Мобилно меню

4.9347826086957 1 1 1 1 1 Rating 4.93 (92 Votes)

armiРъководството на Българската православна църква е на път да направи Църквата ни за смях в България и по света. Шепа авантюристи със средно образование манипулират митрополитите, като използват тяхната суета и невежество и чрез сложни интриги, подплатени вероятно и с парични „аргументи”, са на път да сринат окончателно авторитета на Църквата. Не е грях да не знаеш, грях е обаче да упорстваш в невежеството и да отказваш да разбереш истината. Митрополитите Николай и Галактион са друга категория – тях истината не ги интересува, те имат други приоритети. Но останалите владици е редно да се позаинтересуват, какво предстои да направят.

Никога през историята на Византийската империя, нито в по-късната практика на Вселенската патриаршия, която запазва сложната имперска терминология в своята администрация през османското робство, не съществува звание „архонт”. „Архон” (άρχων) е определение към конкретна висша служба, което цели да придаде на последната по-голямо значение – използва се като определение към служебните титли на висши държавни служители в империята, управители на области, владетели или на висши църковни служители  светски лица или клирици, – и означава на български език „главен”. Но при всяко едно положение „архон” е допълнение, а не самостоятелна титла – не е отличие, а още по-малко благородническо звание.

Архон е определение към различни офикии (от лат. officium - служители на определена служба), които изпълняват конкретни задължения в държавното управление и не се предават по наследство.

В царска Атина три лица използват пред титлите си определението „архон” – царят, военноначалникът и т. нар. „άρχων επώνυμος”, който има най-много задължения в управлението и се е избирал за една година. Затова и интересът към тази длъжност е бил най-голям. По-известни „άρχων επώνυμος” са били Солон (594-593 г.), Ипиас (527-526 г.), Темистокъл (493-492 г.) и Аристид (489-488). След този период тази длъжност запада и губи значението си. Всички тези „άρχων επώνυμος” са били изборни длъжности за срок от една година.

В Стария Завет άρχων се използва за водача на един народ, например „архонтът на Египет”. Може да има негативно значение в смисъл на тиранин на народите, а също се употребява и за религиозните водачи на еврейските синагоги. Използва се във връзка и с Месия, Когото евреите очаквали.

В Новия Завет се използва по отношение на хора, които имат светска или религиозна власт, както и за водачите на синагогите. Един път се употребява и във връзка с Христос, Който е „ο άρχων των βασιλέων της γης” – тоест, цар на царете. Използва се също и в негативен смисъл за дявола като „княз, владетел на този свят”.

Във Византия „άρχων” се използва в смисъл на владетел на гранична на империята област – например „архон на Крит”, „архон на Армения”, „архон на България”. Използва се и за висши държавни сановници с определени задължения в двора: „архон примикюр", който е сановник, отговарящ за държавния протокол и др. С определението „архон” се отличава един от примикюрите в двора като най-високопоставен, непосредствено подчинен на императора. Имало е и главен отговарящ за стената около града – άρχων του τειχείου и др. хора с конкретни служебни задължения. Тяхното повишаване в служба от императора е престижно, но няма нищо общо с благородническо звание. Длъжностите не са наследствени.

В Цариградската патриаршия „архон” има характер на определение към вид офикия, тоест не е самостоятелна титла, както са го измислили нашите недоучили семинаристи. Това определение не може да съществува самичко – просто „архонти” звучи недоразумително. Все едно да представиш някого с думите: „Запознайте се с господин главен!” – всеки нормален човек ще си помисли, че тук става дума за някаква патология и ще бъде прав. „Главен” какъв?

Родните архонтмейкъри използват аргумента, че имало „гръцки архонти” и видите ли, те не искали да има „български”. В тази афера с чалгаджийски привкус митр. Николай вкарва и своята параноична лична война с бившия директор на вероизповеданията проф. Иван Желев, който бил „гръцки архонт”. Не е гръцки архонт, обаче. Проф. Желев е получил от Вселенския патриарх офикията „άρχων διερμηνεύς”, сиреч „главен преводач”, заради това, че години наред превежда в осъществяването на контактите между Българската и Цариградската патриаршии и заради отличното му владеене на новогръцки и старогръцки език. Получил го е с обикновено уведомително писмо (питикио), което, разбира се, е чест за всеки филолог и богослов. Тоест, акцентът на отличието е върху „преводач”, а не върху определението към него „архон”, което има за цел да отличи наградения от останалите „преводачи” на Патриаршията.

