Мобилно меню

4.90625 1 1 1 1 1 Rating 4.91 (64 Votes)
vlahos4.jpg...Епископите на Стария Рим, въпреки някои различия във възгледите, винаги са били в общение с епископата на Новия Рим (Константинопол) и източните епископи до 1009-1014 г., когато за първи път катедрата на Стария Рим е заета от франкски епископи. До 1009 г. Римските папи и Константинополските патриарси са били обединени в общата си борба срещу франките и франкските епископи, както, разбира се, и срещу еретиците на онова време.

По време на събора във Франкфурт през 794 г. франките осъждат решенията на Седмия вселенски събор и почитанието на светите икони. А през 809 г. франките включват в Символа на вярата Filioque, тоест учението за изхождането на Светия Дух и от Сина, както и от Отец. Тогавашният православен папа на Рим осъжда нововъведението.

На събора в Константинопол, свикан от великия Фотий, в който участвали и представители на православното (Римско - б. ред.) папство, били осъдени онези, които отхвърлили решенията на Седмия вселенски събор и които въвели Filioque в Символа на вярата. За първи път франкският папа Сергий IV през 1009 г. в словото си при своята интронизация прочита Символа на вярата с Filioque, а папа Бенедикт VIII включва поправения символ в църковното богослужение, след което предстоятелят на Римската църква престава да се споменава в православните диптихи.

Основната разлика между Православната църква и папизма е в учението за нетварната същност и нетварната енергия (действие) на Бога. Докато православните вярваме, че Бог притежава нетварна (несътворена) същност и общува с творението и човека чрез своята нетварна енергия, папистите вярват, че нетварната същност в Бога е тъждествена с нетварната Му енергия (actus purus), а Бог контактува с творението и човека чрез свои сътворени енергии. Тоест вярват, че у Бога съществуват и тварни енергии. Следователно те считат за нещо сътворено Божията благодат, чрез която се освещава човекът. Но така човекът не може да се освети и да се обожи.

От това основно учение за тварната благодат произхождат учението за изхождането на Светия Дух от Отца "и от Сина", за чистилището, за главенството на папата и т. н.

Освен фундаменталната разлика за същността и енергията на Бога, между православието и папизма съществуват и други големи различия, които в свое време са били тема на обсъждане между православни и римокатолици.

  1. Filioque, тоест учението за изхождането на Светия Дух от Отец “и от Син”, вследствие на което се принизява единоначалието на Отец, отхвърля се съвършеното равенство на лицата в Св. Троица. Ако съществува такова единство между Отец и Син (от които едновременно изхожда Св. Дух), то Синът се принизява в отличителното Му качество да се ражда, подценява се Св. Дух като неравносилен и единославен с останалите лица на Св. Троица, тъй като Той се явява “безплодно Лице” (πρόσωπο στειρό).
  2. Римокатолиците използват безквасен хляб в св. литургия в пряко противоречие с начина, по който Спасителят е извършил тайнството на Тайната вечеря.
  3. Освещаването на св. дарове при тях не става с епиклеза (призоваване на Св. Дух - бел. пр.), а с повтаряне на словата на Спасителя “Вземете, яжте...; пийте от нея всички...”.
  4. В римокатолическото учение е налице теорията, че кръстната жертва на Спасителя е удовлетворила Божията справедливост, като по този начин Бог Отец се представя като феодал и се подценява ролята на Възкресението.
  5. Учението за “свръхдлъжностните заслуги” (“περισσεύουσα αξιομισθία”) на Христос и светците, излишъкът от коите се разпределя между другите хора от папата.
  6. Разделението и откъсването едно от друго на тайнствата кръщение, миропомазване и божествена евхаристия.
  7. Учението за наследяването на вината от първородния грях от всички хора.
  8. Литургичните нововъведения във всички (останали - б. ред.) тайнства на Църквата (кръщение, миропомазване, свещенство, изповед, брак, елеосвещение).
  9. Непричастяването на миряните с Христовата кръв.
  10. Главенството на папата, според което той се явява episcopus episcoporum (епископ на епископите) и източник на свещеническата и църковната власт, той е безгрешният глава и хегемон на Църквата, който я управлява монархично като наместник на Христос на земята; в този смисъл папата счита себе си за наследник на апостол Петър, на когото били подчинени останалите апостоли, дори и апостол Павел.
  11. Липсата на съслужение в богослужебните действия.
  12. Безгрешността на папата.
  13. Догматът за непорочното зачатие на св. Богородица (тоест, че Дева Мария е родена без първороден грях) и въобще прекомерният култ към Дева Мария (мариолатрия), който приравнява авторитета на св. Богородица със Св. Троица, като понякога дори се говори за четвърто лице в Св. Троица.
  14. Теориите за analogia entis и  analogia fidei, които са се утвърдили в западните страни.
  15. Учението за предопределението.
  16. Възгледът, че съществува обща методология в познанието на Бога и на творението, който е довел до сблъсък между богословието и науката.
Голямо е различието в способа на богословстване между западната и източната традиция, изразяващо се съответно в схоластицизъм и исихазъм. На Запад се оформя схоластиката като опит да се обясният тайнствата на църковния живот по логичен път. Докато в Източната църква пътят минава през исихазма, тоест през очистването на сърцето и просветляването на ума като единствена възможност да се придобие знание за Бога. Диалогът между св. Григорий Палама и схоластика-униат Варлаам е характерен и показателен за това различие.

