Основен доклад на Националния семинар, посветен на 10 години от въвеждането на учебния предмет "Религия" в българските училища.
Авторът е ст. експерт по Религия в РИО Пловдив
Началото на българското образование е исторически свързано с приемането на християнството като официална религия в средновековна България. От изключително важно интелектуално и емоционално значение е обстоятелството, че и християнизирането, и първите стъпки на българското образование са свързани с имената на велики хора, извършили велики дела – светите братя Кирил и Методий и Климент Охридски, признателно наричани първоучители. Те са еднакво дейци и на Църквата, и на образованието. Затова в историческата памет на народа вярата и училището са били неотлъчно свързани. И макар че във феодална България Църквата предизвиква различно отношение у вярващите, което се проявява в ересите, нравствените постулати на християнството продължават да влияят върху поведението на хората, а училището като официална институция проявява грижа да бъдат усвоявани от подрастващите поколения началата на християнския морал.
Традиционното отношение към религията се запазва и след Освобождението. По традиция в учебните планове тя се поставя на първо място. При това изучаването й става главно в началното училище. Според законодателството на Марин Дринов вероучение започва да се изучава в трети клас, след като учениците вече са се научили задоволително да четат, пишат и смятат. Със закона от 1881 г. то се премества с една година по-късно, в първи клас на трикласното училище, което съответства на четвърти клас, с два часа седмично. Според закона от 1908 г. за началните училища, които се установяват с четиригодишен курс, вероучение се изучава в четвърти клас, а в часовете по български език е предвидено и изучаване на черковнославянско четене. Следващият закон от 1909 г., според новата структура, установява вероучението в трето отделение, като премахва изучаването на черковнославянското четене. В първи и втори клас на прогимназията, съответни на сегашните пети и шести клас, се изучават последователно Старият и Новият завет. За началното училище се запазва само кратко запознаване с четивата от Новия завет, което се включва в учебния план за трето отделение. Това положение с малки изменения се запазва почти до 6 октомври 1944 г., когато Министерството на народната просвета издава окръжно № 396, което изважда Вероучението от учебната програма на училищата. През месец януари 1945 г. излиза второ окръжно, с което учебният предмет Вероучение се отменя в програмата на основното училище, но остава да се изучава факултативно; със същия документ се премахва и дисциплината „Религия с история на БПЦ” в програмата на учителските институти за първоначални учители.
Временно управляващият Министерството на народната просвета д-р Рачо Ангелов ликвидира изцяло преподаването на Вероучение в училищата на България със заповед № 151 от 15.1.1946 г. В заповедта четем: „Училището да остане напълно неутрално към религията. Религиозното възпитание под каквато и да е форма не се разрешава.”
Отстраняването на религиозното обучение и възпитание след 1946 г. е израз на продължителна и определена държавна политика в това отношение. Но то от своя страна създава недоволство у вярващите родители, които не могат да преживеят леко атакуването на традициите и отказа от нравствените ценности на християнството.
И понеже политиката е твърда и безкомпромисна, неизбежно се проявява и двойствеността - привидно съгласие и тайно несъгласие с непримиримия атеистичен курс. Трудно се отстъпва от традициите, които, както е известно, в много отношения са свързани с религиозните вярвания. В атеистичното възпитание се акцентира върху изостаналостта на религията, върху парадоксалните положения на вярата. Но се пренебрегва нейната чисто човешка стойност като обобщение на вековните правила на нравствеността, като възможност за нравствено въздействие върху мотивацията на поведението.
Обявена като реакционна идеология, религията тайно започва да привлича интереса като „забранен плод” и негласно й се приписват дори преувеличени възможности. Непознатото лесно се възвеличава, както и с лекота се отрича.
Сега, в условията на демократизация на обществените структури и на преоценка на духовните ценности, отново се поставя въпросът за мястото на религията в системата на образованието. Известно е, че мненията са различни и често противоположни. Но все пак е необходимо освобождаването от шаблони, а често пъти и от придобита инерция. Не може да не се вземе под внимание фактът, че религията е нещо много сложно и като мислене, и като чувство за неясна зависимост от постулирани извън човешкото битие сили. В много случаи религиозният човек знае, че живее с илюзии, но той ревниво реагира, когато някой иска да му ги отнеме. Защото те го утешават. Така е и в отношението към нравствените ценности. Те могат да изглеждат непостижими, но се приемат с вяра и с убеждение,че възприемането им ще обнови морално човешкия род. Евангелските постановки за вечната борба между доброто и злото в обществото и в междучовешките отношения, за възвишеността и духовната красота привличат със своя общочовешки смисъл.
