В епохата на отците проблемът за ограничаване на раждаемостта е бил съвършено непознат. Не съществуват канони в тази насока. Сборниците с правила за покаяние вече не са изцяло приложими – още повече, че не споменават нищо по проблема. Позоваването на старозаветни текстове (напр. случая с Онан, Бит. 38:9-10) ще ни доведе до груба богословска грешка, защото излизаме извън контекста на тогавашната епоха с нейните представи за свещено и табу,за Закона и за очакването на Месия. Затова е редно в основата да положим светоотеческия дух, а не отживяло времето си конкретно учение.
Човек е длъжен да
отбягва всяко сближаване с упадъчната нравственост. Същата бдителност трябва да
поддържаме и да избягваме всяка позиция, която отрича човешката отговорност и
твърде лекомислено се осланя само на Божия промисъл. Такъв тип подход няма нищо
общо с истинската вяра. Бог ни е дарил с разум, със свободата на съзнателния
избор и поведение, а този дар ни възлага духовното задължение да поемаме цялата
отговорност за последствията.
Следвайки своя дълбоко присъщ, есхатологичен дух, Православието ни учи, че истинските учители на историята са светците – Църквата не бива да формулира, организира и контролира преходното. Тя представлява богочовешкото съзнание за света. Нейна цел е евангелското покаяние – нейна надежда е да претвори човека в ново същество, да му дари от своята благодат. Църквата прогонва демоничните сили и брани Дверите на живот. Тя различава духовете и насочва по пътя на истинското очистване. Не е нейна задача да дефинира правилата на социалния живот и да предписва форми на панацея. Нито пък й се полага да става източник на готови отговори, заместващи личната свобода и отговорност на всеки човек. Тя отдава безкрайна почит към достойнството на човека – носител на Божия образ, удостоен да бъде свещеник на Всевишния. Дарява го с огромно доверие, защото очаква от него да взима собствени решения в рамките на свещената вяра и благочестие.
Утвърждавайки интимния характер на брака, Православието винаги ще брани достойнството на зрелите партньори. Църквата – в лицето на епископи и свещеници – никога няма да върне човек, потърсил нейния съвет, но този съвет ще бъде винаги личен и индивидуален, надхвърлящ рамите на общите порядки, извън етиката на “всеобщото благо” и закона.
Свещеник В. Плачковски – в своя статия върху разбирането за греха в перспективата на православното богословие – отбелязва за контрацептивните методи следното: “В стандартната практика на Руската църква свещениците – от дискретност – никога не задават въпроси от по този проблем... Според изповедниците цялата сфера на връзките между двама съпрузи е особено интимна и не може да бъде подлагана на анализ от страна на свещеника... Понастоящем никой никъде не задава такива въпроси – както вече споменахме, сферата на интимните брачни отношения не е обект на внимание за православните изповедници, защото последните не желаят да навлизат в проблемите на брачната интимност, чрез която единната съпружеска плът достига своята завършеност и която не позволява намесата на трети; без значение, че третият носи духовнически сан и намесата му са свежда само до въпроси.”
Цитираното мнение е ясен и точен израз на православното отношение. Основна в случая е особената сериозност, с която духовниците приемат идеята за Божия образ във вярващите, и тайнството, което увенчава брачния съюз и го превръща в “домашна църква”. Човекът е свещен в ролята си на Цар, Свещеник и Пророк. Това негово достойнство не е нито измислица, нито абстрактно определение. Става дума за конкретно призвание, което изисква изключителна зрялост за намирането на собствени решения и подходи н съответствие със свободния избор на зрелия индивид. И собственото съзнание, и Божия взор са неизменна сила в хода на цялата човешка съдба. Няма място за намесата на трета страна. Брачната любов не е инструмент – тя е висша форма на краен продукт, източник на свещено благочестие. Абсолютно неуместно е налагането на модели на отношение между наставник и ученик. Думите на св. ап. Павел: “Това тайнство е велико” потвърждават, че именно чрез брачната любов партньорите навлизат в своята истинска житейска зрялост.
По-важен обаче е въпросът за духовната зрялост и тук православния дух е безкомпромисен. Брачната двойка поема по пътя на зрелостта и тя намира свой специфичен израз на всеки етап от хода на съвместния живот. Тази специфика обаче е несъвместима с универсални формули и ограничения в името на “общото благо”. Въздържанието в брака, подплатено от пълноценен живот в Църквата, култивира нужния опит да се прави избор и оценка на положението, съответстващи на духовната зрялост на партньорите и хармоничното им израстване в благодатта. Църквата предлага само основополагаща система от критерии. Тя не налага ограничения – нейна задача е да освобождава човека от всяка форма на робуване и да го превърне в свободен жител на Царството. Оставим ли настрана социалната и биологична цел на възпроизвеждането, решенията стават плод на magnus amor (великата любов) – с цялата й гъвкавост и благодатно предводителство.
