Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (32 Votes)
1_50.jpgВечерта на Велика събота. Приятели се изтърсват у дома и предлагат да отидем на площад “Александър Невски”, за да видим дали нещо ще се случи. Нито един от нас не изглежда религиозен и намерението ни е продиктувано от чисто любопитство плюс може би тайното желание да подразним органите на властта.

“На бас, че тази година ще има много свят”! – каза Цветан.

Часът е единайсет, когато ние паркираме колите на улица “Аксаков” и цялата компания се отправяме по “Цар Шишман” към площада пред паметника на Цар Освободител. Вечерта е много приятна, топла, почти лятна. Навред гъмжи от народ, който се стича по посока на "Александър Невски”, и всичко изглежда с повишено настроение, празнично. Но едва навлезли в площада пред Народното събрание, ние виждаме милиционерски кордон, който прегражда пътя към църквата и пропуска само редки граждани, които размахват някакви бели листове. Разбрахме, че великденската служба тази вечер ще бъде само с покани.

“Ами за какво са тия покани? Как може да се ходи на църква с покани!” – ядосва се някаква жена до нас.

Милиционерският лейтенант, който е шефът на кордона, се усмихва и казва: “Патриархо го е страх от верващите!”

 

Пред кордона се насъбира голяма тълпа, всред която разпознавам двама известни български кинорежисьори с жените си, няколко журналисти и театрални звезди, всред които се мярка познатата френска барета на Вили Цанков. Огромното мнозинство от хората наоколо са млади, между двайсет и трийсет години. Повечето от половината може би са жени. С нарастването на тълпата около кордона започва да се надига все по-голям шум.

Друг милиционерски началник с голям чин, подполковник или полковник, минава покрай нас и с висок глас казва:

- Граждани, защо не си отидете! Религиозният празник не е за млади хора! Тия, които трябва да присъствуват, са поканени!

- Искаме да гледаме! – вика някой.

- Ти вярваш ли в Бога? – пита офицерът и сам отговаря. – Не вярваш! Тогава за какво си дошъл? Да правиш само калабалък! Граждани, да оставим религията за религиозните!

- Аз съм религиозен, другарю… - вика всред притисналата се тълпа някакъв възрастен човечец.

- Къде ти е поканата тогава? – пита той.

- Нямам покана… Не знаех, че трябвало покани… - и старецът си проправя път към милиционерския началник.

Той трябва да е някъде около осемдесетте и се движи с голямо затруднение. Всички наоколо за миг притихват.

- Моля ви, пуснете ме! – казва старецът, като гледа умолително на всички страни, сякаш от нас зависи пускането му.

И сега тълпата се намесва. Отвсякъде се чуват гласове:

- Защо не го пуснете, другарю началник! Пуснете го човека! Виждате го какъв е! Пуснете го!

Милиционерският началник се двоуми, но все пак, изглежда, съобразява възможността да направи сделка с цялата тълпа:

- Добре – казва той. – Що го пусна, но при едно условие: че вие ще се оттеглите зад паметника. Ако искате да стоите, стойте на тротоара! Съгласни ли сте?

- Дадено бе, мой човек! – вика някой – Само пусни стареца да иде на черква!

Драговолно и с повишен дух ние, повече от няколкостотин души, са оттегляме назад, а милиционерският началник пропуска стареца, който, накуцвайки, се отдалечава по посока на “Александър Невски”. Нямаме никакви шансове да се доберем дотам. Но никой не си отива. Хората стоят и сякаш стават все повече и повече. Някой предлага да се опитаме да минем от другата страна, откъм Художествената академия, даже да използваме вратата на академията и да минем през вратата на игрището за баскетбол, което гледа точно срещу църквата. Уви, и този план пропада, защото милицията съобразително е блокирала вратата на академията.

И точно, когато се мотаем заедно с друга огромна тълпа между зданието на политехниката и това на академията, внезапно настъпва истинска тупурдия. Милиционерите, които стоят срещу нас, изведнъж се втурват наляво, по посока на пространството пред градинката срещу ректората. В далечината виждам, че там става някаква схватка. И после – човек да не вярва на очите си. Повече от двайсетина милиционери панически бягат през площада, следвани от група разярени момчета, едно от които размахва дърво. Чуват се пронизителни милиционерски свирки. Иззад църквата, откъм улица “11 август”, се втурват цяла рота милиционери, които се опитват да преградят пътя на бягащите си другари. После бързо дофучават няколко големи милиционерски камионетки. От другата страна на църквата става нещо, което не виждам. Оказва се, че десетина хлапета от Коньовица или “Хаджи Димитър” влезли в кавга с кордона и когато милиционерите се опитали да задържат едно от тях, другите се хвърлили напред и започнал бой. В суматохата хлапаците на бърза ръка набили милиционерите, които в голямата си част били страхливи и неопитни в такива боксови мачове. Приятел по-късно ми разказа как цялата тълпа там ревяла от възторг, като гледала как милиционерските фуражки хвърчали във въздуха. След това значително по-малобройната милиция била обърната в бягство, което аз и всички около мене видяха. Едва ли мога да забравя някога тая сцена на панически бягащи изплашени милиционери.

Крясъци, писъци и викове внезапно раздират атмосферата около църквата. Един от моите приятели дръпва жена си и казва страхливо: “Да бягаме, защото тук ще става нещо голямо!”

Нищо не става. Многобройната милиция, която се появява на площада, бързо ликвидира инцидента. Виждаме милиционерите да мъкнат с ритници и удари горките хлапаци и да ги натикват в колите. После ги откарват Господ знае къде. Но в резултат на цялата суматоха кордоните, заобикалящи целия площад, са изчезнали и тълпите отвред нахлуват към църквата.

Всичко наоколо се задръства с народ и никаква милиция не може да го върне обратно.

“Горките момчета – казват хората около мене. – Сега ще има да видят едно възкресение!”

Когато камбаните удрят, успявам да се покача на една пейка и виждам около себе си море от народ. И сега следва нещо невероятно. Хиляди хора измъкват отнякъде свещи и започват да ги палят. Някой бутва свещ и в моите ръце. В миг виждам чудно море от свещи, които осветяват човешките лица отдолу, като им придават неестествена изразителност. Навред хора се целуват, около мене се чукат с яйца и се чува почти нестихващо:

- Христос воскресе!
- Воистину воскресе!

Може би поради инцидента, който разтърси всички, може би поради тежкия и тържествен звън на камбаните цялата атмосфера ми изглежда силно приповдигната, някак бурно тържествена. Струва ми се, че в този миг тълпата е готова за нова и много по-голяма експлозия.
 
Но никой не я предизвиква.

Милицията безшумно се е оттеглила и ние бавно се понасяме с течението към улица “Раковски”. На пейките срещу паметника на Вазов виждам Йордан Радичков и Дико Фучеджиев с жените си. Дико шеговито се опитва да угаси моята свещ и измънква, че дошли да погледат и че бил изненадан, когато открил толкова много познати и приятели на площада.

- За какво са дошли, да ги пита човек! – каза той.
- Ами да погледат! – казвам аз.

После някой ни казва, че от интерес обиколил с кола между 10 и 12 часа дузина квартални църкви и навсякъде било препълнено с местен народ.

- Имам чувството – каза Цветан, - че хората търсят в църквата това, което не могат да намерят извън нея!

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/3x86 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Когато човек се моли, той се държи към Бога като към приятел – разговаря, доверява се, изразява желания; и чрез това става едно със Самия наш Създател.

Св. Симеон Солунски