Религията и нравствеността са неотменими компоненти на всяко човешко общество. Няма народ или племе на Земята, което да не познава някакво религиозно вярване. Вроденото във всеки човек чувство за добро и зло, за красиво и грозно, за справедливо и несправедливо е само външен образ на една вътрешна духовна основа, която е в човешката личност. Нравственото и религиозното чувство може да е силно проявено в едни и слабо изявено или подтиснато в други хора. Ето защо винаги е имало общества, които са се опитвали да сведат религията до възможно най-ниското ниво на проявление. Но винаги резултатът е бил обратен: след духовното потискане е следвало избуяване на нравственото и религиозно чувство.
В развитите държави винаги е присъствала нравствеността и религията в учебните програми на учениците. Вероучението е било задължителен учебен предмет във всички европейски страни до средата на двадесети век. След 50-те и 60-те години предметът приема малко по-различно съдържание – обучение не само по традиционната за дадена страна религия, но и по история на религиите и религиозните учения.
В България този предмет не намери място след 1946 г., когато вероучението беше изхвърлено от българското училище. Той, за съжаление, не намери място и след 1989 г., когато нравственото и религиозно търсене на младите хора трябваше да бъде насочено към духовните устои на българската нация. Оставени на произвол, подрастващи и възрастни станаха обект на безмилостна „духовна” експанзия и пропаганда на сектантски и ислямско-фундаменталистски „проповедници” и „учители”.
Доскорошните забрани децата да се докосват до въпроси от религиозен характер се оказаха не само наивни, но и брутални. Ето защо в условията на демократизация отново се заговори за възстановяването на правата на религиозното възпитание.
В едно демократично общество това е нормално. Възникват несъмнено несъгласия, но и настояванията са силни. В процес сме на търсене на балансирано разумно решение.
Основният въпрос, който стои пред българското образование, е: да бъде ли обучението по религия задължително за всички ученици или да се изучава в задължително-избираема и свободно-избираема подготовка? В миналото такъв въпрос не се е поставял, защото е действала традицията.
Днес доводите за необходимостта от изучаване на учебния предмет Религия в българското училище са много и от различно естество, като най-съществената и положителна страна на обучението е познавателната. Тя е свързана с получаването на познания за:
- Бога и Божието творение,
- свещените библейски събития,
- светиите и църковните учители;
- Исляма, Католицизма и Протестантизма като част от религиозно-историческата действителност;
- другите световни религии и духовните, моралните и социо-културните ценности, които се съдържат в тях.
Тези знания попълват в значителна степен културно-историческия мироглед на учениците. Това е така, защото този предмет има за своя основна цел запознаването с тези съществени и основни за човешкото познание въпроси, които не се срещат в своя разгърнат вид на никое друго място в учебния материал, макар че и в другите предмети се засягат някои религиозни теми, свързани с църковните празници, живота на светиите, библейските събития и др. Особено важно се оказва, че учениците усвояват изключително полезни исторически и народо-психологически знания за практическия живот на Българската църква и традиционни за България религии. Познанията за принципите и същността на църковния живот без съмнение са уникални, като се имат предвид строго специфичните културно-религиозни страни на нравствените норми на общуване и поведение. Така че единствено изучавайки пълноценно в училище учебния предмет Религия, децата могат да навлязат в света на своята вяра, да прескочат цели епохи и да се върнат назад в миналото, да съпреживеят един отдавна отминал етап от историческото развитие на българската духовност.
А достатъчно е само да се огледаме в делата на своите прадеди и да възстановим в съзнанието си един непреходен исторически опит, изграждащ дори и до днес завършения образ на българската традиция.
Може би едни от най-трайните и значителни постижения на това религиозно обучение ние намираме в изключителния възпитателен ефект, който се наблюдава при учениците, посещавали часовете по Религия. Убедено можем да кажем, че децата:
- Дълбоко изживяват своята вяра, превръщайки я в ръководно начало на живота си;
- Започват да възприемат света около себе си по напълно различен начин, който не може да бъде обяснен единствено с рационалните, естетическите или другите общоприети представи.
- Запознати с вярата, у тях укрепва любовта към Божието творение.
