Христос като път истина и живот за учителя по вероучение

Този евангелски текст е подходящ за нашите нужди, тъй като разкрива една цялостна, завършена беседа: св. евангелист Йоан ни предава цялата среща на Спасителя със самарянката от пристигането на жената при Якововия кладенец до връщането й в град Сихар.

Беседата условно може да се раздели на три части. Първата част -  Йоан 4:7-13, е въведителната. В нея Иисус Христос привлича вниманието на самарянката, мотивира я да изслуша това, което ще й каже. На педагогически език бихме могли да я наречем мотивационната част. Спасителят се обръща с въпрос към жената самарянка - нещо недопустимо от страна на иудеин – да говори със самарянин, при това жена. Самарянката е учудена и вниманието й е приковано върху този необикновен човек.

Иисус Христос продължава разговора с жената като насочва вниманието й към нейното непосредственото битие – носенето на вода в горещия ден. Той започва разговора си с нея от познати за самарянката проблеми. За да бъде пределно ясен за своите слушатели Спасителят използва за илюстриране на своето учение примери от ежедневието на хората, от непосредствената действителност, събития и обекти, които са им близки и познати и така да възприемат и думите му като истински и насочени към тях. За Спасителя е особено важно «как думите Му за Царството ще бъдат чути, как ще бъдат посяти в душата на всеки отделен човек»[3].

Спасителят чете «като отворена книга в душата на човека»[4] и според болката, проблема, психичното му състояние намира път към сърцето му. Христос вижда в душата на жената-самарянка, че има важни, духовни въпроси, които я вълнуват и Той би могъл да й помогне да намери отговорите. Но Спасителят не дава готово знание, а въвежда събеседника в диалог и чрез него му помага да открие истината[5]. Така и тук Иисус Христос повежда разгавар със самарянката, чрез който да й помогне тя да открие за себе си отговорите на вълнуващите я въпроси. За това Божественият Учител поставя пред нея задача: Кой е Този необикновен човек? («Да би знаяла дара Божий, и кой е Оня, Който ти казва: дай Ми да пия, ти сама би изпросила от Него, и Той би ти дал вода жива” ст. 10).

Така Спасителят навлиза във втората част на беседата си със самарянката – Йоан. 4: 13-26. Това е частта, в която й дава необходимите знания за отговори на нейни въпроси, чрез които тя да се ориентира и да намери разрешението на поставената й задача.

Диалогът, който Спасителят води със своите събеседници е равнопоставен. За Него проповедта е «на първо място съкровена среща, диалог, в който учителят отговаря на въпросите на ученика и едва на второ място – монолог на проповедник.»[6] Богочовекът се вслушва в мнението на човека, отнася се с уважение към него, като в същото време въпросите, които Христос поставя пред своите слушатели имат педагогически смисъл – водят до разкриване на знания. Затова и въпросите, които отправя към слушателите си, винаги са съобразени с техните интелектуални възможности, психологическото им състояние, така че да не объркат запитаните. Й. Конгулис оприличава беседите на Христос на «архитектурна постройка, в която всеки камък ... има своето място, за да се изгради хармонично и художествено единство».[7] Така и в беседата със самарянката Христос по неповторим начин с прости думи и изразни средства разяснява два изключително важни и в същото време сложни богословски въпроса за:

1. Живата вода – Словото Божие – дава вечен живот.

2. Поклонението на Отца с дух и истина – практикуването на вярата.

В същото време Сърцеведецът Христос разбира, че самарянката е подготвена да води такъв (днес бихме казали богословски) разговор, а освен това тя самата поставя пред Него проблема за мястото на поклонение на Бога (ст. 20). Христос неслучайно разяснява именно тези въпроси: те не само отговарят на духовните потребностите на жената , но я водят към отговора на поставената й задача.

Но в същото време за Учителя е важно самарянката да достигне до отговора сама: «Казва Му жената: зная, че ще дойде Месия, наричан Христос; когато Той дойде, всичко ще ни възвести. Иисус й казва: Аз съм, Който говоря с тебе” (Йоан. 4:25-26).

Стъпка по стъпка, без да насилва разума или чувствата на събеседничката си, Христос й благовести за идването на очаквания Месия. Жената не търси повече доказателства и няма нужда от повече въпроси. Тя сама е открила и вече знае, че Този необикновен човек е Месия, Който трябва да дойде.

