Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (17 Votes)
https://dveri.bg/images.jpgНа един конгрес на висшите православни богословски школи естествено е делегатите не само да се занимават с въпросите, съответно с успехите и трудностите на православното богословие като наука в служба на Христовата църква, но и да поговорят pro domo sua. Това е добра възможност те да огледат двора си, да видят доброто у съседа и да се стремят да го приложат, ако пък имат нещо положително в своя живот, да го предложат на другите не с гордост, а с християнско смирение, защото всички следваме псаломското правило: “Не нам, не нам, но имени Твоему дажд, Господи, славу и чест!” (Пс. 113:9).

За православните богословски школи

Няма да се спирам на “Мартината” част в преподаването на свещената наука. На едни места школите ни имат добри условия – по отношение на сгради, финансиране, обществено и държавно признание, на други изпитват трудности, а в недалечното минало те преживяха наистина големи изпитания от външни противници (имам предвид атеистичната държавна политика в страните с комунистическо управление). Ще засегна обаче три важни съставки от живота им: преподавателски състав, студенти и отношения с поместната православна църква.

1. Преподаватели. Почти навсякъде въпросът с преподавателските кадри е “горещ” въпрос. Някъде те са в достатъчност, но дори и там се срещат трудности с институциите – били те държавни или църковни, от които зависи назначаването и работата им (Гърция, Германия). Особено при нужда от икономии на средства като че ли най-уязвими са факултетите, съответно катедрите по богословие (какъвто е случаят с Института за православно богословие при Мюнхенския Максимилианов университет в Германия). Засегнатите най-добре знаят какво значи това, но няма да се спирам повече на него. 

В много висши православни богословски школи обаче е изключително сериозен недостигът на преподаватели. Положението се “скърпва” някак, но това става все за сметка на качеството на обучението. Такива трудности се наблюдават в България и в други страни (от уважение към гостите няма да давам примери), където школите от 1-2 станаха многократно повече. Естествено е тогава да се изпитва сериозен недостиг на преподаватели. В такива случаи обикновено целесъобразността (включително и при избора и назначаването на преподавателския състав) надделява над законността, но страда преди всичко качеството на обучение. Имам предвид страните на “Нова Европа”, където се основаха много нови богословски факултети и други висши школи. Там естествено се появи “глад” за преподаватели. За да се задоволи той, много преподаватели пътуват между различните школи, преподавайки в по няколко от тях. Може би рекордът е у нас, където се стига до 5-6 места на преподаване. Естествено всичко това се отразява на качеството на обучението.

Понякога тази голяма заетост на преподавателите се дължи на стремежа им да увеличат доходите си, понеже със сравнително ниската си заплата те трудно могат да се издържат. Но тръгне ли един университетски преподавател да пътува, разликата от 2 до 5-6 места на преподаване по принцип не е от значение. Един такъв преподавател “таксидиот” в крайна сметка само възпроизвежда определени знания и опит, но не може да работи научно. В “допълнителните” учебни заведения студентите го виждат един път в месеца (по-честото посещение не е финансово изгодно за съответния университет!), съответно два-три пъти в семестъра. Ако някои студенти пропуснат деня (или дните) на неговото посещение, те почти не се запознават с него, още по-малко – с преподавания материал. Но си взимат изпитите. Защо и как – излишно е да се питаме.

Недостигът на преподаватели във висшите богословски школи безспорно е свързан с въпроса на тяхното възпроизводство. Всички знаем, че възпроизводството на преподавателските кадри не е лесен, нито бърз процес. И той не зависи само от добрата ни воля. Но достойнството ни на университетски преподаватели и сътрудници на Църквата в отговорното дело на обучение по свещената наука би трябвало да ни кара да се противопоставяме решително на експериментирането с роене на школите ни. Никой няма полза от нискокачествени богослови. Отговорността за това е преди всичко на ръководствата на нашите школи, но тя трябва да е на всеки един от нас. Само така можем да постигнем подобряване на положението с преподавателите по богословие, които по презумпция са и интелектуалните тръстове на съответната поместна църква. Затова трябва да имат като неотменно задължение да работят и за развитието на православната богословска наука.