- Чувстват необходимостта да се съхрани човешкият живот като висша ценност.
- Научават се да познават доброто и злото не чрез разсъдъчно действие, а чрез откриването на практическата енергия, съдържаща се в добродетелността на конкретната нравствена постъпка.
- Видимо придобиват все повече послушание, стремеж към изпълнителност и добронамереност, кротост и търпение.
- Стават спокойни и уравновесени, при тях практически отсъства агресивното поведение.
- Добротата постепенно се усвоява като цялостно житейско поведение
- Обобщено можем да кажем, че всичко това обуславя трайността на възпитанието във веровите идеи и принципи, което изгражда основата на бъдещия стереотип на поведение.
- И още нещо, много важно! Доброто влияние върху микроклимата в класа се оказва понякога толкова силно, че се прехвърля върху останалата училищна среда и това се отразява на общото настроение в училището.
Имайки предвид всичко това, богословската наука в България, в лицето на богословските факултети, образно казано разлюля камбаната, за да извести, че е необходимо спешно въвеждане в училището на предмет Религия. Още в началото на 1996 г. беше внесена в МОН, в четири комисии на Народното събрание и други институции Концепция за въвеждане на такъв предмет. За съжаление отговорът беше твърде неясен или по-точно липсваше. В много градове на страната се проведоха редица конференции и семинари за необходимостта от нравствено възпитание и религиозно обучение в българското училище. Но не се стигна до идеята, залегнала в учебните програми на образователните системи на развитите европейски страни, учебната дисциплина Религия да е задължителен общообразователен предмет.
Отказът да се приеме този подход към предмета според нас се дължи основно на две причини:
- Неразбиране на характера на предмета Религия, което води до неправилно оценяване, по-точно подценяване на мястото и значението му сред останалите учебни предмети. Това води до извода, че днешната нормативна база не позволява въвеждането му в общозадължителната подготовка на учениците.
- Недалновидно, но твърдо и последователно упорство от страна на институциите, от които зависи това.
Какви по наше мнение са следствията от такова отношение?
1. Забавяне и тенденция към свеждане до минимума на положителната мотивация и убеден отпор на младите хора към чуждо духовно посегателство.
2. Като се обръща гръб на една реална възможност чрез предмета да се формират пълноценни нравствени устои у децата, те се увличат по агресивното, пошлото и нездравословното.
Обобщено казано, целите и задачите на образователните системи в европейските страни са сходни. В обучението и възпитанието на децата у нас, в Германия, Великобритания, САЩ и т. н. има редица приоритети и близки черти. Културно-историческото наследство и съвременното състояние на държавите е главният фактор, който определя и основните насоки на общественото развитие, важен компонент от които е образователната система.
Естествено е да се запитаме: Как отговаря Европейската образователна политика на следните въпроси:
- Може ли овладяването на общите основи и закономерности на човешкото познание да стане без знанията за нравствения и религиозния елемент в човешкия живот?
- Могат ли да бъдат усвоени общочовешките и национални ценности, добродетели и култура, без да се има понятие за духовната основа на народа — религията?
- Постига ли се духовно и социално развитие на подрастващите при липсата на нравствен предмет в системата на общообразователната подготовка в училищата?
И отговорът е: Европейската образователна политика доказва, че тези изисквания на просветната политика не могат да бъдат реализирани в живота без присъствието на религията като учебен предмет в училищата.
Ние не подценяваме възпитателното значение и въздействие на всички учебни предмети - философия, историята, български език и литература, родинознание, химия, биология… Но ние настояваме да се признае достойното място до всички тях и на учебния предмет Религия.
Убедени сме, че изграждането на "свободна, морална и инициативна личност, уважаваща законите, правата на другите, тяхната култура, език и религия", която системата на народната просвета поставя като задача пред образователните институции, не би била пълна без изучаване на учебния предмет Религия. Тези качества убедено и трайно могат да се формират в процеса на преподаване на отделен, с тясна нравствена насоченост учебен предмет.
Според Закона за народната просвета образованието у нас е светско и нормативната база, както и българските условия в днешно време не позволяват изучаването на религия в училищата като задължителна подготовка.
Въпросът е, дали тези "основания" действително препятстват въвеждането на Религия в прогимназията и средните училища, или позоваването на редица членове и алинеи има за цел да прикрие едно старо мислене, а може би и нечии интереси?
