Възлюбени в Господа братя и сестри!
Дивен е Бог в Своите светии!
Достойно е да почитаме паметта на Божиите угодници, да не отминаваме безразлично и нашите родни светии, а с усърдие да ги възпяваме и по-често да си припомняме за техните подвизи, та с това да разпалваме в сърцата си ревност към богоугоден живот.
Свети Патриарх Евтимий без съмнение е най-ярката църковнообществена личност в нашата родна история за ХІV век. Неговият житиеписец ни е оставил достатъчно факти, които свидетелстват за славата на св. Евтимий като църковник, общественик и книжовник, а също и като благодатен съзерцател и обладател на чудодейната молитва още приживе.
Обширното похвално слово за св. Патриарх Евтимий от неговия ученик и родственик Киевският митрополит Григорий Цамблак днес е главният извор за опознаване личността и дейността на последния наш патриарх от Втората българска държава.
По косвени данни можем да приемем, че светителят е
роден в началото на 30-те години на ХІV век, в столицата Търново и произхожда
от знатния болярски род Цамблаковци. Твърде млад Евтимий се присъединява към
монашеското братство на Кефаларския
манастир (сега Килифарски манастир), където преподобни Теодосий Търновски, както
описва авторът на похвалното слово, с „млякото на благочестието и наставленията
си” го превръща в „мъж съвършен”.
Повече от 10 години Евтимий живее под наставничеството на св. Теодосий, време през което съзрява духовно и усвоява практиката на исихазма пряко от своя учител. Бидейки един от най-добрите ученици на преподобния Теодосий, Евтимий поема отговорни длъжности в манастира и с право житиеписецът му го смята за пряк приемник на своя учител. Важен момент в духовната опитност на младия Евтимий е видението, в което пред него се открива като огнен стълб горящият в богосъсерцателна молитва Теодосий.
През 1336 година св. Теодосий заминава за Константинопол и взема заедно със себе си Евтимий. Там завършва земния път на св. Теодосий, а за Евтимий започват години на странстване. След като не намира смисъл да се завръща в Кефаларската пустиня, той остава в Цариград в знаменития Студийскин манастир „всред любомъдри мъже, занимаващи се с духовно усъвършенстване”, както посочва житиеписецът.
Когато по-късно митрополит Григорий посещава Студийската обител чува най-добри отзиви за своя учител и пише: ”За неговите мъки и за телесните му подвизи свидетелстват монасите, които живеят в Студийската обител...”
Високата духовност на Евтимий предизвиква почитта на благочестивите люде към него. Виждайки опасността от тази разслабваща и възгордяваща народна почит, той напуска столицата и се отправя за лаврата на св. Атанасий на Атон. Ясна е духовната връзка на Евтимий с тази света обител. Тук през първата половина на века се подвизават великите светилници на исихазма - св. Григорий Синаит, учител на св. Теодосий Търновски, и св.Григорий Палама.
Бог допуска на това място ново изпитание за младия подвижник. Наклеветен пред императора Йоан V Палеолог, Евтимий е заточен на остров Лемнос. Освободен няколко месеца по- късно, той се установява в Зографския манастир, а през 1371 г. завършва седемгодишното му странстване. Завърнал се в родината си, той избира за място на своя подвиг една пещера недалеч от Търново. Край пещерата издига храм в чест на Св. Троица, а около него се събират бързо „рояк ученици”, според израза на Цамблак. Нововъзникналият манастир „Св. Троица” бързо се формира като духовно и книжовно средище. Към богатия запас от знания придобити от старецът Теодосий, Евтимий вече е прибавил и опитът от няколкогодишния си престой във Византия. Сега той се заема с велико и отговорно книжовно дело-поправка на богослужебните книги съобразно с гръцките първоизвори както и създава своята езиково-правописна реформа. Направени са много преводи и преписи на книги. Завършва тези свои трудове и Божият промисъл го призовава към най-високо и отговорно служение, в най тежкото време за българския народ.
