Здравейте, казват, че всеки, който се е спасил, е вървял по тесния път на разпъване на страстите. Но в същото време чувам - не осъждай и няма да бъдеш осъден. Може ли да се спаси някой, който реши да носи кръста на неосъждането, но едновременно с това не води борба със страстите си? Попаднах на разказ за един работник в манастир, който се спасил само заради това, че е спрял да осъжда ближния си. Той решил, че борбата с другите страсти не е по силите му и се хванал за тези думи и така завършил живота си. След смъртта му монасите се молили за душата на този човек, предполагайки, че тя ще бъде отхвърлена от Бога и получили откровение, че той е спасен, само заради носенето на този кръст. Това ме обърква, как е възможно след като в царството Божие няма да влязат блудници, пияници, крадци, убийци и т.н.
Отговор: Здравейте, хората сме така устроени, че не може да решим и да поемем някой кръст. Не е въпрос на решение, а на възможности. За такива случаи важи желязно правило - в духовния живот удряме спирачките не където искаме, а където можем. С други думи, ние може да решим нещо, но ще го направим не според решението си, а според духовната си зрялост и сили. Затова са чести духовните ни катастрофи. Когато осъзнаем и признаем действието на това правило, започваме да развиваме усет за смирение. Отнесено към кръста на неосъждането това означава, че да не осъждаме не е въпрос на желание, а на духовна сила. За да е придобил този дар на неосъждането, човек е изминал доста път - познавайки себе си, а това значи смирявайки се. Затова не е възможно, човек да тъне в страсти и в същото време да е способен да не осъжда другите. Ако съзнателно е решил да върви по широкия път, то това означава, че у него липсва любов към Бога. А щом липсва любов към Бога няма как и да се смири. А щом не е смирен, не може да не осъжда. Може да си внуши, че не осъжда другите. Както често правим днешните християни. Но това остава едно лъжливо неосъждане, на ментално ниво, самите себе си мамим, че не осъждаме, докато сърцата ни казват друго, но поради липса на духовен опит и себепознание не си го признаваме. За Бога е важно неосъждането в сърцето, другото не го признава.
Тези хора, за които четем в патериците, че са се спасили само заради неосъждането, са били смирени. Те не са имали големи духовни сили, за да победят първо страстите си, а след това и да развият у себе си добродетели. (Защото побеждаването на една страст не е добродетел, според православната аскетика, а ние често ги бъркаме нещата). Така че един човек, без големи духовни добродетели и дори без големи духовни сили, ако обича Бога, кае се за греховете си и придобива в това смирение, като не се примирява със страстите си, но разчита на Божията милост - той става способен да не осъжда другите. И то не защото е решил да носи кръста на неосъждането, а просто защото е неспособен да осъди някого за нещо, което сам вижда у себе си. За да има такова смирение, означава, че Бог не е безразличен към борбите му и му помага. Но у всекиго силите са различни, всеки има свой път към Бога, а хубавата новина е, че Бог като любящ ни Отец търси и най-малкият повод, за който да се "закачи", за да спаси човека. Така че когато четете подобни случаи, не си представяйте човек лекомислен към греховете си, но неосъждащ. Това е оксиморон. Не е възможно. Този случай означава, че макар и да не е постигнал духовни добродетели, само заради желанието му да ги постигне и съкрушението му, Бог е дарувал спасение на този човек, дарувайки му все пак една толкова важна за духовния живот добродетел - неосъждането. Защото Той ни е казал, че с каквато мярка мерим другите, с такава и Той ще мери нас. Поздрави и честит празник на св. мъченици София, Вяра, Надежда и Любов.