Доказателство за нейната увереност е желанието й да сподели знанието си с другите, със съгражданите си. Така третата част от беседата на Христос със самарянката (Йоан. 4:28-30) е свързана преди всичко с приложението на получените от самарянката знания в нейния реален живот. Тя не само е разбрала, че дългоочакваният Месия е дошъл, но бърза да сподели тази блага вест със съгражданите си.

В своето благовестие самарянката също използва подхода на Спасителя. Тя призовава жителите на Сихар сами да открият за себе си Месия. Жената само привлича вниманието им върху този необикновен човек: «Дойдете и вижте един човек, който ми каза всичко, що съм направила: да не би Той да е Христос? Тогава те излязоха из града и идеха към Него”.(Ст. 29-30) След непосредствената си среща със Спасителя самаряните казват на жената “ние вярваме не вече поради твоето казване; защото сами чухме и знаем, че Този наистина е Спасителя на света, Христос”. (Йоан. 4:42).

Така Христос дава на своите слушатели/ученици не само Божественото Си учение, но и Своя начин на предаване на знанието, учи ги как да учат другите. За това векове наред Той е източник на мъдрост, сила, ентусиазъм и вдъхновение за своите ученици и последователи, които следвайки Неговия метод, проповядват Евангелието на “всички народи”.

Учителят и учителите

За нас като вероучители и подражатели на Христа е важно не само да се вдъхновяваме от примера на Божествения учител, но и да се опитаме в нашата педагогическа практика да приложим според силите си Неговия начин на обучение, Неговия подход към ученика.

Христос е неизчерпаем извор на мъдрост и знание за вероучителите и изследването на Неговите дълбини обхваща целия човешки живот. За нуждите на нашата педагогическа практика в този момент е важно да обърнем внимание на някои основни изходни точки (начала, принципи), които откриваме в метода на Спасителят и които са особено важни, когато става въпрос за преподаване на знания за вярата в нашата конкретна обстановка.

Връзка с действителността. Иисус Христос винаги свързва своето учение с реалния живот на своите слушатели. Примерите, които дава, са от техния бит, история, култура. Спасителят успява да убеди хората, че учението Му се отнася за всеки, както за богатия юноша, така и за най-бедните, презрените, грешниците; че думите Му са истина и живот и заради това дава отговори за бъдещето на всеки човек.
Наша задача като учители по религия/вероучение е във всеки един урок да показваме и доказваме на нашите ученици, че Христовото учение е част от техния живот и да търсим и намираме връзка между учебното съдържание и всекидневието на учениците, за да могат и те самите да откриват присъствието на Бога в своя живот.

Диалогичност. Спасителят използва много често диалога, за да доведе слушателите си до истината. На въпроса на законника “Кой е моя ближен?” (Лук.10:29) Иисус Христос разказва притчата за милостивия самарянин и накрая пита: “И тъй, кой от тези трима ти се вижда да е бил ближен на изпадналия в ръцете на разбойниците?”(ст. 36). Така питащият сам отговаря на въпроса си.
Този “акушерски” метод на разкриване на учението е особено подходящ за преподаване на вероучителните дисциплини. Намерените от учениците отговори стават техни собствени отговори и по-лесно биха намерили място в непосредствения им живот. Диалогът в преподаването е в тясна връзка със следващата отправна точка.

Ненасилието. Целият живот и учение на Иисус Христос за нас е пример за уважение и пълно зачитане на свободната човешка воля. Спасителят стои пред вратата на всяко човешко сърце и хлопа (ср. Откр. 3:20), а всеки сам решава дали да Го пусне да вечеря с него.
Ние, учителите, не можем да направим нашите ученици вярващи или невярващи. Ние разкриваме пред тях Истината, сочим им Пътя, а дали те ще поемат по него, е въпрос на техния избор и Божия промисъл.
При това е важно да не забравяме, че «в Църквата съществува само едни Учител: Господ Иисус Хрисотос. Всички останали, независимо дали се учат или учат другите, всъщност са само ученици и то през целия си живот, до последния си жизнен дъх»[8].

Статията е публикувана в сп. Духовна култура бр. 1/2005