“Защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте. (Мат. 25:35-36)
Този евангелски откъс Църквата е определила да се чете на Неделя Месопустна, неделята преди началото на Великия пост. Това е разказът за Страшния съд, за това какво Христос иска и ще иска от нас.
Мнозина считат, че тези думи на Спасителя са призив за социална активност на Църквата. Така е, но не в смисъла на социална дейност, който държавата влага. Христос иска от последователите си нещо много повече от това да нахраним гладния и жадния, да приберем странника и да посетим затворника. Защото много по-тежко наказание от затвора за човека е тъмницата на самотата и безизходицата, гладът е придружен от отчаянието, от жаждата за любов, за утеха. Странстването по живота и духовната безпътица е проблем и на тези, които имат дом..
С тази евангелска
притча Христос поставя мисията на Църквата и на християните на по-високо
стъпало: грижата за по-малките Христови братя не е само социална работа, тя е преди
всичко проява на любов. Не абстрактна, а осезаема: сега, в този момент, когато определен
човек или хора имат нужда от нея. Не в писма, директиви, обръщения. В конкретни
действия.
Още в решенията на Първия вселенски събор в Никея (4 век) е отбелязано задължението на епископите да поддържат във всеки град “страноприемница”, която да обслужва пътници, болни и бедни. (Повече за това тук)
Днес основното оправдание за бездействието е, че няма средства. Иисус Христос ни посочва, че в основата на порива към Него, към Неговите най-малки братя е любовта. Тя помага да видиш Христос в дрипавия бездомник, в безпризорните деца, в болната жена от магистралата. За разлика от парите, “любовта никога не отпада”. Христовите апостоли също се изплашили от недоимъка. Когато нощта сварила заслушания в Спасителя народ “в пусто място” и Той казал да учениците да нахранят хората, те имали само пет хляба и два риби. С тях Христос нахранил “пет хиляди души” (Мат. 14:15-21). Днес като че ли се съмняваме, че това може да се случи. Това е сторил Господ, а ние можем ли? Това е въпрос на вяра, на упование в Бога.
Всичко казано по-горе звучи малко или много теоретично. И сигурно щеше да е така, ако нямаше своите конкретни прояви тук, при нас, в България.
О. Иван от Нови
хан не говори много за социалната роля на Църквата. Той я върши на дело.
Отначало почти сам. Сега вече има и съмишленици. В приюта му идват хора, които
няма къде да отидат: сираци, самотни майки, жени, жертви на насилие и много други.
Приютът за тях не е само покрив над главата, той е убежище. Тук те намират не
само храна и подслон, но и грижа, любов. О. Иван не осъжда никого за живота му.
Той приема всеки, който има нужда от убежище. Животът е довел при него различни
хора, с различни съдби, но всички ги обединява страданието, безизходицата,
нуждата от подкрепа. Зад всеки един човек в приюта се крие дълга и в повечето
случаи, тъжна история. Тя личи по лицата на хората, по умората и тъгата в
очите. Но “дядо поп”, както наричат хората, о. Иван е винаги усмихнат, за всеки намира добра дума, на всеки обръща
внимание.Една от
обитателките на приюта му е “нашата” Ива. Сега тя вече е майка. Отец Иван се е
погрижил нищо да не липсва на нея и бебето: чиста обзаведена стая, креватче за
детето, дрешки, памперси, количка... Но най-важното, което свещеникът дава на
Ива е неговата подкрепа, любов и ежедневна грижа. Като почти всяка жена след
раждане Ива е объркана, уморена, притисната от новите и много повече
отговорности. В семейството младите майки са обградени от любовта на съпруга и
другите членове на семейството. Те я подкрепят морално, помагат й да преодолее
първоначалния стрес и объркване. А Ива е на 15 години, до скоро е ходела на училище,
а сега е сама, с малко бебе. Естествено е да й се иска да бъде със своите
връстници, далеч от грижите. О. Иван подкрепя Ива именно в смелостта й да роди
и отгледа детето си, да се грижи за него всеки ден, независимо от трудностите и
монотонността на ежедневието. Показва й колко е ценно това дете за нея и за
Бога. Той самия
му се радва като на родно внуче, а Ива обича като собствена дъщеря.
След раждането на малкия Иван в приюта идва и майката на Ива, за да помага на
дъщеря си в първите дни и да се порадва на внучето си. О. Иван се радва на
куража на Ива и е сигурен, че тя може да постигне много неща. По негово
настояване през новата учебна година Ива ще продължи образованието си в
местното училище.
Всеки ден в приюта човек вижда различни съдби, различни начини, по които хората избират да изживеят живота си. Млада жена заедно с двете си деца и майка си живее в приюта и се лекува от хронично заболяване. Тя е решила да скъса с предишния си аморален начин на живот. Друга майка, живяла в приюта, изоставя детето си и се връща на магистралата...
О. Иван приема
избора на всеки. Разбира се, че страда за изгубената овца, но знае, че ако тя
поиска, има къде да се върне. Той е показал, че Бог приема с любов всеки, който
Го потърси.
Дали има пари за приюта, за храната, за поддръжката? Само о. Иван си знае. Но той излъчва спокойствието и ведростта на човек, който себе си и целия си живот е предал на Христа Бога и от Него първо очаква помощ.Сигурно ще се намерят хора, които ще упрекнат свещеника в много неща, но по-важно е делото, което върши: да дава убежище, любов и надежда на тези, които са в отчаяние. Безмълвно да проповядва, че това е Църквата, а дошлите при него хора - най-малките Христови братя.
Още в решенията на Първия вселенски събор в Никея (4 век) е отбелязано задължението на епископите да поддържат във всеки град “страноприемница”, която да обслужва пътници, болни и бедни. (Повече за това тук)
Днес основното оправдание за бездействието е, че няма средства. Иисус Христос ни посочва, че в основата на порива към Него, към Неговите най-малки братя е любовта. Тя помага да видиш Христос в дрипавия бездомник, в безпризорните деца, в болната жена от магистралата. За разлика от парите, “любовта никога не отпада”. Христовите апостоли също се изплашили от недоимъка. Когато нощта сварила заслушания в Спасителя народ “в пусто място” и Той казал да учениците да нахранят хората, те имали само пет хляба и два риби. С тях Христос нахранил “пет хиляди души” (Мат. 14:15-21). Днес като че ли се съмняваме, че това може да се случи. Това е сторил Господ, а ние можем ли? Това е въпрос на вяра, на упование в Бога.
Всичко казано по-горе звучи малко или много теоретично. И сигурно щеше да е така, ако нямаше своите конкретни прояви тук, при нас, в България.
Всеки ден в приюта човек вижда различни съдби, различни начини, по които хората избират да изживеят живота си. Млада жена заедно с двете си деца и майка си живее в приюта и се лекува от хронично заболяване. Тя е решила да скъса с предишния си аморален начин на живот. Друга майка, живяла в приюта, изоставя детето си и се връща на магистралата...
Дали има пари за приюта, за храната, за поддръжката? Само о. Иван си знае. Но той излъчва спокойствието и ведростта на човек, който себе си и целия си живот е предал на Христа Бога и от Него първо очаква помощ.Сигурно ще се намерят хора, които ще упрекнат свещеника в много неща, но по-важно е делото, което върши: да дава убежище, любов и надежда на тези, които са в отчаяние. Безмълвно да проповядва, че това е Църквата, а дошлите при него хора - най-малките Христови братя.
