По случай празника на св. апостол Варнава на 11 юни Кипърският архиепископ Георгий говори за ценното наследство на апостола по тези земи (той е родом от о-в Кипър – срв. Деян. 4:36) и отправи остро предупреждение срещу отцепниците (т. нар. „оградили се“), като ги нарече „вълци в овчи кожи“, които застрашават единството и вярата на Църквата под предлог на борба срещу икуменизма.
Ето и неговата проповед, в която накрая той говори и за днешната криза в Кипърската архиепископия:
Смесени са чувствата ни в този тържествен за нашата църква ден. Сърцето ни иска да трепне от радост в памет на „онзи, който ни роди в Христа Иисуса чрез благовестието“. То желае да огледа през изминалите векове плодовете на лозето Господне, което славният Варнава, заедно с Павел, засадиха. Да въздаде слава на Бога, защото нашата църква е съхранила чиста и непроменена в продължение на две хиляди години вярата, която е приела от апостолите.
Сърцето иска да „отхвърли сетивата и образите“ и да се възнесе към небесата – да се срещне с ангелските сили и с душите на праведниците, които със сълзите си и дълбоките си въздишки са въздигнали духовната земя на нашето отечество; да беседва със св. Спиридон, св. Епифаний, св. Панарет, св. Неофит и да се възрадва заедно с тях.
Сърцето иска свободно да поеме към Саламина, да обиколи онзи гроб, който за нас, кипърците, е станал „гроб на живота“, а за нашата църква – причина за царски дарове и отличителни знаци на самоуправление.
Сърцето ни обаче се приземява в тъжната реалност. Около онзи гроб „се навъртат много псета“ (гробът е извън свободната територия на Кипър, бел. ред.). На нашата радост се противопоставят стенанията от нашата окупирана земя, плачът на предците ни, тревогата за бъдещето. Въпреки силните емоции, чувствам, свети братя и избрани люде Божии, неотложна нужда да се опитам да кажа слово, достойно за повода. И вместо обичайна проповед, ще се опитам да се вглъбим в християнските ни корени, съсредоточавайки се върху личността на апостол Варнава, когото днес почитаме.
Кипър през вековете е дал на историята много значими личности – Евагор, Онисил, Зенон от Китион (дн. Ларнака, бел. ред.), св. Спиридон, в по-ново време етнарха Макарий и мнозина други. Апостол Варнава обаче се отличава от всички тях. И ще се отличава, и ще превъзхожда всички, които някога ще се родят и ще действат по тези земи, по три основни причини.
Първо, заради многобройните му добродетели, множеството и значимостта на неговите качества и добри страни. „Мъж праведен, изпълнен със Светия Дух и с вяра“, той бил признат за „пръв сред Седемдесетте“ и „равен на Дванадесетте“. Неговата сериозност и широкото образование, придобито под ръководството на прочутия Гамалиил, още от рано са го отличили като водеща фигура сред апостолите. Именно него апостолите изпращат като свой представител, когато узнават, че „мъже кипърци и киринейци, като влязоха в Антиохия, говореха на елинистите, благовестейки Господа Иисуса“. Неговата лидерска роля в ранната Църква допринася за приемането на апостол Павел от останалите апостоли. Многостранната му дейност в Антиохия и Йерусалим я проследяваме в Деянията на светите апостоли, така както ни беше разказана в апостолските четива от последните недели.
Апостол Варнава е притежавал, освен сериозност, и духовна широта. Доказателство за това е неговата позиция на Апостолския събор, където енергично се противопоставя на налагането на Моисеевия закон върху християните от езически произход. Както казва и нашата църковна химнография: „Вместо облак и мрак той прие езиковидния огън на Духа“, с което осъзнава вселенския характер на спасението в Христа и разбира, че благодатта на Кръста няма нужда от сенките и формите на Закона.