2. Студенти. Богословските школи на другите християнски вероизповедания, особено на Запад, са застрашени от постепенно, но трайно намаляване на желаещите да изучават християнско богословие. Съвсем различно е положението в православните школи, включително и на Запад. Това се дължи главно на изключителния интерес към свещената наука в страните на “Нова Европа”. Някои младежи от тези страни търсят възможности за обучение в Атина, Солун, Париж, Мюнхен, Ню Йорк, Бостън. Но този повишен интерес към православната вяра и нейното богословие се чувства най-осезаемо в нашите страни: Беларус, България, Полша, Румъния, Русия, Словакия, Сърбия, Украйна и пр.[1]

Понеже забелязвате, че се спирам главно на проблемите, а не на положителните неща, които сами по себе си са очевидни, сега ще отбележа някои проблеми, свързани със студентите ни.

Въодушевлението във връзка с възстановената преди петнайсетина години религиозна свобода накара много млади хора да търсят именно богословските ни школи, за да научат вечните истини на святата вяра. Отначало още започнахме (поне в България) да приемаме всички кандидати. Така създадохме новите школи, предизвикали споменатия недостиг на преподаватели. Сега обаче “бумерангът” се завръща. Защото за тези школи и преподаватели трябва да се осигурява постоянно постъпление на студенти. В резултат се наблюдава, че приемането на студенти по богословие не винаги се извършва по строги критерии. Често водещ мотив става стремежът на ръководствата на школите “да се попълнят бройките”. Така некачествени в интелектуално отношение студенти стават некачествени абсолвенти и така нататък по веригата на тяхната реализация. Затова е крайно време да се откажем от изкуственото поддържане на някакъв брой студенти. Предполагам, че всички сте убедени в едно: количественото натрупване няма да доведе до качествено изменение. Качеството трябва да си го създадем сами.

Не на последно място трябва да поставим и въпроса за “въцърковяването” на студентите по богословие. Обикновено те очакват това тъкмо от нашите школи и когато не го получат, остават не само разочаровани, но и далече от живота на Църквата ни. Излишно е да изтъквам, че интелектуалната подготовка на студентите ни е само една част от нашите задължения. Не ги ли запалим с дух на вяра и църковност, ние наистина не сме си изпълнили дълга. Понякога се успокояваме с формалната страна: имаме храм към школата, в него се извършват богослужения и толкоз! Но в един държавен университет не можеш да задължиш студентите да ходят редовно на богослужение, особено ако то се вменява в дълг само на студентите. Излишно е да изтъквам, че е нужен подчертан духовен живот около този академичен храм. Изповедта и причастието трябва да са част от живота на преподаватели и студенти, за да бъде Бог всичко във всички (1 Кор. 15:28).

Надявам се да не съм съблазнил някого с тези свои мисли. Вярно е, че това са горчиви истини и те трудно се признават. Премълчаването им обаче трупа само негативи и то не само за православното богословие, но и за Църквата като цяло.

3. Отношения с поместната църква. Отношенията с поместната православна църква, на чиято територия работи една православна богословска школа или под чиято духовна и административна власт се намира, са също много важен въпрос. Знае се, че положението на нашите школи е различно: едни са пряко подчинени на съответната поместна църква, други зависят само духовно, а трети са напълно отделени от съответната църква, защото са част от държавни университети.

Случаят с нашия Богословски факултет, който след 40-годишно странстване в пустинята на държавното безбожие отново намери място в Алма матер – Софийския университет, е показателен. Ентусиазмът при завръщането ни в университета беше толкова голям, че никой не помисли за връзката ни с Църквата. Самият Св. Синод на Българската православна църква също не потърси правата си на институция, която не само ни предоставя религиозното право да обучаваме от нейно име, но и ни осигурява мандат пред държавния университет. Синодът можеше, но не постави условия при напускането на неговата юрисдикция. Така на дело няма установен механизъм за контрол на обучението по православно богословие в България, нито дори за характера на това богословие – дали ще бъде православно, инославно или “разнославно”, ако ми е позволено такова словотворчество.

