В началото на първата европейска учебна година с пълна сила пролича занемареността на българското училище, останало през цялото време на прехода в дъното на обществения интерес. Българските учители са основната двигателна сила в това все по-тежко и неблагодарно поприще. Един проблем като че ли остава извън нашето внимание, а той е много сериозен – значението на мирогледната основа на учителя. Защото, както и да е организирана една учебна програма, каквито и предмети и учебници да се издават, учителят е този, който формира, наред с родителите, основата на светоусещането и светогледа на детето и на младежа.
Тоталитарната държава следеше много внимателно този процес, защото основното й оръжие наред с репресиите беше “промивката на мозъците” на населението. Това обстоятелство тласна обществото към пълна либерализация на процеса в годините на прехода и доведе до другата крайност – пърно безразличие към въпроса кой и как влияе върху душите на нашите деца. От това се възползваха редица окултни и нерегламентирани религиозни движения, както и култове, традиционно чужди на българската духовна традиция. Влиянието им се разпространи много бързо и незабелязано сред унижените и оскърбени от общественото пренебрежение учители. Деца и родители почнаха да ми споделят с тревога странни практики на учители, които задължават учениците да се отпускат и да насочват “вътрешната си усмивка” ред по ред към всеки свой орган и да му благодарят, да се “зареждат” от дървета, луна, звезди и други “природосъобразни енергоизточници”.
Няма да забравя един разтревожен баща, който преди няколко години ми разказваше как майката не само харесала окултните увлечения на учителката, но и сама почнала да се “зарежда”. Той казваше: “Госпожо, аз по професия съм енергитик, моля ви се, обяснете ми как човек може да се зарежда от луната? В къщи не мога да ги позная, няма вечеря, само някакви покълнеци, идвам направо изцеден от работа и проблеми, а те най-спокойно минават покрай мен, излизат на балкона и по половин час се зареждат”.
Други ученички от 10. клас, когато организмът се изгражда с бурни темпове, под въздействието на ентусиазирана колежка от централно столично училище престанаха да консумират мляко и млечни храни, понеже в организма се образувала “отровна слуз”. Момчета, които, за щастие, бяха в групата, изучаваща религия, споделиха, че учителката в седми клас от друго училище ги карала по пет минути от урока “да дишат” без да търпи отказ. Недоволните от методите й получавали по-ниска оценка.
В този ред на мисли има и други примери и сред тях наред с невинните, будещи усмивка “духовни” напъни, има и фрапантни, които пред очите ми промениха в лош смисъл съдбите на наивни, изоставени в морален план от родителите си, млади хора. Разбира се, в огромната си част българските учители са образовани, отговорни и добронамерени. Те като светите безсребърници правят всичко по силите си да създадат просветени и образовани бъдещи граждани. Проблемът е, че поради мизерното заплащане младите хора бягат от професията и учителската гилдия сериозно застарява. Повечето от днешните учители са получили своето висше образование в годините на тоталитаризма и нямат никаква информация за религията и духовността. Като лаици, те черпят информация от всякакви нерегламентирани източници и почти не различават основните разлики между духовните учения и практики. Проблемът с годините стана толкова сериозен, че държавата прави опити да спре процеса на навлизане на сектите в училище със забрани. Само че държавата не е компетентна в областта на духовното. Сектите просто се прикриха под формата на езикови курсове, педагогически школи, спортни и танцови занимания, екодвижения. Директорите на училища и не подозират с кого си имат работа и радушно приемат тези опасни формирования за участие в педагогическия процес.
Единствената компетентна по въпроса организация, призната за традиционна и в Закона за вероизповеданията, е Българската православна църква. Затова е назрял моментът за един сериозен диалог, който да се увенчае с обществена и държавна поръчка към Българската православна църква за духовното обгрижване и оздравяване на нацията. Това се случва вече в православна Румъния, в Русия – с постепенното въвеждане на областно ниво на предмета “Основи на православната култура” и с откриване на духовни центрове към православните храмове за работа с младежта, също и с жертви на наркотици, на сатаниски секти и други деструктивни организации. Трябва да подчертая, че това не е отделен законен акт или обществен договор. Това е процес, който преминава на всички нива на обществото и зависи от всеки един гражданин на Република България, член на Църквата.
Какво можем да направим?
Първо, като граждани, можем да изискаме от държавата час по-скоро не само да въведе религията като АЗИП1, но и да анализира и приведе в единство мирогледната основа на различните предмети, включително и тези от природо-математическата област2.