В редица семейства страхът от забременяване предизвиква истински ужас и застрашава брачната хармония. Непредвиденото, неканено дете разстройва всяка по-крехка и неустойчива връзка. Официалното учение губи своята пригодност, щом не предлага друга цел и осмисляне на сексуалния акт, освен възпроизвеждането; догматическите принципи се оказват безплодни за целта. А благородството на вярващата двойка се гради именно върху способността да намира в сексуалното нещо повече от обикновен животински акт на възпроизвеждане.
Из “Сексуалност и брачно целомъдрие”,
сп. Мирна, бр. 15/2001
Превод Анжела Петрова
Следвайки своя дълбоко присъщ, есхатологичен дух, Православието ни учи, че истинските учители на историята са светците – Църквата не бива да формулира, организира и контролира преходното. Тя представлява богочовешкото съзнание за света. Нейна цел е евангелското покаяние – нейна надежда е да претвори човека в ново същество, да му дари от своята благодат. Църквата прогонва демоничните сили и брани Дверите на живот. Тя различава духовете и насочва по пътя на истинското очистване. Не е нейна задача да дефинира правилата на социалния живот и да предписва форми на панацея. Нито пък й се полага да става източник на готови отговори, заместващи личната свобода и отговорност на всеки човек. Тя отдава безкрайна почит към достойнството на човека – носител на Божия образ, удостоен да бъде свещеник на Всевишния. Дарява го с огромно доверие, защото очаква от него да взима собствени решения в рамките на свещената вяра и благочестие.
Утвърждавайки интимния характер на брака, Православието винаги ще брани достойнството на зрелите партньори. Църквата – в лицето на епископи и свещеници – никога няма да върне човек, потърсил нейния съвет, но този съвет ще бъде винаги личен и индивидуален, надхвърлящ рамите на общите порядки, извън етиката на “всеобщото благо” и закона.
Свещеник В. Плачковски – в своя статия върху разбирането за греха в перспективата на православното богословие – отбелязва за контрацептивните методи следното: “В стандартната практика на Руската църква свещениците – от дискретност – никога не задават въпроси от по този проблем... Според изповедниците цялата сфера на връзките между двама съпрузи е особено интимна и не може да бъде подлагана на анализ от страна на свещеника... Понастоящем никой никъде не задава такива въпроси – както вече споменахме, сферата на интимните брачни отношения не е обект на внимание за православните изповедници, защото последните не желаят да навлизат в проблемите на брачната интимност, чрез която единната съпружеска плът достига своята завършеност и която не позволява намесата на трети; без значение, че третият носи духовнически сан и намесата му са свежда само до въпроси.”
Цитираното мнение е ясен и точен израз на православното отношение. Основна в случая е особената сериозност, с която духовниците приемат идеята за Божия образ във вярващите, и тайнството, което увенчава брачния съюз и го превръща в “домашна църква”. Човекът е свещен в ролята си на Цар, Свещеник и Пророк. Това негово достойнство не е нито измислица, нито абстрактно определение. Става дума за конкретно призвание, което изисква изключителна зрялост за намирането на собствени решения и подходи н съответствие със свободния избор на зрелия индивид. И собственото съзнание, и Божия взор са неизменна сила в хода на цялата човешка съдба. Няма място за намесата на трета страна. Брачната любов не е инструмент – тя е висша форма на краен продукт, източник на свещено благочестие. Абсолютно неуместно е налагането на модели на отношение между наставник и ученик. Думите на св. ап. Павел: “Това тайнство е велико” потвърждават, че именно чрез брачната любов партньорите навлизат в своята истинска житейска зрялост.
По-важен обаче е въпросът за духовната зрялост и тук православния дух е безкомпромисен. Брачната двойка поема по пътя на зрелостта и тя намира свой специфичен израз на всеки етап от хода на съвместния живот. Тази специфика обаче е несъвместима с универсални формули и ограничения в името на “общото благо”. Въздържанието в брака, подплатено от пълноценен живот в Църквата, култивира нужния опит да се прави избор и оценка на положението, съответстващи на духовната зрялост на партньорите и хармоничното им израстване в благодатта. Църквата предлага само основополагаща система от критерии. Тя не налага ограничения – нейна задача е да освобождава човека от всяка форма на робуване и да го превърне в свободен жител на Царството. Оставим ли настрана социалната и биологична цел на възпроизвеждането, решенията стават плод на magnus amor (великата любов) – с цялата й гъвкавост и благодатно предводителство.
В редица семейства страхът от забременяване предизвиква истински ужас и застрашава брачната хармония. Непредвиденото, неканено дете разстройва всяка по-крехка и неустойчива връзка. Официалното учение губи своята пригодност, щом не предлага друга цел и осмисляне на сексуалния акт, освен възпроизвеждането; догматическите принципи се оказват безплодни за целта. А благородството на вярващата двойка се гради именно върху способността да намира в сексуалното нещо повече от обикновен животински акт на възпроизвеждане.
Из “Сексуалност и брачно целомъдрие”,
сп. Мирна, бр. 15/2001
Превод Анжела Петрова