През 1375 г. умира патриарх Йоаникий и за негов приемник е избран Евтимий. Турците в това време настъпват, постепенно завземат Балканския полуостров и столицата на България е застрашена. Само човек с такова величие на духа, каквото е имал Евтимий, е било възможно да приеме в такъв труден момент първосветителското служение. Той живеел с думите на са. ап. Павел: ”Живеем ли, или умираме - Господни сме”. Живи били в съзнанието му и пророческите думи на неговия старец-преподобни Теодосий, че през време на неговото патриаршество България ще падне под агарянско иго и че самият той ще се сподоби с апостолски окови и гонение. Евтимий виждал изпълнението на тези слова и това още повече усилвало архипастирската му ревност. В най-съвършена степен подражава на Христа Спасителя: „добрият пастир полага душата си за овците...”(Йоан 10:11). Незабравима и покъртителна картина се запечатва в съзнанието на всеки, който чете за падането на Търново под напора на османските орди. Сега буквално добрият пастир полага душата си за овците - Патриархът се изправя с цялата си доблест и пастирско себеотречение пред гордия завоевател и моли пощада за мирното население. Каква богоозареност е струяла от Евтимий, за да внуши почит дори у врага и да получи обещание за помилване. Изпълнение на това обещание обаче не последвало. Патриархът като единствен бранител на Търново смело изобличил лукавството на завоевателя, за което е осъден на смърт чрез посичане. Не такъв обаче е бил Божият промисъл. Става чудо. В момента на убийственото замахване ръцете на палача се вцепеняват и мечът пада на земята. Следва ново тежко изпитание.
През 1394 г. патриарх Евтимий е изпратен на заточение. Митрополит Григорий Цамблак описва трогателно раздялата на архипастиря с паството: „Той излизаше заедно с народа като втори Йеремия, при което самите камъни на града плачеха със сълзи!” Всеки искал да се доближи до великия заточеник: едни целували ръцете му, други нозете му, трети- полите му; късали тревата под стъпките му за благословение или отдалеч измолвали неговия прощален благослов.
„На кого ни оставяш, добрий пастирю?” Той просълзен отговорил: „На Света Троица ви оставям – и сега, и навеки!” За мястото на заточението и смъртта на св. Евтимий житиеписецът ни оставя оскъдни сведения.
Всеотдайната грижа на Евтимий за паството не отминава без внимание различните еретически посегателства, изправя се срещу упадъчните нрави в обществения живот; голямо значение отдава на здравината на семейството; бащински се грижи за бедни, страдащи и онеправдани. При това себераздаване съкровището на неговата богопросветена душа не оскъдява, но още повече се обогатява, защото Евтимий остава същият любител на богосъзерцателната молитва, какъвто е бил преди, подвизавайки се в пустинята. Очарователната личност на Евтимий привлича към себе си всички. Щастливи се смятали онези гости на столицата, които имали възможност да общуват с него.
Като патриарх св. Евтимий развива обширна книжовна дейност: превежда литургии, пише жития и похвални слова, а много от трудовете му вероятно все още не са открити.
Да възкликнем с думите на св. ап. Павел: ”такъв Първосвещеник ни и трябваше...”Да прибягваме винаги към този извор на жива вода от нашата родна история, защото както възпяваме в празничния тропар, сега той като предстои пред престола на горния Йерусалим се моли на Седящия на него Христос Бог Наш за тези които почитат неговата честна памет.
Бел. ред. Проповедта е изнесена в навечерието на празника на св. Патриарх Евтимий в параклиса на Богословския факултет в София тази година. Заглавието на проповедта е на редакцията на Двери.
Повече от 10 години Евтимий живее под наставничеството на св. Теодосий, време през което съзрява духовно и усвоява практиката на исихазма пряко от своя учител. Бидейки един от най-добрите ученици на преподобния Теодосий, Евтимий поема отговорни длъжности в манастира и с право житиеписецът му го смята за пряк приемник на своя учител. Важен момент в духовната опитност на младия Евтимий е видението, в което пред него се открива като огнен стълб горящият в богосъсерцателна молитва Теодосий.
През 1336 година св. Теодосий заминава за Константинопол и взема заедно със себе си Евтимий. Там завършва земния път на св. Теодосий, а за Евтимий започват години на странстване. След като не намира смисъл да се завръща в Кефаларската пустиня, той остава в Цариград в знаменития Студийскин манастир „всред любомъдри мъже, занимаващи се с духовно усъвършенстване”, както посочва житиеписецът.
Когато по-късно митрополит Григорий посещава Студийската обител чува най-добри отзиви за своя учител и пише: ”За неговите мъки и за телесните му подвизи свидетелстват монасите, които живеят в Студийската обител...”
Високата духовност на Евтимий предизвиква почитта на благочестивите люде към него. Виждайки опасността от тази разслабваща и възгордяваща народна почит, той напуска столицата и се отправя за лаврата на св. Атанасий на Атон. Ясна е духовната връзка на Евтимий с тази света обител. Тук през първата половина на века се подвизават великите светилници на исихазма - св. Григорий Синаит, учител на св. Теодосий Търновски, и св.Григорий Палама.