Второ, като християни, можем да организираме молебени, всекидневно четене на Псалтира в енорийските храмове, да включим към личните си вечерни молитви молитва за християнско образование в България.
Като родители, трябва внимателно да следим духовните въздействия върху детето ни и да не пропускаме близко общуване с учителя. Само в сътрудничество с него може да се проследи не само ограмотяването на детето, но и духовното му възраствене. Родителите, които не се интересуват от това под предтекст, че са заети да изкарват хляба, не разбират, че дори този хляб е заплашен в бъдеще, ако детето им попадне под опасно духовно въздействие. Дори пред закона делегирането на педагогически права от родителя на училището не го освобождава от постоянен отговорен контрол върху детето до 16-годишна възраст.
Не бива да забравяме да влияем не по пътя на забраните и раздвоението, а по пътя на информирането и разяснението. Детето трябва да знае, че има различни религии и духовни възгледи, че хората имат право да ги изповядват, но и че истинската вяра и истинският възглед е отразен в Никейския символ на вярата. Детето от малко трябва да знае, че е православно християнче и да не се обърква от разнообразието на вери и неверия. Трудно е, но от дългогодишния си опит на учител и майка твърдя, че е възможно, при това – без яростна конфронтация и скандали. Само трябва да си припомним св. великомъченик Георги – той е бил образцов гражданин и военачалник в една предимно езическа среда и никой не подозирал за вярата му до момента, в който се наложило да избира... Затова не бива да влизаме в конфликти там, където и докогато всичко може да се реши по мирен и културен начин. Православието не е секта, а религията, която носи светлината на света и го преобразява.
Тук искам да обърна внимание на едно много опасно сектантство, което се крие под маската на православие. Става дума за зилотизма, особена духовна прелест, която прави двойна пакост – погубва човека и дискредитира християните в очите на обществото. Главна особена черта на зилота е скандалното му поведение и ревността да изобличава греховете на околните. Ако пости, ще го направи по най-атрактивен начин, ако се моли, всички в радиус от няколко метра ще бъдат възпрепятствани да вършат каквото и да е, за да не пречат на свещеното му право. Родителите-зилоти са склонни да извиняват всяка безобразна постъпка на децата си под предлог на несъществуващи гонения. Трябва добре да знаем, че християнството не извинява простотията и немарливостта. Християнинът е длъжен да бъде за пример на обществото. Това, че си бил на църква, не означава, че си освободен от домашно. Това, че се молиш, не означава да отхвърляш всяка радост и шега. Погрешно е да налагаме на децата си тъжни постнически маски на фалшиво благочестие.
Православният учител също трябва да е източник на светлина и радост. Дори да не преподава Религия, той може и трябва да спомогне за формиране на православен мироглед. Как? Просто като с преподаваните знания развива вниманието, паметта, разсъждението - интелекта на децата. А понятието “интелект” означава правилно ориентиране и избиране на адекватно поведение в променяща се среда; с други думи – способност да се различава Истината от лъжата. Друга основна цел на образованието е да възпита пълноценни личности, което изисква развита и овладяна емоционалност. Православният праксис е насочен именно към възпитанието на любовта, милосърдието, радостта и смирението, като при това изкоренява завистта, омразата, злобата и отчаянието. Православният учител има за цел да възпита и волята на своите ученици и знае как да го постигне. Богатата съкровищница на православния праксис, развит още от древните отци, е ценно методическо помагало: например, трудността в учението трябва да е постепенна и посилна, с почивки според психиката, за да не се скъса душата като прекалено опъната тетива; или – никога да не правим забележка на ученика, когато е раздразнен, а само след като се успокои, за да може да вникне в смисъла й. Примерите са неизчерпаеми.
Да си примомним идеята, която е водила св. княз Борис при въвеждането на вероучението като основа на бъдещето училище: езикът прави народа единомислен, вярата го прави единодушен.
Бележки:
1. Алтернативно задължително избираем предмет – учениците задължително изучават предмета, но по желание се разделят по конфесионаленпризнак. Тези, които се определят като атеисти, изучават етична дисциплина - в различните етапи: благонравие, етика, история на основните световни религии.
2. В учебниците по биология все още Дарвиновата теория присъства като единствена гледна точка, при условие, че в науката съществуват още креационистичната и други еволюционистки теории, с които учениците трябва да бъдат запознати.