Смирен по дух, той е имал ясно съзнание за собствените си граници и възможности. Въпреки че той представя апостол Павел пред останалите апостоли, въпреки че води първото мисионерско пътешествие, Варнава не се колебае да отстъпи пред лидерската личност на Павел, като го изтъква на преден план. Той не се чувства наранен, а напротив – изпитва удовлетворение, като знае, че целта на благовестието ще бъде по-добре осъществена чрез Павел.
Окичен с добродетелите на милосърдието и любовта към ближния, Варнава е първият, който въвежда общността на имуществото в християнството. Както ни разказват Деянията на апостолите, той пръв продава свое имение и предоставя парите за нуждите на християнската общност. Неговото всеобхватно състрадание му спечелва името Варнава, което означава „син на утеха“, „син на милостта и състраданието“, заменяйки първоначалното му име Йосия.
Апостол Варнава е уникална личност за Кипър и по втора причина: времето на явяването му в историческия път и неговите огромни заслуги към родината му, особено при обръщането на кипърския народ към християнството. Той се появява в решаващ момент, когато Кипър е трябвало да заеме положителна или отрицателна позиция към призива на Благовестието. И приносът му към избора на Христовата вяра от нашите предци, и отхвърлянето на езичеството, колкото и привлекателни да са били неговите обреди и традиции, е огромен. Делото му надхвърля границите на родината ни.
Новата религия, която заедно с Павел благовести апостол Варнава тогава на нашите предци, се превърна в истинския спасителен ковчег на живота ни: тя опази и съхрани не само нас самите, но и нашия език и книжнина. Значението на онова посещение, което днес с вълнение си припомняме, не беше съдбоносно само за гърците на Кипър. То беше и остава велико събитие за цялата Църква, за целия свят.
С това посещение на Кипър се официализира отварянето на Църквата към народите. Дотогава Църквата все още не се беше напълно разграничила от Синагогата. Посещението и проповедта им тук бележат изхода на християнството от Палестина и дават решителен тласък на изпълнението на божествения промисъл като път на живот за цялото човечество – от Йерусалим „до край земята“. Това е началото на приемането и на езичниците в тялото на Църквата.
Фактът, че дейността сред езическите народи започва от Кипър, подчертава голямото значение, което двамата апостоли отдават на нашия народ за разпространението на християнството. По онова време е имало, разбира се, и други народи, много по-многобройни от гръцкия. Биха могли да започнат от тях. Но Варнава налага Кипър като първа спирка в тяхната мисия не само защото това е неговата родина. И той, както и Павел, са гърци не по произход, а по образование, защото по думите на древните „… гърци са онези, които участват в гръцката образованост“. В елинизма двамата апостоли прозряха онези качества, които са необходими, за да бъде посята новата вяра. Силата на елинизма винаги е била в неговото качество – в ценностите и идеалите, които изграждат живота му, а не в неговата численост. Тъкмо това качество предпочетоха двамата апостоли. Те предусещаха и не бяха опровергани, че, ако спечелят гърците, те ще могат по-късно да продължат тяхното дело. Онези, които строяха партенони, когато други още живееха в пещери и колиби, онези, които издигнаха Сократ, Платон и Аристотел, когато други още не познаваха писмеността, въпреки малобройността си, бяха най-подходящи да приемат християнството. Затова и те започнаха от най-близката до Палестина гръцка земя – Кипър, който още от зората на своята история е гръцки. Когато пристигнаха в Саламина и Пафос, те знаеха, че идват в градове с духовни търсения от дълбока древност, в градове, които вече са били гръцки царства по времето, когато други прочути градове на тяхното време още са били пасища. На Кипър Варнава и Павел свързаха Църквата с елинизма.
Но има и трета причина, поради която апостол Варнава е несравнима личност за Кипър. Неговата проповед, цялостната му дейност тук и мъченическата му смърт направиха нашата църква апостолска и спомогнаха тя да бъде призната още много рано за автокефална. По-късно намирането на неговите мощи и пренасянето им в Константинопол стана причина да получим императорски привилегии, уникални за целия християнски свят.
