата в Църквата често ни кара да бъркаме патината на благородния метал с ръждата, която не може да издържи на проверката на времето. Това обаче е друга и много по-обширна тема.
