Животът е царството на Бог. Кое място ще заемеш в него, е изборът на всеки от нас.
Св. Иван Рилски е избрал Рилската пустиня, хралупата на любим дъб, пещерата високо в планината. Избрал е небето да му е покрив, тревите – храна, ветровете – завивка, дъждовете -пречистване. Избрал е да се освободи от материалното, да раздаде наследството от родителите си и да живее без да среща човешко лице, сред зверовете, които за дългите години на неговото отшелничество неизменно били добри с него. Избрал да помага на страдащите, да бъде родител на много деца – монасите, да съгради храм, да напише завет. Имал е Вяра, Бог му е помогнал да създаде характер, с който да я съхрани и предаде на онези, които са живели преди нас, на нас и на следващите.
Хариет Бичер Стоу е избрала да роди 7 деца за 14 години, и в пълната с деца кухня да напише „Чичо Томовата колиба”. Имала е вяра; и сред неукротимия шум на децата и техните чувства, тькмо в кухнята, станала малката жена, подтикнала започването на голямата война между Севера и Юга, след която робството било отменено.
Моят избор е пустинята на човеците – при земното и земните. Там, където момичетата си мислят: „в днешно време, когато не вярвам на никого и за 30 сребърника мога да се предам сама”*... Там, където семействата си говорят не повече от 20 минути на ден, където общуват с sms-и, e-mail-и, бележки. Там, където всичко бива осребрявано. Там, където от училище всяка година отпадат над 23 000 деца и възрастните отчитат това просто като средностатистически данни, където 30 000 са изоставените от родителите си момичета и момчета, а годишно изоставят още по 3000 малки – от бебета до 3 годишни. Зверовете са рядкост, но озверяването – ежедневие. Приех привкуса за „постоянно утринно участие в прогреса, Възпявам битките. Но съм наясно, че трябва да си се родил слепец, за да възпяваш битки”*. И продължавам битките – от кухнята, на компютъра и обратно.
Очевидно всеки прави своя избор с надеждата за невъзможното щастие, интуитивно следвайки мисълта на св. Иван Рилски „Горко на самичкия, защото ако падне, няма кой да го вдигне”. Всеки е избрал своята пустиня и доброволно й се е обрекъл. С надежда да я оживи.
Къде е Силата?
Там, където не срещаш човешко лице или там, където хората се срещат, но нямат очи и сърце да се видят? Там, където градиш манастир и Вяра в хората, или там, където крепиш малкото останало добро и се опитваш да го опазиш, нахраниш, и да му помогнеш да израсте заедно с децата? Там, където подстригваш косите си, заедно със страстите и похотите, или там, кьдето страсти и похот неизбежно съжителстват и те предизвикват?
Кое е по-значимо? Да се научиш да избягваш препятствията или да ги преодоляваш?
Да издържаш на бури, студ и пек, на самота и на взаимност само с дивите зверове? Или да переш до мазоли, да поправяш домашни, да налагаш с компрес изгарящо от температура телце, да работиш, да готвиш, да танцуваш, да пееш, да обичаш, да прощаваш, да бъдеш робинята на света?* Да се посветиш до пълен отказ от себе си на служенето на Бог и на ближния или да направиш същото, докато тръпнеш от недоспиване и умора на една, две три работи, за да свържеш двата края, за да нахраниш децата, за да остане и за тетрадки, и за обувки? Да изнемогваш от глад и студ или да чезнеш от това, че децата може и да няма какво да ядат и нямаш пари да ги пратиш на училище? По-леко ли е да отидеш далеко от изкушенията или да останеш в житейската пустиня – в центъра на светските съблазни, на тяхното разточителство и господство?
Кое е по-вярно – да не притежаваш или да не принадлежиш? Или и двете. Да си просто Ти и да оставиш другите да Бъдат?!
Къде е истината в тези истории на отшелника и на светеца, и на обикновената жена?
Навсякъде.
Всичко е част от царството Божие и всеки заема мястото си в него. Стига да има смелост да го направи. Всеки има своите подвизи срещу съблазните на изкушението от злите духове и срещу немощите на плътта.
Важно е да следва своя път и да заеме своето място единодушно и единомислено, както го е правил Св. Иван Рилски и както го е писал в Завета си – единно тяло, управлявано от една разумна и словесна душа и да няма нищо разделено. Вече съм наясно, че да си честен е най-скъпо, защото винаги сам си плащаш сметките, но продължаваш да го правиш. Това е Пътят – Твоят път, който се оказва царският път, когато си решил, че ще вървиш по него, без да се отклоняваш нито наляво, нито надясно. Защото вече от опит знаеш завещаното и от Св. Ив. Рилски: „Никой, който положи ръка на ралото и поглежда назад, не ще бъде насочен към Небесното царство”. Забравяш онова, що е отзад и се стремиш към онова, що е напред, към лежащия пред нас подвиг.
В този подвиг силата и родителството имат своето особено място.
Силата да следваш пътя си и да не се отклоняваш от него, дори когато разбойници развалят колибата ти и те прогонват още по-нависоко в планината или когато българският цар ти предлага цяло съкровище като благодарност за благочестието, дори когато трябва да миеш постоянно дузина чинии, докато обясняваш граматиката на детето си и чак призори свършваш с ангажиментите от службата.
Родителството, което те кара да си пример и с думи да насочваш монасите или децата към Вярата и Доброто, въпреки, че лукавият изкусител се старае да ни спъва в онези неща, от които самоволно се отричаме. И съветваш и показваш цял живот, да се пазят от сребролюбивата змия, защото сребролюбието е корен на всички злини, да не търсят първенства и началства. Ти знаеш, че Христос не е учител на раздор и несъгласия, но на мир и съединение, и искаш и другите да го усетят.
Така в напрежение и лишения, водиш борба с природните стихии или с човешката корист и собствените си съмнения и изкушения, и успяваш, защото не те мъчат и не те отслабват нито сребролюбие, нито завист. И го правиш постоянно, през целия си Път. И когато те пъдят от един град, минаваш в друг. Смирено, но достойно. Защото знаеш за вечната борба между доброто и злото, и защото съзнателно си се обрекъл на доброто. Без значение дали си в Рилската или в житейската пустиня. Тогава се случват и Чудесата – без да си бил никога пленник на очакванията.
* Между две дихания, хайку, Мария Гюзелева, 2005
* Жената – робинята на света, Джон Ленън
* Пристанът на кравите, Теменуга Маринова, 2004
Есето е от конкурса на радио "Сион". Предоставено е на "Двери" от организаторите.