При въвеждането в училищата на новата дисциплина "Основи на православната култура" [1] е напълно естествено да зададем въпроса: научна ли е тя и има ли вече формирано научно предание (школа) за нея? Не по-малко естествено е да запитаме конкретните педагози: какво е тяхното отношение към тази научна школа, запознати ли са с основните имена, трудове, концепции в тази дисциплина, която те желаят не да изучават, а вече да преподават?
Да се обърнем с тези въпроси към новия курс „Основи на православната култура”. Възможен ли е аналитично-културологичен разказ за православието? Да. Трудовете и имената на Алексей Лосев, Михаил Бахтин, Сергей Аверинцев, Юрий Лотман, Арон Гуревич, Александър Панченко, Борис Успенски говорят за това, че такава научна школа и методология вече съществува. Всички те са писали в съветски времена, а Борис Успенски пише и досега. Тогава и дума не е можело да става за директна проповед. Но добросъвестното научно изследване си проправяло път. Книгите на Аверинцев или Арон Гуревич станаха катехизиси за цяло едно поколение от съветската интелигенция.
Обратната очевидност съдържа отговорът на втория въпрос. Знаят ли днешните педагози, които се предвижда да преподават Основи на православната култура, тези имена? Хващали ли са в ръце техните книги? Знаят ли, накрая, нещо за тези книги онези свещеници, които на епархийските курсове за преквалификация клеймяха изпратените „културолози”? Страхувам се, че за болшинството историята на техния предмет е тригодишна и започва с учебника на Алла Бородина – пособието на зелената скука.
А фактът, че споменатите класически трудове не са включени в методическите указания за учителите по новия предмет, показва, че авторите на тези методологийки са писали далеч не върху това, което първоначално обявиха. Обявиха „културология”, а са изготвили „Закон Божий”. И най-вече от самото начало са разчитали, че тяхната нечестност ще бъде преглътната.
Православие и педагогика
И така на рафтовете на светските училища се появиха учебници с изрази „Нашият Спасител”, „Господ наш Иисус Христос”. Признавам, че бих простил некултурологичните пропуски в тези учебници, ако бяха талантливи. Но така ли е това? Откъде идва тази увереност у православната педагогическа общественост, че знаем какво да предложим на светските деца?
Педагогиката е тази сфера в човешкия живот, където прякото влияние на християнството е най-малко забележимо. И в античната, и в средновековната култура детето се явява преди всичко съвкупност от недостатъчности (несъвършен възрастен). Авторите на житията не могат да кажат нищо конкретно за детството на своите персонажи („Бил благочестив и странял от детските игри”). Семейният живот не бил интересен за средновековните наставници: монаси са пишели за монасите.
Развитието на възрастната педагогика принадлежи на 20 век. И това значи, че всеки православен педагог е обречен на творечество: как да съвмести православната аскетика, психология, етика, вяра с разработките на светската психология и педагогика? „Православната култура” познава „иконописното предание на Църквата”, но няма ясно формирано „педагогическо светоотеческо предание”. Почти 100 години не ни пускаха в училищата. И какво – нима за 15 години натрупахме толкова опит и знание, че сме готови изведнъж да влезем във всички училища?
И до този момент нямаме написан комплект учебници за семинариите. А сред съществуващите само единици са на високо ниво, съчетаващи интересно повествование и запознатост на автора със съвременното състояние на научната литература по тази дисциплина. За 15 демократични години не е написан нито един нов учебник „Закон Божий” за чисто православните школи. Това можеше да бъде подробност, ако не се съпровождаше и от други факти: за тези години приемът на семинариите се съкрати двойно. И защо сред завършилите семинариите все повече са тези, които не желаят да приемат свещенство? Ако сме неубедителни в очите на своите деца, откъде идва у нас представата, че ще се харесаме на чуждите?!
Опасната ревност
Да се научи да говори за своята вяра от позицията на дистанцираната културологичност е важно за самата Църква. В разнообразния и светски свят трябва да умееш да се разбираш с хората. Не да проповядваш, не да изобличаваш, не да доказваш, а просто да обясняваш. При това обясняващият сам се учи да гледа на себе си отстрани. И в този процес той разбира неочевидността, а значи и логическата незадължителност на всички свои убеждения. Това е много трудно: християнството, както и всяка сотириологична религия е убедено, че е изключително и свръхнужно на хората: то им носи „спасение”. Но повечето хора не виждат опасността, от която иска да ги спаси Църквата.
Така че за самата Църква е важно колкото може по-скоро да изостави козметическото разкрасяване на своята законоучителна проповед и да се опита сериозно да овладее трудното изкуство на обяснението и диалога. А какъв забележителен повод за възпитание на силата на волята („аскетизма”) дава този предмет на самите преподаватели! Ето, любимата Машенка вдига ръка и, гледайки те с небесносините си очички, пита: „Маря Ивановна, а как да се моля за моето котенце?”. И така ти се приисква да обясниш на нея и на целия клас как да направи кръстно знамение, пред коя икона да отиде и какви църковно-славянски думи да подбере... Но педагогическата честност трябва да разруши тази идилия и отговорът да бъде: „Машенка, това е личен въпрос, ще го обсъдим след урока”.
Най-непонятна в ситуацията около въвеждането на предмета е позицията на Министерството на образованието. То тръгна по най-лекия и нетворчески път – по пътя на забраните. При това забрани видимо неефективни. Десетки региони и стотици училища обявиха, че включват този предмет в своя регионален компонент от учебни часове. Налице е обществено очакване. Налице е обществен проблем. Това е нормален творчески призив: да се изработи нерелигиозен подход към преподаването на религиозни знания. Нужни са живи книги, аргументирани и с такъв запас антивахабитска устойчивост, че даже и най-амбицираната Маря Ивановна, за която часът по „Основи на православната култура” е най-вече повод да разкаже на децата за знаците на антихриста, да не може със своя ентусиазъм да развали хубавия предмет.
