Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (18 Votes)
Отговорността за възпитанието на вяра в Бога у децата винаги е лежала много повече върху семейството, родителите, бабите и дядовците, отколкото върху училищните преподаватели по Закон Божий. А богослужебният език и проповедите обикновено са неразбираеми за децата.

Религиозният живот на децата се нуждае от “откърмяне” и “отглеждане”, а ние, родителите, често сме слабо подготвени и не знаем как да се заемем с това.

Струва ми се, че първо трябва да разберем отличителната особеност на детското мислене и детския духовен живот: децата не разсъждават абстрактно. Може би именно в реалистичния характер на тяхното мислене се крие една от особеностите на детството, за която говори Христос, че на такива е царството небесно. За децата е лесно да си представят реалистично онова, за което ние говорим отвлечено – силата на доброто и злото. Те с особена яркост и пълнота възприемат всичко, например – вкуса на храната, удоволствието от интензивното движение, капките дъжд върху лицето, топлия пясък под босите крачета... 

Цял живот помнят някои усещания от ранното детство и реално за тях е именно усещането, а не разсъжденията за него... За нас, вярващите родители, главният въпрос е – как да предадем на езика на усещането, на езика на конкретността, мислите за Бога и за вярата? Как да помогнем на децата да почувстват реалността на Бога?

По-рано в книгата говорих за това, как въвеждаме представата за Бога с обичайните изрази: “Слава Богу!”,  “Не дай, Боже!” “Господ да те пази!”, “Господи, помилуй!”. Но голямо значение има как ги произнасяме, влагаме ли в тях чувства, осъзнаваме ли истинския им смисъл. Детето вижда около себе си икони, кръстчета, докосва ги, целува ги. Първата представа за Бога идва от осъзнаването, че Той съществува, както съществуват топлината и студът, усещането за глад или ситост.

Осъзнатата мисъл за Бога идва, когато детето е способно да разбере какво означава да направиш нещо – да изваеш, да построиш, да залепиш, да нарисуваш... Зад всеки предмет стои някой, този предмет е направен, и за детето твърде рано става достъпна представата за Бога като Творец. Ето по това време, струва ми се, са възможни първите разговори за Бога. Можем да насочим вниманието на детето към обкръжаващия го свят – буболечките, цветята, животните, снежинките, малкото братче или сестриче, и чрез тях да усети чудото на Божието творение. А следващата тема за Бога, която е достъпна за децата, е участието Му в живота ни. Четири-петгодишните деца обичат да слушат разкази, които могат да възприемат с реалистичното си въображение, а такива разкази има много в Свещеното Писание.

Новозаветните сюжети за чудесата правят впечатление на малките деца не със своята чудесност – децата слабо различават чудото от нечудото, – а с радостното си съчувствие. “Ето, човекът нищо не виждал, никога не е виждал. Затвори очи и си представи, че нищо не виждаш. А Христос се приближил, докоснал очите му и той изведнъж прогледнал... Как мислиш, какво е видял? Как ли му се е сторило това?” “Ето, плавали хора с Иисус Христос в лодката и изведнъж задухал силен вятър, настъпила буря... Било толкова страшно. А Христос спрял вятъра и вълните, и изведнъж станало тихо...” 

Можем да разкажем как хората, събрали се да слушат Христос, били гладни, не можели да купят нищо и само едно малко момче Му помогнало. Също и разказа как учениците на Спасителя не допускали при Него малките деца, защото вдигали шум, но Той възнегодувал и им казал да ги пуснат. И прегръщайки ги, ги благославял...

Такива случки има много. Можем да ги разказваме в определено време, например преди сън, да покажем илюстрация или просто когато стане дума за това. Разбира се, за тази цел е нужно в семейството да има човек, който е запознат с най-главните от тях. Може би ще бъде добре младите родители отново да прочетат Евангелието и да открият в него разкази, които ще са разбираеми и интересни за малките деца.

Към осем-деветгодишна възраст децата вече са готови да възприемат някакво примитивно богословие, дори сами да го създават, измисляйки убедителни за тях обяснения на това, което наблюдават. Те вече знаят немалко за обкръжаващия ни свят, виждат в него не само доброто и радостното, но и лошото и тъжното. Искат да намерят разбираема за тях причинност в живота, справедливост, награда за доброто и възмездие за злото. Постепенно в тях се развива способността да разбират символичното значение на притчите, например притчата за блудния син или за милосърдния самарянин. Започва да ги интересува въпросът за произхода на света, макар и в много примитивна форма.

