Моето съветско детство добре усвои пословицата „Който не работи, не трябва да яде“, обаче постсъветската младост помни ироничния тост от епохата на перестройката: „Да пием за това - всичко да си имаме и за това нищо да ни няма!“ И съвременната социална култура в лицето на нашите съграждани фактически възпроизвежда в живота тази „формула на успеха“: „как всичко да си имам, при това нищо да не правя и за нищо да не отговарям“, „как да спечеля милиони долари, без особено да се напрягам“. Пазарният закон гласи: „Търсенето поражда предлагането“, и щом има търсене на лесно постигане на „максимален“ резултат, то няма да чакаме дълго и съответните инициативи. И ето, вече рекламните блокове пъстреят с многобройни предложения: „научи английски за пет дни“, „стопи коемните тлъстини за един час“, „научи 1С счетоводство за 10 минути“. Би било много странно, ако религиозната област не беше попаднала под влиянието на тази култура на „тоталната аванта“. И, действително, вече сме свикнали с това, че представителите на тоталитарните секти обещават на последователите си „царството небесно“ само за едно „богослужение“ във вид на весело купонясване на вечеринка. За съжаление, по косвен начин нещо подобно е засегнало и онези, чийто поглед е насочен към Православието.
От 2014 г. в рускоезичния интернет действа красиво и стилно оформен сайт „Православная Церковь Онлайн“, на който наивният посетител може да „поръча треби“ (молебен, четиридесетница, Неусипаемая Псалтирь[1] и дори Кръщение, Венчание), да „запали свещ“. При това авторите на проекта се задължават да изпълнят тези култови действия не във виртуалното пространство, а в реалното – сайтът дава внушителен списък на храмове в различни градове на Руската федерация. По този начин без откъсване от монитора се „открива възможност“ да запалиш свещ в Успенския събор на Московския Кремъл[2], да поръчаш четиридесетница в новосибирския катедрален храм „Св. благоверен княз Александър Невски“ (където по Божия воля аз самият служа!) или да преведеш парично пожертвование на Чесменската църква „Св. Йоан Предтеча“ в Питер[3]. Освен стилното (в духа на сайтовете на православните енории) оформление, порталът е снабден с достатъчно подробна справочна информация за това, какво е молебен, четиридесетница, църковни тайнства, как да ги поръчаме и как да се подготвим за тях. Подобен „псевдокатехизисен“ пълнеж, разбира се, лесно „подкупва“ търсача на „църковни чудеса“.
В действителност НКО „Православная Церковь Онлайн“ няма никакво отношение към Руската православна църква и към нейните канонични подразделения. В качеството си на единствен (!) учредител „Православная Церковь Онлайн“ е осъществявала събиране на пожертвования „за извършване богослужения, молебени и треби“, които в действителност никога от никого и никъде не са извършвани. Федералната данъчна служба ликвидира тази нестопанска организация, но сайтът продължава да „действа“.
С какво, собствено, си имаме работа? С банално моженичество. И фактът, че „Православная Церковь Онлайн“ продължава да съществува в мрежата – това е въпрос към Управление „К“ на МВР[4]. Нас пък ни интересува друг въпрос: защо нашите съграждани така лесно падат в мрежите на не особено изобретателни измамници?
Въпросът е, че тази ситуация разкрива много по-сериозен и дълбок проблем, който касае не само извънцърковните хора, но и нашите непосредствени енориаши. Много често те си представят Църквата като един вид своеобразна сервилна организация, която срещу заплащане оказва „духовни“, а по-точно казано „молитвени“ услуги. Плащаш – за тебе (по-точно: вместо тебе) се молят. Платил си много, дал си дарения в много манастири и за тебе (по-точно: вместо тебе) мнозина се молят и „благодатта“ по този начин „автоматично“ уж „нараства“. При това такъв „дарител“ и клиент, поръчал безкрайно много четиридесетници и всякакви други молитвени поменавания, не смята за необходимо лично да води духовен живот, самият да се моли и да започне макар донякъде да се променя нравствено към по-добро. Че за какво му е? Та нали „всичко е платено, по всички манастири е all inclusive, благодатта се е „понесла“ и всичко би трябвало да е окейско“.