Нека и днес да насочим нашето внимание към термина "светско образование", защото това е много важно. Значението му може да бъде само едно: образование за света. Факт е, че образованието у нас се определя като светско още от времето на първите училища от средата на миналия век. Но това никак не е противоречало на изучаването на родната вяра - Православието. След 1944 г. образователната ни политика възприе чужди на българското ни историческо педагогическо наследство модели на обучение и възпитание. През 1946 г. вероучението е извадено от българското училище и терминът "светско образование" започва да се идеологизира. Църквата като институция и вярващите се определят като "заблудени и невежи" и са подложени на преследвания.
След 1989 г. се промениха редица стари разбирания.
Но не и в просветната сфера: светско образование и доднес се възприема като антирелигиозно образование! Представителите на богословските факултети не се уморяват да разясняват на просветните дейци, че в Европа образованието също е светско. Но е разбирано като образование за света и човека. Това включва всички сфери на човешкото битие, включително и религията. Именно затова под формата на учебен предмет религията се изучава от учениците, като общообразователна дисциплина. Но, за съжаление, малцина са онези, които разбират тази истина.
Осъзнава се, че това е така, но не може да се приеме, че българското светско образование има нещо общо с европейското. Поне що се отнася до системата на общозадължителната подготовка и на възпитанието на учениците в Европа. Наистина, някои педагози обърнаха внимание на факта, че християнските ценности и морални норми лежат в основата на образователната политика в развитите страни, но все още не желаят да свържат този факт с българската образователна система.
Нормативната база също не противоречи на нашето искане за обучение и възпитание на българските ученици в дух на родолюбие, българщина и народностна културна идентичност чрез общообразователен учебен предмет Религия. Нещо повече: днешните нормативи (конституционни определения, законови и подзаконови актове) предполагат въвеждането на религията в българското училище. За какво става дума?
Конституционното определение, че "вероизповеданията са свободни" и че "религиозните институции са отделени от държавата" не дават основание да се твърди, че обучение и възпитание по религия в държавното училище е невъзможно.
Факт е, че и в Европа църквата е отделена от държавата, но че тъкмо държавата има грижата за нравственото и религиозното възпитание на учениците и тя съдейства на религиозните институции в тяхната учителска дейност. В Германия, например, още от 1918 г. църквата е отделена от държавата, но това никак не пречи Религия да се изучава в тази страна като задължителен учебен предмет от I до ХIII клас.
Споменатите конституционни определения се подчертават в тясна връзка с чл. 37, ал. 1 от Конституцията: "Свободата на съвестта, свободата на мисълта и на избора на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними" т. е., никой не може да налага на учениците религиозни доктрини.
Наистина налагането на религиозно учение, което не отговаря на културно-историческото наследство и настояще на народа, не бива да се допуска. Но нима горното определение не присъства в конституциите на европейските държави, нима то не е неразделна част от международните актове по правата на човека, нима в развитите страни някой налага религиозна доктрина на своите деца? Разбира се, че не. Но в тези държави обучението и възпитанието на учениците се осъществява върху принципите на демократизма и християнските нравствени ценности. Естествено е обучението по религия да включва учението на традиционното за дадената държава вероизповедание. Очевидно е, че това обучение не е налагане на доктрина — то е неразделна част от историята и традицията на страната. В България обаче се отнема правото на учениците да се запознаят с културно-историческото богатство на традиционните за нашия народ религии.
Често се задават въпросите:
- Какво прави Православната църква, за да привлече младите?
- Защо Православната църква не преодолее противоречията вътре в себе си и не намери сили и средства, за да включи в неделните училища все повече и повече деца?
Нашият отговор е принципен и конкретен, като в същото време риторичният елемент в него говори сам по себе си:
- Кой беше този, който системно унищожаваше религиозните институции цели четиридесет и пет години — духовенство, храмове, манастири, джамии - така, както дори в предишните векове не се е унищожавало?
- Кой съставлява Църквата — само духовенството или целият вярващ народ на страната? А преди 1944 г. и в предните десетилетия и векове почти всяко българско семейство с любов и почит е тачело и следвало православната вяра и народностните традиции.
- След като не можа да унищожи напълно църковните институции, кой предприе една дълбоко вредна политика спрямо духовенството?
