"Атака" и антисемитизмът

"Атака" и антисемитизма

Повечето от посланията на получилата изненадваща електорална подкрепа коалиция “Атака” многократно бяха коментирани от журналисти и политолози. Но като че ли техните анализи и предупреждения се концентрират най-вече върху популистката реторика и войнствената критика на традиционната политическа система на лидера на коалицията.

Как обаче могат да бъдат обяснени антисемитските настроения в неговите изказвания?

На пръв поглед те като че ли не съответстват на съвременната социо-културна ситуация у нас. Ето защо най-често предизвикват пренебрежението както на политическите партии, така и на голяма част от българските граждани. Нека обаче не забравяме, че проявите на антисемитизъм в Европа през ХІХ и първата половина на ХХ век не са свързвани само с преследването на религиозни или националистически каузи, за чието осъществяване необходимо условие е било премахването на евреите. Антисемитизмът често се интерпретира и като бунт срещу общественото модернизиране, срещу сложните процеси на индустриализацията и урбанизацията, които заплашват традиционните общности. Така например макар да не пропагандира пряко дискриминиране или преследване на евреите, в своите текстове Волен Сидеров ги разглежда най-вече в ролята на изразители на глобализацията, пораждаща негативни последици за по-малко развитите държави, които не се стремят към икономическо и политическо подчинение спрямо световни сили като САЩ и техния партньор Израел. Това показва, че определени групи в България не са в състояние да приемат резултатите от икономическите и социо-политически процеси, чрез които страната ни се вписва в по-сложни контексти, каквато е европейската общност например. От тук идва и обвинението за стремеж към власт и “световно господство” на държави със силни еврейски икономически лобита. Израелски компании са и сред основните заподозрени, които благодарение на конституционната поправка ще получат право да купуват българска земя. По този начин не само чрез повдигането на т.нар. “ромски въпрос”, но и чрез ирационалната си враждебност спрямо “евреите” Волен Сидеров изгражда един негативен образ на “другия” и лесно го превръща в механизъм за мобилизиране на електорална подкрепа.

Ако обаче мотивацията на определени социални групи да подкрепя политическото развитие на “Атака” постепенно би отслабнала с постигането на относителен икономически просперитет и би се преобразувала в подкрепа на някоя от традиционните партии, то не така стои въпросът с младите избиратели на коалицията. Известно е, че в много западноевропейски страни вторичният антисемитизъм или неонацизъм продължава да проектира върху евреите или върху други малцинствени групи (араби, роми, руснаци) неудовлетворението от съществуващите проблеми. Подобни тенденции отдавна са се доказали като изключително устойчиви и не бива да бъдат подценявани. Дори когато са изкуствено припознати като “чужди” различията (социални, етнически, религиозни, расови) пораждат агресия. Липсата на социални умения и чувствителност за приемането им едва ли би могла да бъде преодоляна чрез неглижиране от страна на политическия елит или чрез фасадни просветителски информации. Би трябвало да се помисли за една по-целенасочена политика, чрез която младите симпатизанти на подобни формации като “Атака” да бъдат запознавани не само със същността на ксенофобията и расизма, но и с последиците от тях върху конкретни граждани. Към това трябва да се прибавят действени решения на актуални огнища на социални конфликти в големите градове.

Един известен немски историк националист и антисемит възкликва в края ХІХ век: “Евреите са нашето нещастие”. В реториката на “Атака” в ролята на “другия”, който носи вина за социалните проблеми, могат да бъдат поставени ромите, турците, евреите, а дори и “европейците”. Стереотипът за “паразити” без отечество, който е широко разпространен през ХІХ век по отношение на евреите, в риториката на Волен Сидеров се отнася най-вече към ромите. Според него те получават финансови средства за образование и подобряване на битовите условия на живот, а в същото време са правонарушители без каквато и да е социална чувствителност и адаптивност. Ако ромите нанасят щети най-вече в икономически план (неплащане на данъци и здравни осигуровки, кражби на електричество, “източване” на социални помощи и т.н.), то пък турското малцинство отправя чрез новините на турски “хули към национални светини” каквато е българският език. Нека припомним, че по подобен начин изострянето на социалните и икономическите неравенства в Европа през първата половина на ХХ век намира израз в програмите на много десни националистически и консервативни партии под мотото за “еврейското предателство”. Срещу “европейците” пък се отправя обвинението, че упражняват “икономически гнет” спрямо България и че чрез настояването си за защитата на малцинствата пораждат “антибългарски расизъм”. На свой ред правозащитните организации, които работят за спазването на подписаните от страната ни международни конвенции и споразумения, се считат за “българофобски” и “расистки”.