Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (32 Votes)

11.pngПрез първата неделя от Великия пост, която е наречена Неделя на православието, се празнува окончателната победа на светите икони, утвърждаването им в богослужебното действие. Оспорването на смисъла на иконите приело формата на драматична борба между иконопочитатели и иконоборци. И този период продължил повече от сто години и определил характера на целите 8 и 9 век във Византия. Иконоборческият период се разделя на две фази. Първата започнала през 726 г., когато имп. Лъв III забранил употребата на иконите и завършил през 780 г., когато императрица Ирина преустановила преследването на иконопочитателите. През 787 г. бил свикан Седмият вселенски събор в Никея, Мала Азия, който оправдал защитниците на иконите. Водеща светоотеческа фигура през този първи период бил св. Йоан Дамаскин.

Вторият период започнал през 815 г. при имп. Лъв V Арменец и продължил до 843 г., когато иконопочитанието било окончателно реабилитирано при императрица Теодора. В тази втора фаза на иконоборческия период се откроява личността на св. Теодор Студит.

Коренът на проблема трябва да търсим векове по-рано, по време на споровете за личността на Христос, т. е. за характера на Неговата човешка природа, но и за материята и спасението като цяло. Иконоборците виждали зад почитта към иконите нов вид идолопоклонство, за което, за съжаление, им дали основания и някои действителни преувеличения в почитането на иконите от страна на вярващите. Отговорът на обвиненията в идолопоклонство е, че иконата не е идол, но символ. Почитта към иконите не е насочена към дървото и цветовете, но към изобразеното лице. Не служим на иконите, защото служение дължим само на Бога, но ги почитаме и им отдаваме уважение, защото нашата почит и уважение „се възнасят до първообраза“, изобразен на тях, казва св. Василий Велики.

0_8.jpgОстава обаче въпросът: макар и като символи, действително ли са нужни иконите? Търсейки отговора, нека тръгнем от общото признание и на иконопочитатели, и на иконоборци, че не можем да изобразим Бога с Неговата вечна природа. Иконопочитателите, обаче, продължават по-нататък, казвайки, че след като Бог стана човек в личността на Христос и прие плът, Той може да се изобрази, именно защото въчовечаването Му не е символичен мит, но висша реалност. От момента, в който Христос прие човешкото тяло, за да го спаси, от тогава може да бъде изобразяван на икони. В противния случай оспорваме реалността на въплъщението, което в крайна сметка означава оспорване на възможността за спасение на цялата вселена.

Въчовечаването на Бога, обаче, е факт и негова практическа последица е, че иконите, които украсяват църквите, не са просто декоративни елементи, но място за среща на небето и земята. Когато местната общност се събира за молитва всяка неделя, обградена от образите на Христос, Богородица, светците и ангелите, тези видими образи непрестанно напомнят на вярващия за невидимото присъствие на всички небесни сили на св. Литургия. Вярващият чувства, както много хубаво бе написано, че стените на църквата се отварят към вечността – нещо, което му помага да разбере как Литургията на земята е една и съща с великата Литургия на небесата. Различните икони изразяват по видим начин усещането за небе на земята. Затова именно иконата не е просто религиозна картина, т. е. индивидуалистично търсене или лично благочестие, което има за цел да ни трогне, но е иконо-писание (на гръцки αγιογραφία), т. е. литургично изповядване на истината на Божието откровение, което има за цел да преобрази и създаде наново човешките неща.

Това е език, който изразява истините на Православната църква толкова добре, колкото и словото. Иконата, химнът, архитектурата и т. н. – всички те в хармонично цяло отварят пред нас благата, които ще ни открие бъдещето, те са знаци към горния Йерусалим, към царството, за което копнеем (виж Евр. 13:14). Иконата ни открива пътя, който трябва да следваме и същевременно ни помага да открием смисъла на нашия живот. Защитавайки иконите на Православната църква, предците ни не са се интересували само за тяхната дидактична мисия, нито за естетичния им характер, но са защитавали самата основа на християнската вяра, която е догматът за въчовечаването на Бога, за „Бога, който стана човек“. Днес е реална опасността да бъде забравена напълно целта на Божието въплъщение, а именно – „да стане човекът бог“. Съвременното иконоборчество – нещо, което изповядващите го днес дори не подозират, не е отрицание толкова на иконата, колкото на нейната промяна или дори извращение, произтичащо от факта, че хората вече не разбират нито догматичното, нито дидактичното й значение. Така иконата става нещо второстепенно – словото и проповедта се смятат за достатъчни. Забравят, че Христос не е само Слово на Отца, но и Образ на Отца и, че още от най-древни времена мисията на Църквата в света се е осъществявала както чрез словото, така и чрез образа. Наистина поразява уверението на Господа в края на днешното евангелско четиво: „Истина, истина ви говоря: отсега ще виждате небето отворено, и Ангелите Божии да възлизат и слизат над Сина Човечески“ (Иоан 1:51).

И така, иконата представя по символичен начин реалността на нашия свят, освободен обаче от греха и обновен в Бога. И ако са верни думите на един съвременен богослов, че иконата ни напомня, че християнството е „религията на личността“, може би в крайна сметка проблемът за злото, в което живее човекът, се корени в отрицанието на творението по образ (икона) на Бога, в отрицанието на творческото вдъхване на Бога в него. Нима това отрицание няма за своя трагична последица преобразуването на човекоцентричната култура в човекоубийствена? Задълбоченият поглед в същността на човешките дела показва, че днес имаме остра нужда от възсъздаване на човешкото лице, от освобождаването му от егоцентричния затвор, в който доброволно пребивава и от отварянето му към взривяващата свобода на синовете или на Любовта, която направи човека бог по благодат. В крайна сметка, това е революционното послание на Църквата. И затова, повече от 1000 години, празнуваме в литургийните си събрания с признателност Тържеството на православието.

* Изображения:
1) Миниатюра от т. нар. Псалтир на Хлудов от 830 г., изобразяваща замазване на изображението на Христос от иконоборците;
2) Св. Йоан Дамаскин.

 


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ada 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Всяко нещо намира покой в своята среда и стихия: рибата – във водата, огънят – в движението нагоре; всичко се стреми към своята среда. Душо моя, ти си безплътен дух, безсмъртна. Единствено у Него ти ще намериш покой.
Св. Тихон от Воронеж
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.