Ето защо несправедливо е да се обвиняват само религиозните институции за сегашните затруднения в работата с младите при това тежко наследство. Може би на някои им се иска българският свещеник да бъде млад, елегантен, напорист, с папионка и чуждоземски маниери, за да привлече емоционалното ни младо поколение. Но не! Духовното съдържание и българската традиция не са във външното проявление и привличане, а във вътрешното чувство, в съзнанието за приобщаване чрез религиозното учение към огромното общочовешко културно наследство и към българската исторически обособила се система от нравствени ценности и добродетели.
Затова при така очерталата се силна неравнопоставеност във влиянието на отделните религиозни институции върху младите на свой ред задаваме въпросите:
- Защо у нас има голяма загриженост за свободите, гарантирани от цитирания вече чл. 37, ал. 1 от Конституцията, а не се тревожим от начина на упражняване на тези свободи от редица религиозни общности в България и не признаваме, че ал. 2 на същия конституционен член се нарушава? Само негласно или в частни разговори се сочат конкретни примери на дейности на "духовни учители" и религиозни организации, насочени срещу националната ни сигурност и срещу здравето и морала на нацията.
- Защо изтъкваме мотива на противопоставяне, а не търсим общото, исторически положителното и национално обединяващото?
- Защо не виждаме общата насоченост на всяко религиозно учение като християнство, ислям и други и нравствените основи на всяка религия?
- Защо смятаме, че "религиозното просвещаване" е достатъчно да даде правилен светоглед, нравствена опора и общообразователни познания на учениците, след като една част от децата ни се обучават извън училището: в джамиите и православния храм? А другата част от децата са просто атеисти, нихилисти или подражатели на болното в нашето общество. И в тази връзка - не е ли това недалновидният, с тежки последици за нацията метод на обучение по нравственост и религия извън училището?
Все още не се оценява огромната роля на нравствения елемент и религиозната просветеност в обучението на младите и за бъдещето на нацията.От години се говори за неблагоприятното демографско развитие на българската нация – намаляване на раждаемостта, относително високата раждаемост в едни, и много ниската раждаемост в други слоеве на населението, изтичане на физическия и интелектуалния потенциал на страната в чужбина. Това е проблем, за решаването на който чувствително би помогнала религията.
Нека припомним отново онези положителни моменти, които предметът Религия ще предизвика в училището и в обществото:
1. На първо място това е ограмотяването на учениците, а чрез тях, ограмотяване и на родителите по религиозните въпроси: всяка майка и всеки баща в една или друга степен живее с училищните занимания и проблеми на своето дете.
2. На второ място - ограничаването на религиозното въздействие на другите религиозни институции върху българските ученици. В богословието се говори за образована и необразована вяра. Втората често придобива формите на религиозен фанатизъм. А това е крайният ефект, който чуждите религиозни движения като сектите, фундаменталисткия ислям и други целят. Просветената вяра, религиозната грамотност, дава на човека правилно познание за духовните неща и хармонично равновесие между отделната личност и обкръжаващия го свят. Оттук произтича положителното и градивно отношение както към света, така и към човека.
Само богословската наука може да покаже онзи механизъм, по който чрез религиозното образование в българското училище ще бъде прекратено или сведено до минимум религиозното въздействие на "духовните възродители". Не чуждите на българския народ религиозни учения са главния проблем – религиозната неграмотност е истинският проблем на младото ни поколение и на цялата ни нацията!
Възвръщането към българския народностен дух и традиции чрез религиозното образование е първото и най-важно условие, през призмата, на което могат да се приемат общоевропейските и общочовешките културни белези и нравствени ценности. Ето защо, ако искаме да се интегрираме в Европа, трябва да възприемем и нейния опит по отношение на образователните изисквания към бъдещите европейски граждани.
Повече от очевидно е, че тя не би приела радушно и равнопоставено в своите редове един народ, откъснат от собствените си традиции, а още по-малко – народ, сред който се ширят сектантски или нихилистични идеи. Едва след като това бъде разбрано у нас и се предприемат необходимите мерки за религиозна просвета и обръщане към българщината и традициите ще можем да покажем на Западна Европа красотата, силата и неизчерпаемата духовност на българският народ. Само с тези качества България може да бъде оценена по достойнство от света и да бъде приета в обществото на другите народи като равноправен член на световното семейство.