Подобен магически подход, пропит от езически юридизъм, по отношение на духовния живот представлява възможно най-крайно изопачаване на самата същност на православната вяра. Молитвата е обръщане на личност към Личност, на личността на човека към Личността на Бога, тя е непосредствено обръщение на човека към Бога, непосредствено общуване на Бога и човека. В това общуване не може да има посредници, но може да има помощници. Светиите, към които се обръщаме в молитвите, свещенослужителите, до които адресираме своите бележки с имена „за здраве“ и „за упокой“ са наши помощници в онази молитва, която ние вече осъществяваме!!! Плодотворна е молитвата за човек (за негово здраве, ако е жив, или за неговото упокоение, ако вече е починал). Плодотворна е молитвата заедно с човек (за спасението му и за насъщните потребности – неговите и на близките му). Но абсурдна е молитвата, извършвана вместо човек (когато последният не радее за онова, което проси и свещеникът фактически играе ролята на наемен работник).
Струва си още веднъж да повторим – личната молитва е обръщението на конкретна личност към божествената Личност и тя не може да се случва извън конкретната личност. Разбира се, някой човек може (и строго казано, е длъжен) да се моли за своите невярващи роднини, обаче тази молитва (обръщението към Бога) трябва да осъществи той сам, а не някой вместо него! Ще дам един пример. Нека предположим, че някой има голяма молба към президента на страната за себе си и за своите роднини, и той моли свой познат от администрацията на държавния глава да представи неговото прошение и да се договори за възможна лична среща с държавния глава. Можем ли да си представим, че този човек ще сметне за излишно да дойде в определения час за прием при президента и ще „стовари“ всичко върху своя другар от администрацията, а самият той отива, да речем,… на баня? Разбира се, не. Но в религиозната област подобни ексцеси се случват достатъчно често. Например, хората поръчват задочно опело, но самите не присъстват на службата, не се молят заедно със свещеника за упокоение на душата на своите починали сродници. Може да възникне въпросът: а ако човек поръчва четиридесетница или поменаване за половин или една година, нима той трябва да се моли на всички литургии непрестанно? В идеалния случай – да. Но, разбира се, в условията на нашия живот, когато (съгласно Бит. 3:19) трябва да добиваме прехраната си с пот на лицето, ние понякога нямаме физическата възможност ежедневно да се молим на божествената служба. Въпреки това ежедневният молитвен подвиг, в това число и домашният, нашата гореща молитва (за сродниците или за онова, което просим от Бога) във висша степен е необходима! Св. Атанасий Велики казва: „Бог спасява нас не без нас“. А в Евангелието четем: „царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят“ (Мат. 11:12). В духовния живот нищо не става автоматично, механично!
Също така трябва да подчертаем още един много важен момент. Преданието на Църквата свидетелства, че сама по себе си молитвата без стремеж на човека да живее по християнските заповеди е подобна на това да викаш в празно пространство. Духовно-нравствените промени на личността, благоговението, искреното покаяние за греховете във висша степен са необходими, за да стигне нашата молитва до Адресата и да ни бъде дадено онова, което просим. Този принцип е прост: „И видя Бог делата им, че те се отвърнаха от лошия си път, и съжали за злото, за което беше казал, че ще напрати върху тях, и го не напрати“ (Йона 3:10). В Евангелието четем: „В същото време дойдоха някои и Му разказаха за галилейците, на които кръвта Пилат смесил с жертвите им. Иисус им отговори и рече: мислите ли, че тия галилейци бяха по-грешни от всички галилейци, че тъй пострадаха? Не, казвам ви; но, ако се не покаете, всички тъй ще загинете. Или мислите, че ония осемнайсет души, върху които падна Силоамската кула и ги изби, бяха по-виновни от всички живеещи в Йерусалим? Не, казвам ви; но, ако се не покаете, всички тъй ще загинете“ (Лука 13:1-5).