Автокефалията е предимство „скъпоценно и много забележително“. Тя дава на всички нас, православните жители на Кипър, най-високата чест, която може да бъде дадена. Автокефалният статус на нашата църква не означава просто, че тя сама управлява своите вътрешни дела и решава проблемите си без да се обръща към друга църква. Това само по себе си не би било чак толкова важно.
Истинската стойност на автокефалията е, че Църквата на Кипър е поставена редом до великите апостолски църкви като тази на Рим (когато още е била православна), на Константинопол, на Александрия, на Антиохия и на Йерусалим като тяхна сестра, равностойна и равноправна. И освен това, тя е натоварена със същата най-велика и най-почетна отговорност, каквато носят и те: да пази непокътната и чиста истината, дадена чрез откровение и утвърдена от решенията на боговдъхновени отци.
Велико наистина е това достойнство, за което църквата ни се оказа достойна през вековете. За това свидетелстват изминалите столетия. Това възвестяват многобройните и тежки нейни борби в защита на православието и на християнската вяра. Това възгласява светостта на живота, който тя е показала, множеството светци, които е излъчила и които дариха на Кипър прозвището свещен остров.
Това свидетелстват и стотиците жертви, пролятата кръв, мъченичеството на нейните предстоятели: от убиването с камъни на св. Варнава до обесването на архиеп. Киприан (1921 г.) и изгнанието на архиеп. Макарий. Това го доказват всички аспекти на нашия религиозен и църковен живот. Църквата на Кипър се е отъждествила с народа си. Тя вървя заедно с него в изгнания, подкрепяше го в трудни времена, пази будна неговата национална съвест, оглави борбата му за свобода.
Такъв беше нашият апостол, основателят и покровителят на нашата църква. Уникални са заслугите му както към църквата, така и към родината ни. И напълно оправдано е нашето вълнение в деня на неговата годишнина, денят на неговата памет и празник.
Нашите заключения за пътя на църквата ни през изминалите двадесет века – път на борби и жертви, но без компромиси във вярата, естествено предизвикват сред нас удовлетворение и ни изпълват с гордост. Същевременно обаче те подчертават дълга и отговорността ни, които имат двойно измерение.
На първо място те се отнасят до нашето национално оцеляване на тази земя. Саламина – мястото, където Варнава и Павел стъпват на кипърска земя, днес е недостъпна за онези, които съхраняват националното си достойнство и не желаят да се преклонят пред окупацията. Гробът на апостол Варнава е оскверняван от агаряните. В значителна част от родината ни вече петдесет и една години не се чуват химни към истинския Бог. Нашите храмове и манастири се унищожават в опит да бъде заличено нашето християнско и гръцко минало.
И най-тревожното: постепенните отстъпки от наша страна са притъпили у мнозина националното чувство. Погледът им се е замъглил. Съвестта им, която в началото протестираше за много неща, постепенно е замлъкнала по опасен начин. Може би не сме осъзнали смъртната опасност, която ни грози. Кипър е живял през по-голямата част от историята си под чуждо владичество. Никога досега обаче не е бил изправен пред такова безмилостно етническо прочистване и такъв варварски колонизационен процес, какъвто извършва днес Турция в пълно противоречие с всяка представа за справедливост. Нашата борба беше от самото начало предопределена да бъде трудна и дългогодишна. Исторически е доказано, че борбите за свобода преминават през много и решаващи етапи. Затова трябва да се подготвим, за да не се уморим и да не се обезкуражим, за да не станем, дори и неволно, инструменти в ръцете на завоевателя.