Няма да бъде справедливо, ако говорим само за проблемите, които ни съпътстват и не отбележим успехите постигнати през тези десет години. Учебният предмет Религия се въвежда отново в българското училище със Заповед на министър проф.Иван Лалов през 1997 г., а обучението е с ученици от втори до четвърти клас. Същата година е назначен и главен експерт по предмета, който да координира и
провежда политиката на МОН по осигуряване и контрол на обучението в училищата. През следващата 98/99 г. Религия започва да се изучава от І-VІІІ клас. Заниманията са веднъж седмично в часовете за свободно избираема подготовка.В българското училище Религия -Ислям започва да се изучава през 1999/2000 г. но поради факта, че е готово учебното помагало само за втори клас записалите се ученици са само от тази възраст.
През 2001/2002 г. в 128 училища на страната се проведе експериментално изучаване на предмета в часовете за задължително избираема подготовка с учениците от І-ІV клас. Желаещите деца бяха около 10 000, групите се обучаваха от 60 учители а финансирането бе от Министерството на образованието и науката.
Това експериментално обучение продължи и през следващите три години, като средствата за неговото провеждане идваха от общините.
С новият Закон за степента на образование, общообразователния минимум и учебния план от 8 октомври 2002 г. за първи път Религията се обособи като културно-образователна област и се даде възможност предмета да се изучава в часовете за задължително избирателна подготовка.
На 23 юни 2003 г. е одобрен и първият самостоятелен образователен документ, касаещ обучението на Религия в българското училище. С него се дава възможност на всички ученици от І до ХІІ клас в часовете за ЗИП или СИП да изучават тази дисциплина. С протокол №8 на МОН са одобрени учебните помагала по религия за първи клас с автор проф. Емилия Василева за втори-четвърти, пети-шести и седми-осми клас с автори от богословския факултет на СУ проф. Ив. Денев, проф. Д. Киров и проф. Ив. Желев. През 2002 г. бяха одобрени и учебните помагала по Религия-Ислям от ІІ до VІІІ клас с автори Али Хайраддин, Селим Мехмед, Хилми Али, Мустафа Хаджи и Исмаил Чаушев. В шест регионални инспектората по образование през месец август тази година след обявен конкурс от МОН са назначени и експерти по Религия.
За съжаление и двете форми ЗИП и СИП, в които се преподава Религия, са трудно работещи, защото зависят от много субективни фактори:
- Директор, начален учител, родители
- Формата СИП не сформира норматив и се финансира от общината, което е трудност при назначаване на учители по предмета
- Във формата ЗИП могат да се изучават всички общообразователни предмети и предметът Религия трябва да се “състезава” с тях
- В началния етап на основната образователна степен ЗИП влиза в норматива на началния учител и зависи какви предмети ще се предложат от педагогическия съвет и директора за изучаване;
- Нормативът на учителите по предмета Религия е 21 часа седмично и за да се сформира е необходимо да се преподава в няколко училища, което практически е невъзможно.
За да може учебния предмет Религия да стане задължителен е необходимо:
- МОН да проведе анкета с цел проучване на желанието на родители и деца да изучават предмета Религия
- Комисията по Държавните образователни изисквания/ДОИ/ с председател проф. Емилия Василева да изготви държавните стандарти за учебния предмет Религия
- Комисията по Религия към МОН да изготви и предложи на Министъра проект за изменение на Закона за степента на образование, общообразователния минимум и учебния план
- МОН да изготви предложение до Комисията по образование в Народното събрание за изменение на Закона за степента на образование, общообразователния минимум и учебния план;
- Учебният предмет Религия да се въведе като задължителна подготовка за всички ученици от подготвителна група в училищата до ХІІ клас
Уважаеми дами и господа,
Фактът, че днес ние отбелязваме десет години от годината, в която нашите деца започнаха да изучават религия говори, че пътят е благословен. И няма как да бъде иначе. Защото това е пътят към нравствено съвършенство! Все повече българи, турци, роми, арменци, живеещи в България, чиито деца се образоват и възпитават в българските училища се убеждават в това. Ние вярваме, че няма да бъде далеч денят, в който учебният предмет Религия ще заема своето достойно, полагащо му се място сред останалите общообразователни учебни предмети. И ние, от които зависи това, няма да спрем, докато това не стане желана реалност, защото знаем думите на свети апостол Павел „….Ако Бог е с нас, кой ще е против нас…” .
И дано Бог благослови делата ни !
{moscomment}
{moscomment}