"Прости ме и веч прощавай!"
Христо Ботев, „На прощаване”
Тази сутрин в кварталния супермаркет цареше необичайна за средата на февруари суматоха. Всички пазаруваха като за последно и, сякаш оправдавайки се при срещата на погледите, съседи си продумваха: "Та нали утре е празник!?" Всъщност, какъв празник е утре? Неделя сиропустна или неделя на Всеопрощението. За по-старите хора, които по начало са забравени от децата и внуците си, това наистина е празник – може би ще ги посетят децата, дори и да не поискат прошка. Опитвам се някак си да схвана „празничността” на утрешния ден. Днес човекът е толкова самотен, че и от началото на поста би направил празник, стига някой да го потърси, да му се обади, да го поздрави... Но тези наши естетически построения за празника и прошката, за формалната среща и лицемерната доброжелателност дали имат нещо общо с реалната трагичност на поста?
„Дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви” (Мат. 6:21). Утре ще излезе отецът след края на литургията и дълго ще ни убеждава, че настъпва благоприятно време, че Църквата мъдро е установила, че е удобно време, в което можем да съчетаем здравословното хранене и духовния пост и, и, и... Дали светата Четиридесетница е благоприятно време днес? Трудно бих се съгласил - не заради друго, ами заради релността на пропорционалността между подвига и опита. Та нали това „четирийсетдневно” време е различно от всяко друго време, това е време на трагично пътуване към и в смъртта, самотно пътуване, което към края, когато си най-уморен и изтощен, преминава през среща – среща с изкусителя, преминава през смъртта.
Вглъбени дълбоко в това, на кого да кажем „Простено, прости!”, как да го кажем, да не пропуснем някого, ние започнахме да мислим само за себе си – за нашето „Простено, прости!” Опияняваме се от собствения си подвиг, че отново простихме на „тези хора” и утре продължаваме отново по старому. В това схващане на прошката не поставяме ли отново себе си в центъра? Не се ли върти всичко отново около моето пиедестализирано „аз”? Май забравихме истинския смисъл на думите: какво означава „на прощаване”, „прощавай”? Помним и чувстваме само външно-естетическото или морализиращото измерение на думите. Забравихме, че думите имат действителен и действен смисъл. Забравихме и че се отговаря: „С Богом”!
Преди да тръгнем на път, ние се прощаваме; когато човек си отива от този свят, ние пак се прощаваме. Прощаваме се, защото не знаем, дали отново ще се видим, дали ще се върнем, дали ще оцелеем след това пътуване. След прощаването следва самота, смърт. В четирийсетдневното пътуване ние наистина сме самотни и сами, като на съд. Чуството, че и Бог ни е оставил, е много силно. Това усещане се затвърждава от невъзможността да „вкусиш” Господ. Няма я Литургията с нейния извечен поздрав: „Христос возкресе!”. Тази самост, самота е истинска смърт. Да си спомним онази картина от Патерика, когато св. Макарий разговаря с черепа на езическия жрец, който казва: „Никой никого не може да види лице в лице”.
Такова пътуване и такава среща може да предприеме само пълнолетен човек, човек опитен и изпитан в битките – Спасителят ни даде пример, като го предприе, когато навърши 30 години. Това пътуване е за човек, който е кръстен с „вода и Дух Светий” и благодатно преживява своето кръщение – само благодатта Божия може да надвие изкусителя. А пътуването е дълго и преминава в безводни, пустинни места, места, в които животът е оскъден, места по-близки до смъртната сянка. Накрая на пътуването има скалиста, трудно достъпна височина – скалата на изкушението, най-отгоре недостроена сграда – недовършен манастир. Дори ветераните във воденето на битки с изкусителя, монасите от късната античност и средновековието не са успели да се задържат на тази височина и са се отказали да довършат сградата на манастира. На всичкото отгоре, докато вървиш нагоре, непрекъснато виждаш плодородната, пълна с плодове долина на Йерихон.
А ние бодряшки, като от времето на реалния социализъм в прехода му към комунизъм, ние, неутвърдените, некатехизираните, неукрепените, естетизирани полу-неофити очакваме да се задържим, да останем, дори да победим изкусителя. И то без особено усилие, дори да ни е удобно, да извлечем полза – ще си спретнем годишната "диетка", ще послушаме великопостните песнопения, ще използваме времето да похапнем от безкръвните морски дарове, които вече се продават във всяка по-голяма търговска верига. Колко наивно! Забравяме евангелския разказ за изкушенията. Там Един успя – Господ Иисус Христос. Но Той е Син Божий и с Него винаги е Отец и Светият Дух – Единосъщна и Неразделна Троица. Всъщност и други успяха – светците. Техният опит, тяхното предание е ценно и важно..., но ние не обичаме да четем житията, пък и не им вярваме...
Уф, пак морализаторско говорене!
Да изоставим нашите естетически, удобни представи за религиозността и да се потопим в историческия реализъм на битката между живота и смъртта. Напред към Живота!
Помози Бог до Възкресението!
Да изоставим нашите естетически, удобни представи за религиозността и да се потопим в историческия реализъм на битката между живота и смъртта. Напред към Живота!
Помози Бог до Възкресението!
С Богом!!!
