Гръко-византийската цивилизация в Южна Италия: по следите на една древна традиция

Векове наред именно тук се създават изключителни образци на византийското изкуство. Тя е била едновременно убежище за православните християни от гръцки и албански произход, а в последствие и пазителка на  византийската култура след падането на Империята. Затова във внушителните катедрали на о. Сицилия човек се озовава сред така познатите му образи на византийската иконопис, а в малки градчета в Калабрия може да се натъкне на изключителна гледка – символичното съжителство на нормански замък с византийска базилика.

Като тръгва по стъпките на това богато историческо наследство на т. нар. „Велика Гърция” днес Вселенската патриаршия извършва своята мисия като обгрижва местните православни християни, предимно от гръцки произход, а през последните десетилетия  от Русия, Украйна и Румъния.

Названието "Велика Гърция" датира от около VI -V в. пр. Хр. и обхваща целия регион на Южна Италия, който се намирал под влиянието на гръцките колонии. Изключителен интерес представлява преоткриването й с богатствата, множеството обители, изяществото на изкуството и дълбочината на философската мисъл. Много елементи и днес представят гръцкото влияние в Южна Италия: корените на тази древна антична връзка са вградени в имената, в етимологията, местния език и в уникалността на архитектурата.

Историческият път на православното християнство в Южна Италия и Сицилия оставя ярки следи както в летописите, така и в запазените и до днес образци на византийското изкуство. Откритите на о. Сицилия древни скални рисунки потвърждават хипотезата, че в далечното минало той е бил част от Европейския континент. Съществуват документални свидетелства, че още през VIII в. пр. Хр. на острова се установяват гръцки колонии. Този район е бил най-заселен в сравнение с останалите територии на "Велика Гърция". Гръцките колонии постепенно възникват в Наскосе, Катания, Лентини, Месина, Сиракуза, Агридженто и др. Географски те са част от Италия, която е принадлежала към древния гръко-римски свят. Постоянните войни през Средновековието и  непрекъснатите движения на различни народности не спомогнали за оформянето на една италианска нация. Затова италианската държава е създадена едва през 1861 г. Формирането й допълнително било затруднено от съществуващото географско разделение между Централна и Средиземноморска Италия. По принцип Централна Италия е била подчинена на по-силните западноевропейски държави, докато Южна е била под силно византийско влияние.

Византия винаги е считала тези територии за неразделна част от империята. Когато император Юстиниан през VI век изпраща там своите войски, той действа не като завоевател, а като обединител. Затова актът на присъединяване на Италия се възприема като възстановяване на гръцкия елемент във "Велика Гърция". Надделяването и въздействието на монофизитството в Близкия Изток и арабските набези принуждават една голяма част от монашеството и народа да търси спасение в Южна Италия и Сицилия, където създават многобройни монашески центрове. Това става през втората половина на VII век, когато византийският император Констанс II пожелал да премести столицата на империята в Южна Италия. През следващия век идва нова емиграционна вълна, този път от Константинопол и от Гърция, вследствие на иконоборческата политика. Увеличаването броя на монасите задвижва преобразяването на областта, определя и стабилизира съществуващите монашески традиции. Монасите-иконопочитатели пренасяли със себе си икони на Божията Майка и на светци, за да ги запазят. Други икони по чудесен начин се пренасяли по водата.

Иконоборческият император Лъв Исавриец предвид защитата на иконопочитанието от страна на Рим, а също така създадения съюз между папата и каролингската династия, разделил Илирийската област, Калабрия и Сицилия и ги оставил               под църковната юрисдикция на Константинопол. Съкрушаването на силата на лонгобардите от страна на франките и последвалото разделение на каролингското влияние през IX век облекчили за малко Южна Италия. Нашествието на сарацините обаче оставило след себе си многобройни развалини. Те  завзели голяма част от Сицилия в периода от 827 до 903 г. За да се спасят, много християни преминали в Калабрия и възстановили голяма част от многобройните монашески центрове. Калабрия остава незасегната от сарацинското нашествие, но към нея отправяли своя завоевателен поглед предводителите на германските племена. Византийското владичество в Южна Италия завършва около1071 г. при нашествието на норманите, които създали т. нар. кралство на Двете Сицилии или още Неаполско кралство. Норманите по принцип не преследвали православните, а ги използвали в съюз срещу сарацините в Сицилия. В много случаи норманите се отнасяли добре към православните монаси. Накрая те се обърнали към папата, което се оказало вредно за православните, т. е. въдворявали латински епископи в гръцките диоцези. Така започнал труден период за православните, които откъснати от  Източната империя, виждали в упадъка й тяхното бъдещо подчинение на Рим. След норманите този регион бил под властта на анжуйците, след това на испанците.

Пристигането на много православни албаноговорящи от Пелопонес и Епир през 1453 г. не спряло латинизацията, която била засилена със създаването на ордена на василианите. С него римският папа  се стремял да привлече православните монаси от Южна Италия и Сицилия според западните модели. С течение на годините манастирите от гръцки обред били принудени да адаптират много елементи от латинския обред, в резултат на което били закрити през XIX век. Днес са останали някои гръкоезични селища в Калабрия близо до Реджо и девет селища в Пулия. Техните жители са били латинизирани, но продължават да говорят гръцкия диалект като смесица от лингвистичните древни византийски елементи и модерния език. Трябва да се отбележи, че тук липсват елементи на турски език, които се забелязват в голяма част от други гръкоезични зони. Останалите народностни групи или етноси с албански език накрая се подчинили на Рим и създали два диоцеза с гръцки обред, единия в Лунгро-Калабрия и другия в Палермо – „Пиана делли Албанези”, Сицилия.

Съществува богат научен материал върху историята на византийската култура и изкуство в Южна Италия, която продължава да привлича изследователите. Мисията на Вселенската патриаршия в Южна Италия днес идва да възстанови и възкреси паметта за светите православни места и да обгрижва православните християни в Италия. Разпадането на социалистическия блок довежда една силна емиграционна вълна от украинци, българи, руснаци и румънци. Така мисията й прераства и в грижа за тези вярващи, които в по-голямата си част са православни християни, макар и само по име или по традиция. С благословението на митрополит Генадий се служи и според двата календара, защото мнозинството руснаци, украинци, сърби са по стария календар, а гърци, българи и румънци са по новия.

Друга задача на Вселенската патриаршия в Южна Италия е да се бори със сектите, които тук добиват все по-широко разпространение. Особено настъпателна и агресивна е сектата "Свидетели на Йехова". Сектите се разпространяват мълниеносно и сред емигрантите.

Свещенослужителите на Вселенската патриаршия за Южна Италия изпълняват истинска мисионерска задача. По голямата част от тях са светогорски монаси, някои са родени в Италия. Всеки от тях има различен път към Православието, израснали в традиционни католически семейства, в тежки години, когато голяма част от населението поради бедност емигрира в чужбина, те срещат Православието и стават негови верни последователи. Впоследствие се завръщат по родните места, за да бъдат свидетели сред местното население. Ерудирани и сърцати, те достигат и до най-отдалечените и бедни райони в Калабрия и не само пробуждат спомена за едно богато наследство, но и проправят стъпки като носители на една жива традиция.