Из беседа на архим. Василий Гондикакис (1935-2025), произнесена през 2013 г. по повод споровете как трябва да се реформира преподаването на Религия в гръцкото училище.
Чуваме за проблема, който съществува, разбираме трудностите и приемаме предизвикателствата. Има нови условия на живот. Заедно с православните деца на Гърция вече учат и чужди деца – с различен произход и други традиции.
Необходимо е да се намери начин да можем да съжителстваме, да търпим другия, който идва от различна традиция. Живеем в нова епоха – хората се преместват лесно, а с тях се пренасят и информация, знания, стоки. Училището трябва да бъде отворено и толерантно. Нашите деца трябва да разберат и да приемат това. А чуждите деца не бива да се чувстват чужди, а да се хранят от един и същи извор на истината.
Води се дискусия, мнозина се замислят. Предлагат се различни решения: преподаването на Религия в училище да има религиоведски характер или да остане вероизповедно, доколкото огромното мнозинство, почти цялото, е православно; или да придобие по-отворен облик с познавателно съдържание... Чуваме всичко това, разбираме го. Но начинът, по който се поставя въпросът, поражда проблеми. Създават се враждуващи лагери. Всички твърдят, че изхождат от Православната църква. Никой не я отрича – напротив, всички твърдят, че стъпват на православната традиция. И все пак, въпреки тези думи, различията остават. Пропастта изглежда голяма.
***
„Да давам възпитание“ означава, че знам какво е Бог, какво е светът, какво е човекът. Знам какво е детето. Откъде започва. Кои са неговите стремежи, очаквания и възможности. Кои въпроси покълват в него и какви отговори се дават.
Когато аз, който преподавам, съм ощетен и недостатъчен, с ограничени интереси и слабо разбиране за тайната на живота и човека, аз съм неподходящ за делото на педагога.
Когато детето е орел на духа, а аз го виждам като домашна птица – за кокошарника на системата, за да ми дава яйца и месо за продажба, тогава аз пренебрегвам и задушавам исканията на орела, който има други хоризонти на живота. Той лети на други висоти и гнезди по други върхове. Църквата знае какво е човекът, каква е природата и какво е предназначението му.
Когато съм пред децата, аз не говоря за „религия“. Защото не стоя пред хора, изучаващи религиозните явления. Имам пред себе си чувствителни същества, които искат да живеят.
Длъжен съм да им дам подходящата храна, за да растат, и играчките, за да играят. Не им излагам всичко, което се предлага на „религиозния пазар“, за да избират сами. Премахвам всички остри предмети, за да не се порежат, докато играят, и всички лекарства, за да не се отровят, докато опитват.
Децата от всяка религиозна традиция, когато видят и чуят учителя си да излага лесно и безпроблемно пред тях всички религиозни вярвания и символи, спонтанно ще се скрият в себе си, ще се затворят в своята вяра, защото ще усетят опасността от духовно безразличие и религиозна аморалност. Техният учител вече не е педагог, а търговец на информация.
Когато се представи истината на Любовта, Която се жертва и им дава възможността за личен живот и свобода, тогава всяко дете спонтанно отваря сърцето си, както цветето разтваря венчелистчетата си към светлината на слънцето. И започва красотата на живота и на отговорността. Всеки отсъжда и преценява себе си вътрешно, по най-естествен начин.
Да уважавам свободата на другия означава, че се жертвам, за да я осигуря. И свободният в Духа човек, където и да се намира, е част от нашето истинско „аз“. „Едно тяло и един дух сме мнозината“ (срв. Еф. 4:4 и 1 Кор. 12:12).
Нито пък свеждам тайната на живота до бездушната проза на безразличието. Нито пренебрегвам жаждата и очакването на младия човек за чудното и невъзможното. Църквата отваря тайната на света за душата на детето, за да се зарадва на красотата на живота и на премахването на смъртта.
Голяма е благословията за целия свят, когато православните сме наистина православни...
И така, ако изхожда от православния опит и живот, конфесионалното преподаване на Религия е отворено и неограничаващо. А по човешки „отвореното“ често се оказва затворено и непоносимо. Защото всяка свобода, ограничена в рамките на пространството и времето, които не побират човека, е илюзорна свобода.
Преподаването на Религия за всички е изненадата на Любовта, на смирението на Божия Логос (Слово), който обожава човека. „Религия за никого“ е брутална намеса на човека върху човека.
Не правя по-човешко, според разсъдъка си, посланието на живота, когато представям Христос не като Богочовек, както вярва Църквата, а като религиозен водач наред с мнозина други. И не помагам на никого, когато казвам, че Пресветата Богородица, майката на Богочовека, не е Богородица, а просто добра жена.
С простота и увереност трябва да се изричат неизречимите тайни и да се преживяват неочакваните чудеса: Бог има такава любов, че става човек. И човекът има такива възможности, че може да стане бог по благодат. И пресветата Му майка не е Христородица, а Богородица, „която, като я гледа, цялото творение се радва“. Това се изповядва и преживява от Православната църква. Истината не се налага насила никому. Нито чудото се скрива от страх. Истината на въплътената Любов не убива и не разпъва никого, а приема да бъде разпъната, за да спаси тези, които я разпъват...
Източник: Αντίφωνο
Превод: З. Иванова