Духовният свят не е „автомат“, не е терминал, който срещу получаваните монети предоставя на порции духовно благо. Бог е разумна и нравствена Личност, „Бог е любов“ (1 Йоан. 4:16) и стигат до Бога (в това число и в молитвите) онези, които с живота си се уподобяват на това божествено качество, т. е. на любовта. Може в 1000 манастира да пратим прошения или целия Атон да напълним със свещи и да не получим просимото дотогава, докато айсбергът от грехове в човешката душа не започне да се топи под действието на топлината на покайната молитва и нравственото изменение на самия човек!
Впрочем за свещите… Още далеч преди появяването на „онлайн-църквата“ един известен свещенослужител (днес низвергнат от сан) възторжено предлагаше да се създаде един вид онлайн-параклис, в който ползвателите на интернет биха могли да си „палят“ срещу пожертвование (че как без това?!) „електронни свещи“. Рафинираният интелектуалец или професионалният философ могат да ми зададат въпроса: „И каква е онтологичната (т. е. по същество) разлика между паленето на восъчна свещ и промяната на картинката на монитора? Че нали по същество няма никаква разлика?“
Тук ни подвежда отново пошлият юридизъм! Не на Бог са му нужни нашите свещи (восъчни или нарисувани), а на нас самите; на нашата окаменяла и закоравяла в греховете душа са нужни определени (в това число и чувствени) средства, за да бъдат „събудени“ сълзите на покаянието. Огънят на свещта е едно от средствата за това. Когато човек извършва определен труд – отива в храма и там, в молитвена обстановка, където други хора също се молят пред светите икони, запалва свещ, то несъмнено тези действия (също както и обстановката) са значително по-ефективни за пробуждане на благоговейно чувство, отколкото когато човек лениво разположил се пред екрана на компютъра щрака по клавиша.
Без благоговение няма молитва, без вътрешна концентрация, без вътрешна дисциплина няма религиозност! Именно затова св. апостол Павел пише: „[В Църквата] всичко да става с приличие и ред“ (1 Кор. 14:40). Разбира се, може да има и някакви изключения или снизхождения. В това отношение ние не сме последователи на фарисеите и помним, че „съботата е направена за човека, а не човек за съботата“ (Марк 2:27). И да получиш духовен съвет или да проведеш душеспасителна беседа, използвайки интернет или мобилна връзка, е напълно възможно. Особено за болните. В много от епархиите има „телефони на доверието“. Обаче ако поради леност човек разчита да използва интернет като замяна на църковния живот, на личното си участие в църковните тайнства (да стигне до най-близкия храм или, ако е болен, да покани свещеник у дома си), то той дълбоко се заблуждава.
В заключение остава да отбележим, че няма нищо лошо в това, да запишеш имена на сайта на действаща православна енория (някои предстоятели благославят такава функция на сайтовете на своите храмове), но единствено в случай, че това действително е сайтът на енорията, а записващият имена и сам се моли, сам ходи в храма и се старае да води духовен живот! Любителите пък на „духовен фастфууд“ винаги рискуват да бъдат измамени по най-примитивен начин. Колко често на различни „православни“ панаири-изложби се наблюдава картината, как някакви лица под табели с имена на известни манастири приемат листчета с имена за поменаване за година, 10 години и до края на века. И хората активно пишат имена, дават пожертвования, а после работниците на търговското помещение изгребват тези листчета от тоалетните. Ето така - мошениците навсякъде ще си намерят „ниша“. Не е ли по-сигурно да стигнем до най-близкия храм, да запишем имена и да се помолим?
Източник: Сайт на катедралния храм „Св. благоверен княз Александър Невски“, Новосибирск, Русия
Превод и бележки: Теменужка Витанова
[1] Неусыпаемая Псалтырь – денонощно, без прекъсване, четене на псалтира, обикновено за здраве на поменаваните лица.
[2] Катедралният храм „Успение на Пресвета Богородица“ в Московския Кремъл.
[3] Питер (разг.) = Санкт Петербург.
[4] Отделът се бори с престъпления в областта на информационните технологии.
