Упрекват християните, че вярата им е твърде отчуждена от прекрасната плът на този свят, от сетивността, от красотата му. Но именно Пасхата опровергава това.
При цялото си преклонение пред този свят, при целия си възторг и преклонение пред красотата му, все пак за всяко различно от християнството мислене този свят е безпомощен, чуплив и, в последна сметка, фундаментално счупен. Посред него преминава пукнатината на смъртната бездна. Неговата красота е метната като прелестен, но тънък покров над нищото. При цялото поетическо „ах“, при цялата страстност на любовта към всичко това, в основанието на „всичко това“ бива едва потискана една основоположна въздишка – това е възхваление преди очакващото ни в края на краищата „уви“. Защото „уви“ е последната равносметка на всяко и на цялото „ах“. Пред всяко и пред цялото миропоклонство стои едно „уви“, защото целият този свят, всичко негово е крайно - и следователно „уви, уви…“ прекрасно е, но „уви….“
Нещо повече, сам по себе си този свят е краен и в един още по-съществен
смисъл. Нищо, безусловно нищо негово не можем да пожелаем завинаги.
Всяко нещо от този свят е тленно в нас самите – то в нас има край и
ние, ние не можем да го продължим вечно. Това, че не можем да пожелаем
смъртта, уви, не означава, че можем да пожелаем „този“ живот да
продължи безкрайно.
А християните виждат в света нещо, което го прави фундаментално не-отхвърлим, безусловно, не-преходно ценен: този свят е посетен от самия Бог. Нещо повече, този свят е приет от самия Бог като Негов собствен, неотчуждимо собствен. В Лицето на Сина сам Бог направи света Свой свят. Той прие неговата крехка плът, прие праха и утомителността на пътищата му, изпръхналата жад на прегорената от слънцето негова пустош при Тивериада; прие като Свое общество гмежта от болни, изсъхнали, алчни тела, струпани при входа на Иерусалимския храм; взе за Свое седалище грубия космат гръб на ослето. Дори със самата земна пръст се размеси, като плюна в нея, направи калчица и с нея помаза очите на слепия при къпалнята във Витезда.
Светът стана светът на Христа и затова християните никога не биха могли да го отхвърлят, да видят в него просто „праха“, да го презират. Светът е неимоверно тържествено място именно за християните. Защото е онова, което бе прието от Бога, което Бог погледна от висината Си, взе го и го направи Свое тяло. Църквата не презира, не може да презира света, защото светът е тази плът, с която именно Христос възкръсна от гроба. Светът е това приятие, чиято смърт Христос победи и изведе от бездната. Светът е този, чиято сладост Христос положи в зората подир свършека на смъртта, в окончателното успокоение от тлението на трапезата на неразделната вече заедност с учениците Си – ония сто четиридесет и три риби, оня хляб, който разчупи по пътя за Емаус. Пасха е чудесният акт, в който върху крехката плът на този свят бе положено небесното злато. И прахът на световните пътеки заблестя, позлатен от отпечатъка на Христовите стъпки върху тях. Рибите, хлябовете и виното завинаги се осветиха от светото вкушение. Даже самите гробове се превърнаха в чудни отраслеци на възкресението, в негови паметни знаци, в негови каменни цветове, пръснати в предградията на градовете.
Влезте в храмовете и вижте тази експлозия на дървото на иконостаса, избликнал в чудни цветя, грифони, зверове, онемели от възторг, с раззинати муцуни, покрити с огромни гроздове и слънца, които са същевременно пити. Ето го „този свят“ в неговото пасхално преображение, в неговата фундаментална христоцентричност, в неговия онтологичен предел. Никой друг не чества така този свят както християните, зрящи в него Божественото посещение.
И същевременно, кой би се осмелил да упрекне християните, които така се отнасят към този свят, в материализъм? Вслушайте се в камбаните, звънтящи под високото среднощно небе на Пасха, и осъзнайте какво е това, което те възвестяват ето вече толкова векове. Няма да се побоя да кажа: те възвестяват най-невероятното, едно безумие, което християните, без каквато и да било уговорка, изповядват, че е факт – смъртта се пропука, смъртта се свърши. „Този свят“, следователно, премина. Светът, в който всичко живо умира, в който цари един закон – този на тлението, за който вечността е недостъпна, свърши. Изгря един, съвършено различен от дните му, които идват, за да отминат, Ден – Денят, който вече няма да свърши, защото той е изгрял, след като смъртта е свършила, след като „дните“ са се свършили.
А християните виждат в света нещо, което го прави фундаментално не-отхвърлим, безусловно, не-преходно ценен: този свят е посетен от самия Бог. Нещо повече, този свят е приет от самия Бог като Негов собствен, неотчуждимо собствен. В Лицето на Сина сам Бог направи света Свой свят. Той прие неговата крехка плът, прие праха и утомителността на пътищата му, изпръхналата жад на прегорената от слънцето негова пустош при Тивериада; прие като Свое общество гмежта от болни, изсъхнали, алчни тела, струпани при входа на Иерусалимския храм; взе за Свое седалище грубия космат гръб на ослето. Дори със самата земна пръст се размеси, като плюна в нея, направи калчица и с нея помаза очите на слепия при къпалнята във Витезда.
Светът стана светът на Христа и затова християните никога не биха могли да го отхвърлят, да видят в него просто „праха“, да го презират. Светът е неимоверно тържествено място именно за християните. Защото е онова, което бе прието от Бога, което Бог погледна от висината Си, взе го и го направи Свое тяло. Църквата не презира, не може да презира света, защото светът е тази плът, с която именно Христос възкръсна от гроба. Светът е това приятие, чиято смърт Христос победи и изведе от бездната. Светът е този, чиято сладост Христос положи в зората подир свършека на смъртта, в окончателното успокоение от тлението на трапезата на неразделната вече заедност с учениците Си – ония сто четиридесет и три риби, оня хляб, който разчупи по пътя за Емаус. Пасха е чудесният акт, в който върху крехката плът на този свят бе положено небесното злато. И прахът на световните пътеки заблестя, позлатен от отпечатъка на Христовите стъпки върху тях. Рибите, хлябовете и виното завинаги се осветиха от светото вкушение. Даже самите гробове се превърнаха в чудни отраслеци на възкресението, в негови паметни знаци, в негови каменни цветове, пръснати в предградията на градовете.
Влезте в храмовете и вижте тази експлозия на дървото на иконостаса, избликнал в чудни цветя, грифони, зверове, онемели от възторг, с раззинати муцуни, покрити с огромни гроздове и слънца, които са същевременно пити. Ето го „този свят“ в неговото пасхално преображение, в неговата фундаментална христоцентричност, в неговия онтологичен предел. Никой друг не чества така този свят както християните, зрящи в него Божественото посещение.
И същевременно, кой би се осмелил да упрекне християните, които така се отнасят към този свят, в материализъм? Вслушайте се в камбаните, звънтящи под високото среднощно небе на Пасха, и осъзнайте какво е това, което те възвестяват ето вече толкова векове. Няма да се побоя да кажа: те възвестяват най-невероятното, едно безумие, което християните, без каквато и да било уговорка, изповядват, че е факт – смъртта се пропука, смъртта се свърши. „Този свят“, следователно, премина. Светът, в който всичко живо умира, в който цари един закон – този на тлението, за който вечността е недостъпна, свърши. Изгря един, съвършено различен от дните му, които идват, за да отминат, Ден – Денят, който вече няма да свърши, защото той е изгрял, след като смъртта е свършила, след като „дните“ са се свършили.