Резултатът от всичко, изброено по-горе, е отделяне на папската църква от православната еклезиология. Докато, от една страна, в Православната църква се отдава ключово значение на обожението, което се осъществява в общението с Бога, чрез съзерцанието на нетварната светлина и именно тези обожени хора определят на съборите границите на богооткровената истина в моменти на смут, то, от друга страна, Западната църква отдава тази ключова роля на института на папата, чийто авторитет надвишава дори този на вселенските събори. Съгласно латинското богословие “авторитетът на Църквата е налице само тогава, когато е потвърден и синхронизиран с волята на папата; в противен случай той се отхвърля”. Вселенските събори се считат за “събрания на християнството, които се свикват чрез папския авторитет и са под властта и председателството на папата”. Достатъчно е папата да излезе от залата на провеждането на вселенския събор и този събор губи авторитета си. Епископ Маре пише: “по-точни ще са римокатолиците, ако в Символа на вярата казват “вярвам в един Папа” вместо "вярвам в една... Църква"”.

Освен това в Римокатолическата църква “епископите не са нищо повече от едни представители на папската власт, на която самите тези епископи са подвластни, както и обикновените вярващи”. В папската еклезиология всъщност се твърди, че “апостолската власт се е изчерпала с апостолите и тя не се предава на наследниците-епископи; само папската власт на Петър, под която се намират всички останали, се предава на наследниците на Петър, тоест на папите”. Така от гледната точка на папската “църква” всички останали източни църкви са с различни възгледи, имат недостиг и само по икономия ни приемат в общение, и по икономия ни приемат за “братска Църква”, докато всъщност гледат на нас от позицията на Църквата-майка.

Ватиканът е държава, а папата е ръководител на тази държава. Става дума за една антропоцентрична организация, за секуларизация и то за една институционализирана секуларизация. Държавата Ватикан е образувана през 755 г. от (франкския крал - б. ред.) Пипин Къси, а в наши дни е призната през 1929 г. от Мусолини. Показателна е причината за основаването на папската държава, така както е посочена от папа Пий XI: “представителят на Бога на земята не може да бъде поданик на земна държава”. Христос можеше да бъде поданик на земно царство, но папата не може! Папската власт е теокрация, тъй като теокрацията се определя като сливане на светската и църковната власт в едно лице. Днес теократични държави са Ватиканът и Иран.

Показателно е словото на папа Инокентий III (1198-1216 г.) при неговата интронизация: “Този, чиято е невестата, е младоженецът. Но тази невеста (Църквата) не дойде при мене с празни ръце, но ми донесе несравнимо безценна зестра, тоест пълнотата на духовните блага и ширината на светските, величието и нетлението на двете едновременно... Като символ на светските блага тя ми даде короната: митрата заради свещенството, а короната на царството; и ме постави представител на Онзи, на Чиито одежди беше изписано: Цар на царете и Господар на господарите.”

 

Следователно налице са големи богословски различия между двете църкви, които бяха осъдени на събора от св. Фотий Велики и на събора по времето на св. Григорий Палама, както това е отразено в Синодика на православието. Отците на Църквата и поместните събори чак до 19 век осъждат всички заблуди на папската Църква. Нещата не могат да се излекуват или поправят просто с някое формално извинение на папата за някоя историческа грешка, когато богословските му възгледи са в разрез с Откровението и Еклезиологията им се развива в грешна посока. (...)

(Откъс от едноименна статия)
Превод от гръцки Златина Каравълчева

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/k49a 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Гледай да имаш милост към всички, защото чрез милостта човек намира дръзновение да говори с Бога.

Авва Памб
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.