Вселенската патриаршия усвоява от загиналата Византийска империя част от нейната сложна имперска терминология, за да поддържа у поробените гърци жив спомена за имперското минало. Тя работи като „държава в държавата”. Но Вселенска патриаршия e давала офикиите „архон (на нещо)” на хора, които работят с добро име и дълги години в самия двор на Патриаршията, често в нейната канцелария – затова и повечето носят административен характер. Например, „архон логотет” (подобно на министър) е изпълнявал функциите на главен секретар на Патриаршията, който е осъществявал връзките между нея и султана. Тези офикии Вселенската патриаршия е запазила и днес, но те вече не са свързани с конкретна работа в Патриаршеския двор, а са просто отличия – има например, „архон магистър” за човек със значими академични успехи в областта на богословието, „архон номофилакс” за специалисти в областта на каноничното и светското право, споменатия „архон диерминевс” за преводачи на официалните срещи на патриарха, в социалната сфера има „архон на попечителите на сираците” за хора, които са се отличили с грижите за сираците, „архон на ктиторите на храмове”, архон протопсалт, архон химнописец и др. Но отново подчертаваме: при всяко едно положение „архон” не е самостоятелна титла, само по себе си това не означава нищо.

Нова нишка в практиката с раздаването на офикии на миряните се появява по време на управлението на Цариградския патриарх Атинагор (1948-1972 г.). Той променя практиката на своите предшественици в условията на тотална криза на Вселенската патриаршия, когато в Истанбул остават все по-малко гърци. Започва да раздава офикии на хора извън патриаршеския двор, които не са свързани с неговата конкретна дейност в Истанбул, тъй като тази дейност е сведена в Турция до мининум. Патриархът си поставя за цел да създаде лоби на патриаршията в Щатите и започва да раздава офикии на гръцки емигранти там. Тази практика създава предпоставки за злоупотреби, за което той търпи много критики. Неслучайно още с възкачването си на престола новият патриарх Вартоломей създаде организация за отличените с офикии миряни и клирици с център в Атина, за да ги отграничи от „архонтите в Щатите”, организирани в братство „Св. Андрей”. „Американските архонти” са често обвинявани в купуване на отличията и т. н. Така че Пловдивският и Старозагорският митрополити заимстват именно американския модел на архонтмейкърство, който, нормално за Америка, се гради върху парите.

В Америка или Европа обаче, в миналото или днес, църковната награда никога не е просто „архон(т)” – тази дума си остава определение към основната офикия. „Архонти на Вселенската патриаршия” е разговорен израз, влязъл в употреба, за да обобщи всички хора, получили офикии. Никой патриарх обаче не лъже хората, че това отличие е благородническо звание. В историята на православния свят Църквата никога и никъде не е давала благороднически статут. Това са измислици на комплексирани момчета, замаяли се от блясъка на Рим или Истанбул, както и на амбициозни митрополити с мания за величие и императорска недосегаемост. Българските владици трябва да се засрамят от белите си коси и да не се оставят на вчерашни хлапета да ги водят за носа.

Вселенският патриарх не раздава „благороднически титли”. Не произвежда „архонти”. Не лъже никого, че го прави благородник. Колкото и "светска" да е станала патриаршеската институция в Истанбул, колкото и да е зависима от даренията на гръцките емигранти, тя никога не би паднала толкова ниско, че да събира пари от хората чрез лъжа – като ги лъже, че стават „благородия”, „пазители на Църквата”, „князе” и т. н.

И още една съществена разлика – офикиите, наричани още архонтикия, се дават винаги от патриарха – Вселенски или Александрийски, да речем. В българския вариант няколко епископи и митрополити настояват всеки от тях да бъде патриарх сам за себе си и да прави свои „архонти” – собствена мрежа зависими богаташи, които да спонсорират лично него и епархията му. Това явление е без съмнение български патент в църковната история и няма да ни прослави с хубаво.

Дано старците размислят и не допуснат да сложат такова петно на Църквата. Защото Христос поругаван не бива.

Вижте също: Проф. Георги Бакалов: Няма титла архонт


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/kh6yh 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Човек може да изглежда мълчалив, но ако сърцето му осъжда другите, то той бърбори неспирно; друг обаче може да говори от сутрин до вечер и все пак да бъде истински мълчалив, т. е. да не казва нищо безполезно.
Авва Пимен

   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.