Той знае, когато мъглата бе гъста
как стадото в миг се разпръсна
и чул е, че Господ свален бе от кръста,
но още не чува "Възкръсна!".
Не помни дори и гласа на жените
в надгробната песен от вчера...
затворен в черупка, скатан до стените
със сетното зрънце от "вера".
"Ти, Който си живот,
сам Христе слезе в гроб,
ангелските войнства в ужас тръпнеха,
славейки снижението Ти до нас..."
"Няма ли някой да спусне върху ми
стръкчето лук... не, не зная..."
плетения словес и варосани думи,
очите блуждаят в безкрая!
Очите са празни (мирише на блато)
и вече не знае, че страда...
Дали ще извика към Тебе когато,
разбиеш вратите на ада?
"Мой Иисусе Христе,
Цар на всичко в света,
не човека ли от ада да спасиш
в бездните му мрачни, Боже слезе Tи..."
Дори не в ръка, на ръце изведи...
Отново да е пеленаче,
да пълни очите си както преди,
и като дете да поплаче.
Да грабне яйцето, да махне с ръката,
(черупката с вик ще се пръсне),
сред пламнали капки да скочи в реката
и заедно с Теб да възкръсне!