Много е важно да ги предупредим за конфликта, който често възниква у тях малко по-късно – конфликтът между “наука” и “вяра” в детското разбиране на тези думи. Важно е да разберат разликата между обяснението как е станало едно събитие и какъв е смисълът на това събитие.

Помня как ми се наложи да обяснявам на девет-десетгодишните си внуци смисъла на покаянието и им предложих да си представят лице в лице диалозите между Ева и змията, между Адам и Ева, когато нарушили Божията забрана да ядат плода от дървото за познание на доброто и злото. А после да си представят притчата за блудния син. Колко точно момичето отбеляза разликата между “прехвърлянето вината един на друг” и разкаянието на блудния син!

В същата тази възраст децата започват да се интересуват от въпроси, като учението за Светата Троица, животът след смъртта или защо е трябвало толкова много да страда Иисус Христос. Опитвайки се да отговорим на тези въпроси, е много важно да помним, че за децата е характерно да възприемат по свой начин смисъла на илюстрацията, примера, разказа, а не нашето обяснение, абстрактния ход на мисли.

Израствайки, към единадесет-дванадесетгодишна възраст, почти всички деца изпитват трудности при прехода от детската вяра в Бога към по-зрялото одухотворено мислене. Само простите и занимателни разкази от Свещеното Писание сега не са достатъчни. От родителите, от бабите и дядовците се изисква способност да чуят онзи въпрос, онази мисъл, онова съмнение, което се е породило в главата на момчето или момичето. Но в същото време не трябва да им натрапваме отговори или обяснения, които още не са им нужни и за които те все още не са узрели. Всяко дете, всеки младеж се развива със свое темпо и по свой начин.

Струва ми се, че в “богословското съзнание” на десет-единадесетгодишните трябва да въведем представата за видимия и невидимия свят, за Бога като Творец на живота, за това кое е добро и кое – зло, че Господ ни обича и иска да бъдем добри, че ако извършим нещо лошо, можем да се разкаем, да помолим за прошка, да поправим грешката си. И е много важно образът на Господ Иисус Христос да бъде познат на  децата и обичан от тях.

Запомних завинаги един урок, който ми дадоха деца богослови. Те бяха три: на осем, на десет и на единадесет години, и аз трябваше да им обясня смисъла на Господнята молитва – “Отче наш”. Говорихме какво означават думите: “Който си на небесата”. Онези небеса, на които летят космонавтите ли? Те виждат ли Бога? Какво е духовният свят – небесата? Поговорихме за всичко това, пообсъдихме и предложих на всяко от тях да напише по една фраза, от която да стане ясно, какво е това “небеса”. Едното момче, на което неотдавна беше починала баба му, написа: “Небесата – това е мястото, на което попадаме, когато умрем...”, момичето написа: “Небесата – това е свят, който не можем да докоснем, нито да видим, но той е много истински...”, а най-малкият с несръчни букви подреди: “Небесата – това е доброта...”  

Особено важно е да разберем, да почувстваме и да проникнем във вътрешния свят на подрастващия, в неговите интереси, в неговото светоусещане. Само чрез такова съчувствено отношение, бих казала, уважение, към мисленето на младите, можем да им покажем, че християнската представа за живота, за отношенията между хората, за любовта, творчеството придава на всичко това ново измерение. Опасността за подрастващото поколение се състои в усещането, че духовният живот, вярата в Бога, църквата, религията – са неща, които не засягат “истинския живот”. Най-доброто, което можем да дадем на подрастващите, на младежите, но само при условие, че с тях ни свързва искрено приятелство – това е да им помогнем, да ги поощрим да търсят смисъла на всичко, което се случва в живота им. Най-добрите, най-полезните разговори за Бога и за смисъла на живота с нашите деца, възникват не по план, не от чувство за дълг, а случайно, неочаквано. И ние, родителите, трябва да сме готови за това.

(Из книгата “Семейството – малка Църква. Записки на православната майка и баба”)

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wr9 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Блажен оня човек, който е достигнал състояние на бодърстване или се бори да го постигне: в сърцето му се образува духовно небе – със слънце, луна и звезди.

Св. Филотей Синаит