Трябва ясно да осъзнаем, че постоянните отстъпки не умилостивяват окупатора, нито го водят към компромис. Колкото повече слабият отстъпва, толкова повече силният, който не се ръководи от морални принципи и за когото силата е закон, издига нови претенции. Вече сме го видели на практика: всяка наша отстъпка просто измества изходната точка за нов натиск върху нас.
Следователно, трябва да изградим нашата борба непоклатимо върху безспорни принципни позиции, които днес са всеобщо приети, за да бъде окупационната сила незащитима пред света. Всички трябва да сме готови на жертви. Пред лицето на заплахата за нашата родина и необходимостта от нейната защита всички други наши цели трябва да отстъпят.
Бог не ни е призовал към щастие, нито към материални удоволствия, а към свобода. „Към свобода сте призовани вие“, провъзгласява апостол Павел (Гал. 5:13). Не само духовното поробване е мерзост пред Бога. И националното унижение е недопустимо за християните. Правителството и политическото ни ръководство също трябва да не се пречупят пред трудностите и препятствията и да не престанат да търсят справедливо решение на нашия въпрос, основано на принципите на Европа и човешките права. Не хвърчим в облаците, нито имаме героично безумие. Наложително е обаче непоколебимо да се отстоява и осигури присъствието ни на тази земя на нашите предци.
Нашият дълг и отговорност се отнасят и до съхраняването на истинската вяра, която сме наследили от апостолите, утвърдили чрез вселенските събори и с потоци от кръв и сълзи сме съхранили до днес непокътната и незамърсена.
Нашата вяра многократно е била подложена на изпитания, не толкова от външни врагове – те са били сравнително лесни за отблъскване, а най-вече от „вълци в овчи кожи“, които се промъкват тайно в Църквата, готови да разкъсат паството и да раздерат нешитата дреха на Христос.
Особено в наше време се появи недопустим фанатизъм с крайни прояви. Неговите представители са обладани от луциферов егоизъм – не признават православно съзнание в никой патриарх, архиепископ или епископ, освен в самите себе си, като така поставят себе си извън Църквата. Терминът „ограждане“ изглежда се настани трайно в нашия речник през последно време. Св. Синод осъзна опасността и сложи край на това отклонение, което – като отклонение от истинската вяра – представлява нова ерес.
Православната църква, чиято скъпоценна част е и древната автокефална Църква на Кипър, води начело с Вселенската патриаршия диалог с другите християнски деноминации. Нито предава своята вяра, нито се подчинява на друга конфесия. В свят, доминиран от други религии и идеологии, ние даваме своето общо свидетелство като християни, подчертавайки това, което ни обединява. Едновременно с това, с трезвост и любов, се стремим да насочим другите християни към общата вяра, която сме имали през първото хилядолетие на християнството.
За „оградилите се“ отцепници обаче това е „вселенска ерес“ – ерес на икуменизма. Под прикритието на празна и куха фразеология те призовават вярващите да се отцепят от Църквата.
Като носител на отговорността за правилното просвещение и обгрижване на паството, Св. Синод провъзгласява в този тържествен ден: „Вярата, която получихме от апостолите Варнава и Павел и от богоносните ни отци, я предаваме оттогава неизменена, като в свещена щафета, на нашите деца, на вас и на нашите потомци като цяло. Пазете тази вяра. Затворете ушите си с отвращение към онези, които с горделивост и егоизъм крещят за своя собствена погибел“.
Не успяхме, свети славни апостоле Варнаво, и тази година да дойдем в твоя манастир и да отслужим там нашата съборна литургия. Обещаваме ти обаче, че няма да свием знамето на тази благородна борба. И сме сигурни, че скоро ще дойдем там – не с променени лица, не със сведени от срам тела, а свободни и горди. За да принесем своето свидетелство и да дадем своя обет, че Църквата, която си посадил с проповедта си и си напоил с кръвта си, ще продължи да върви по пътя, който си ѝ начертал – да изповядва право словото на истината и да пази националното самосъзнание на своя народ до свършека на вековете.