В училищата и в университета умеят да разкажат за вътрешната логика на света на Достоевски, а после за логиката, която определя творчеството на Толстой, а след това – за вселената от символи на Маяковски. Изискват само едно: „Разбери!”. Не изискват: „Съгласи се!” Но така може да се говори и за православната култура – като за цялостен мироглед, характерен не за един гений, а за цяло едно семейство народи.
[1] Бел. ред. Предметът е замислен като културологичен: да запознава учениците със същността на Православието, тъй като то е основа на изградената в Русия култура. Според концепцията не е възможно да бъде разбрана в пълнота руската култура, ако не се познават нейният корен и извор – Православието.
Педагогиката е тази сфера в човешкия живот, където прякото влияние на християнството е най-малко забележимо. И в античната, и в средновековната култура детето се явява преди всичко съвкупност от недостатъчности (несъвършен възрастен). Авторите на житията не могат да кажат нищо конкретно за детството на своите персонажи („Бил благочестив и странял от детските игри”). Семейният живот не бил интересен за средновековните наставници: монаси са пишели за монасите.
Развитието на възрастната педагогика принадлежи на 20 век. И това значи, че всеки православен педагог е обречен на творечество: как да съвмести православната аскетика, психология, етика, вяра с разработките на светската психология и педагогика? „Православната култура” познава „иконописното предание на Църквата”, но няма ясно формирано „педагогическо светоотеческо предание”. Почти 100 години не ни пускаха в училищата. И какво – нима за 15 години натрупахме толкова опит и знание, че сме готови изведнъж да влезем във всички училища?
И до този момент нямаме написан комплект учебници за семинариите. А сред съществуващите само единици са на високо ниво, съчетаващи интересно повествование и запознатост на автора със съвременното състояние на научната литература по тази дисциплина. За 15 демократични години не е написан нито един нов учебник „Закон Божий” за чисто православните школи. Това можеше да бъде подробност, ако не се съпровождаше и от други факти: за тези години приемът на семинариите се съкрати двойно. И защо сред завършилите семинариите все повече са тези, които не желаят да приемат свещенство? Ако сме неубедителни в очите на своите деца, откъде идва у нас представата, че ще се харесаме на чуждите?!
Опасната ревност
Да се научи да говори за своята вяра от позицията на дистанцираната културологичност е важно за самата Църква. В разнообразния и светски свят трябва да умееш да се разбираш с хората. Не да проповядваш, не да изобличаваш, не да доказваш, а просто да обясняваш. При това обясняващият сам се учи да гледа на себе си отстрани. И в този процес той разбира неочевидността, а значи и логическата незадължителност на всички свои убеждения. Това е много трудно: християнството, както и всяка сотириологична религия е убедено, че е изключително и свръхнужно на хората: то им носи „спасение”. Но повечето хора не виждат опасността, от която иска да ги спаси Църквата.
Така че за самата Църква е важно колкото може по-скоро да изостави козметическото разкрасяване на своята законоучителна проповед и да се опита сериозно да овладее трудното изкуство на обяснението и диалога. А какъв забележителен повод за възпитание на силата на волята („аскетизма”) дава този предмет на самите преподаватели! Ето, любимата Машенка вдига ръка и, гледайки те с небесносините си очички, пита: „Маря Ивановна, а как да се моля за моето котенце?”. И така ти се приисква да обясниш на нея и на целия клас как да направи кръстно знамение, пред коя икона да отиде и какви църковно-славянски думи да подбере... Но педагогическата честност трябва да разруши тази идилия и отговорът да бъде: „Машенка, това е личен въпрос, ще го обсъдим след урока”.
Най-непонятна в ситуацията около въвеждането на предмета е позицията на Министерството на образованието. То тръгна по най-лекия и нетворчески път – по пътя на забраните. При това забрани видимо неефективни. Десетки региони и стотици училища обявиха, че включват този предмет в своя регионален компонент от учебни часове. Налице е обществено очакване. Налице е обществен проблем. Това е нормален творчески призив: да се изработи нерелигиозен подход към преподаването на религиозни знания. Нужни са живи книги, аргументирани и с такъв запас антивахабитска устойчивост, че даже и най-амбицираната Маря Ивановна, за която часът по „Основи на православната култура” е най-вече повод да разкаже на децата за знаците на антихриста, да не може със своя ентусиазъм да развали хубавия предмет.
В училищата и в университета умеят да разкажат за вътрешната логика на света на Достоевски, а после за логиката, която определя творчеството на Толстой, а след това – за вселената от символи на Маяковски. Изискват само едно: „Разбери!”. Не изискват: „Съгласи се!” Но така може да се говори и за православната култура – като за цялостен мироглед, характерен не за един гений, а за цяло едно семейство народи.
[1] Бел. ред. Предметът е замислен като културологичен: да запознава учениците със същността на Православието, тъй като то е основа на изградената в Русия култура. Според концепцията не е възможно да бъде разбрана в пълнота руската култура, ако не се познават нейният корен и извор – Православието.
Предметът не е задължителен. Той влиза в системата на допълнителното образование като факултативни и специални курсове (СИП). Предвижда се съдържанието на предмета да се интегрира в преподаването на родната история, руския език, четене, родинознание и др.