Макар и в друга степен, този проблем съществува и при други висши богословски школи. А знаем, че в някои европейски страни отношенията между богословските факултети и съответната църква законово са регламентирани с цел да се защитят интересите на църквата (независимо от вероизповеданието). Подобно регламентиране винаги е възможно, а и необходимо, понеже не може такива важни въпроси да се оставят в зависимост само от коректността и добросъвестността на университетските преподаватели. Принципът е ясен: православните богословски школи са образователни и научни звена с мандат (макар и не всякога изрично установен в документи) в услуга на цялата Православна църква, обикновено в лицето на една поместна църква. В такъв случай преследваната цел винаги трябва да е ползата на Църквата, а не някакви себични интереси, били те и интересите на самата школа.

Общение и свидетелство

След тези няколко бележки по слабите страни в нашето отделно битие, искам да се спра накратко на недостатъците в общението и сътрудничеството между нас.

На всички ни е известна озадачаващата (на фона на обичайните заяви за единство на православието) липса на постоянна и ефикасна обмяна на информация за нашите школи, техните постижения и трудности. Това особено проличава всеки път, когато трябва да се организира и един конгрес от този вид. При тази очевидна липса на взаимна връзка и обмен на информация едва ли е странно, че понякога съществува объркващо разнообразие (не искам да кажа разнопосочност) на нашите учебни планове и програми, както и наличие на предмети, които се пазят в учебните планове от уважение към именития преподавател, а не от нуждата на обучението. Затова, когато се наложи да се признае дипломата на един богослов, завършил дадена школа, или да се прехвърли студент от една школа в друга, администрацията обикновено се затруднява изключително много в установяването на фактическото положение. Би трябвало да се поработи в тази насока. Много би помогнало създаването на обща интернет-страница на висшите православни богословски школи, където ще е възможно да се намира нужната информация, да се правят сравнения и да се стремим към сближаване, ако не към уеднаквяване на нашите curricula.

Големите (не обичам чуждицата глобални) проблеми на православието, които в началото на 60-те години на миналия век предизвикаха съставянето на списък от 100 теми за Светия и велик събор на Православната църква, после смален десет пъти до 10 теми, не са явен приоритет на нашите школи. Кампанийното занимание с тях преди дадена подготвителна комисия или всеправославно съвещание не дава нужните резултати, още повече че такива вече години не са свиквани поради неразбирателство всред ръководствата на православните поместни църкви.

Надявам се, че в някои школи тези слабости не са така ясно изразени, но липсата на общение между нас не дава възможност да използваме опита на другия.

Не искам да давам рецепти за формите на това общение, но сред най-належащите са:

- по възможност непрекъснат обмен на преподаватели и студенти,
- по-чести срещи от типа на настоящия конгрес, но желателно с
- участието на самите декани или техните заместници, за да се вземат решения, които после ще задължат факултета или академията, или института, или семинарията (както и да се нарича висшата православна богословска школа) да работи в посока на взетите общи решения.

Тези недостатъци в нашето общение естествено се отразяват и на нашето свидетелство пред външните – както пред вярващите от нашата Православна църква, така и от другите християнски изповедания, но също пред хората от другите религии и пред невярващите. Наред с редица положителни прояви и постижения на православното свидетелство пред съвременния свят ние имаме и сериозни слабости. Една от тях е, че не излъчваме еднопосочни сигнали, нито пък са достатъчно ясни онези, които все пак излъчваме. Не смятам, че това е специфична особеност само на православните богословски школи. Но ние, които обикновено много успешно теоретизираме на тема единство-общение-свидетелство, сме длъжни да прилагаме всичко това и на практика. Светът очаква това от нас. Хората с надежда отправят поглед към титулованите мъдреци и питат за Христос (срв. Мат. 2:4). Затова отговорността ни пред Бога и Неговия народ на земята е твърде голяма и неизпълнението на това задължение няма да ни бъде простено.
 

* Доклад пред Шестия световен конгрес на висшите православни богословски школи, състоял се в София от 5 до 10 октомври 2004 г. (бел. ред.).

[1] Подреждането е по азбучен ред според българските названия на страните.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/w4y 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Всеки ден вие полагате грижи за тялото си, за да го запазите в добро състояние; по същия начин трябва да храните ежедневно сърцето си с добри дела; тялото ви живее с храна, а духът – с добри дела; не отказвайте на душата си, която ще живее вечно, онова, което давате на тленното си тялото.
Св. Григорий Велики