Бог допуска на това място ново изпитание за младия подвижник. Наклеветен пред императора Йоан V Палеолог, Евтимий е заточен на остров Лемнос. Освободен няколко месеца по- късно, той се установява в Зографския манастир, а през 1371 г. завършва седемгодишното му странстване. Завърнал се в родината си, той избира за място на своя подвиг една пещера недалеч от Търново. Край пещерата издига храм в чест на Св. Троица, а около него се събират бързо „рояк ученици”, според израза на Цамблак. Нововъзникналият манастир „Св. Троица” бързо се формира като духовно и книжовно средище. Към богатия запас от знания придобити от старецът Теодосий, Евтимий вече е прибавил и опитът от няколкогодишния си престой във Византия. Сега той се заема с велико и отговорно книжовно дело-поправка на богослужебните книги съобразно с гръцките първоизвори както и създава своята езиково-правописна реформа. Направени са много преводи и преписи на книги. Завършва тези свои трудове и Божият промисъл го призовава към най-високо и отговорно служение, в най тежкото време за българския народ.
През 1375 г. умира патриарх Йоаникий и за негов приемник е избран Евтимий. Турците в това време настъпват, постепенно завземат Балканския полуостров и столицата на България е застрашена. Само човек с такова величие на духа, каквото е имал Евтимий, е било възможно да приеме в такъв труден момент първосветителското служение. Той живеел с думите на са. ап. Павел: ”Живеем ли, или умираме - Господни сме”. Живи били в съзнанието му и пророческите думи на неговия старец-преподобни Теодосий, че през време на неговото патриаршество България ще падне под агарянско иго и че самият той ще се сподоби с апостолски окови и гонение. Евтимий виждал изпълнението на тези слова и това още повече усилвало архипастирската му ревност. В най-съвършена степен подражава на Христа Спасителя: „добрият пастир полага душата си за овците...”(Йоан 10:11). Незабравима и покъртителна картина се запечатва в съзнанието на всеки, който чете за падането на Търново под напора на османските орди. Сега буквално добрият пастир полага душата си за овците - Патриархът се изправя с цялата си доблест и пастирско себеотречение пред гордия завоевател и моли пощада за мирното население. Каква богоозареност е струяла от Евтимий, за да внуши почит дори у врага и да получи обещание за помилване. Изпълнение на това обещание обаче не последвало. Патриархът като единствен бранител на Търново смело изобличил лукавството на завоевателя, за което е осъден на смърт чрез посичане. Не такъв обаче е бил Божият промисъл. Става чудо. В момента на убийственото замахване ръцете на палача се вцепеняват и мечът пада на земята. Следва ново тежко изпитание.
През 1394 г. патриарх Евтимий е изпратен на заточение. Митрополит Григорий Цамблак описва трогателно раздялата на архипастиря с паството: „Той излизаше заедно с народа като втори Йеремия, при което самите камъни на града плачеха със сълзи!” Всеки искал да се доближи до великия заточеник: едни целували ръцете му, други нозете му, трети- полите му; късали тревата под стъпките му за благословение или отдалеч измолвали неговия прощален благослов.
„На кого ни оставяш, добрий пастирю?” Той просълзен отговорил: „На Света Троица ви оставям – и сега, и навеки!” За мястото на заточението и смъртта на св. Евтимий житиеписецът ни оставя оскъдни сведения.
Всеотдайната грижа на Евтимий за паството не отминава без внимание различните еретически посегателства, изправя се срещу упадъчните нрави в обществения живот; голямо значение отдава на здравината на семейството; бащински се грижи за бедни, страдащи и онеправдани. При това себераздаване съкровището на неговата богопросветена душа не оскъдява, но още повече се обогатява, защото Евтимий остава същият любител на богосъзерцателната молитва, какъвто е бил преди, подвизавайки се в пустинята. Очарователната личност на Евтимий привлича към себе си всички. Щастливи се смятали онези гости на столицата, които имали възможност да общуват с него.
Като патриарх св. Евтимий развива обширна книжовна дейност: превежда литургии, пише жития и похвални слова, а много от трудовете му вероятно все още не са открити.
Да възкликнем с думите на св. ап. Павел: ”такъв Първосвещеник ни и трябваше...”Да прибягваме винаги към този извор на жива вода от нашата родна история, защото както възпяваме в празничния тропар, сега той като предстои пред престола на горния Йерусалим се моли на Седящия на него Христос Бог Наш за тези които почитат неговата честна памет.
Бел. ред. Проповедта е изнесена в навечерието на празника на св. Патриарх Евтимий в параклиса на Богословския факултет в София тази година. Заглавието на проповедта е на редакцията на Двери.
