Мобилно меню

4.6 1 1 1 1 1 Rating 4.60 (10 Votes)

cslewis_1.jpgНе изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог

Все по-често чуваме и четем, че трябва да се създаде християнска партия, християнски фронт или християнска политическа платформа. Много хора искрено и сериозно желаят християнството да започне да воюва в световната политика и това, разбира се, от негово име би трябвало да направи една особена партия.

Може би християнската партия желае просто да се живее по-добре; може би тя е призвана да реши какво означава „по-добре” и с какви средства трябва да се постигне то. Ако избере първия вариант, тя няма да бъде особена политическа партия – почти всички партии се стремят към цели, които биха се понравили всекиму: те искат за всички (или за някакви) хора увереност в бъдещото им благополучие, а за страната – най-доброто, от тяхна гледна точка, отношение между ред и свобода. Разделя ги това как разшифроват тези неща. Обикновено ние не спорим трябва ли хората да живеят по-добре, а какво ще им помогне за това – капитализмът или социализмът, демокрацията или монархията и т. н.

Какво би трябвало да прави тогава една християнска партия? Благочестивият Филарх е убеден, че добър може да бъде само християнският живот, а той трябва да се утвърждава от силна власт, унищожаваща и последните следи на душегубителния либерализъм. По негово мнение фашизмът, например, просто е изопачил една вярна идея, а чудовището на демокрацията ще погълне християнството, ако бъде оставено на воля. Затова той е готов да приеме помощ дори от фашисти, надявайки се, че заедно със съратниците си, ще успее да ги превъзпита.

Статив не отстъпва на Филарх по благочестие, но е дълбоко убеден, че на падналото човешко естество не трябва да се доверява такава опасна сила като властта. Той не се надява на вождове и вижда единствената политическа надежда на християнството в демокрацията. Поради това е склонен да сътрудничи с привържениците на статуквото, въпреки че мотивите им са лишени от всякакъв привкус на християнство. Най-сетне Спартак, не по-малко честен и ревностен вярващ, добре помни как Сам Спасителят и пророците са изобличавали богатите и затова клони към привържениците на социалната революция. Естествено, при това малко или много ще му се наложи да си сътрудничи с тези, които наричат себе си войнстващи атеисти.

Те и тримата ще се срещнат в една християнска партия, ще се скарат (с което ще настъпи краят ѝ) или някой от тях ще получи надмощие и ще изгони останалите. Новата партия – т. е. малцинството от християните, които и без това са малцинство на света, едва ли ще може да направи нещо със собствени сили. На нея ще ѝ се наложи да се прилепи някак към най-близката не-християнска партия: към привържениците на силната власт, ако победи Филарх, към привържениците на демокрацията, ако победи Статив, и към левите – ако победи Спартак. И не е ясно по какво всичко това би се отличавало от сегашното положение.

От всичко най-съмнително е обаче, че християните от такава партия ще успеят да превъзпитат своите политически съратници. Все пак, както и да се наричат, тези християни ще са не християнството, а малък негов отломък. Идеята, която ги отделя от техните единоверци и ги сродява с невярващите, изобщо не е свързана с вярата. Затова такава партия няма право да говори от името на християнството и има точно толкова власт, колкото е властността на привържениците ѝ. Но нещата изглеждат дори по-зле. Тази малка част смята себе си за цялото. Наричайки себе си християнска, тази партия със самото това обвинява в ерес своите политически противници и ги отлъчва; и неминуемо предстои да я застигне изкушението, което дяволът не е спестил на никого от нас: угодните за нея възгледи ще ѝ се привидят като учение на самата Църква.

Ние винаги сме готови да приемем чисто човешкия си (макар и безвреден) ентусиазъм за свята ревност. Това би се усилило многократно, ако наречем неголяма група фашисти, демократи или левичари християнска партия. Бесът-хранител на една партия винаги се радва да се нагизди като ангел на светлината (2 Кор. 11:14), а така ние сами му предлагаме най-добрия маскараден костюм. Когато се разкраси така, неговите повели бързо ще отменят всички нравствени задръжки и ще оправдаят всичко, което могат да измислят нашите нечестиви политически съюзници.

Ако християните трябва да бъдат убедени, че предателствата и убийствата са допустими, за да се установи изгодният за тях режим, а религиозните гонения и организираната престъпност – за да може да се поддържа той, то това е най-добрият начин. Нека си припомним късните лъжекръстоносци, конквистадорите и много други. Тези, които прибавят „така повелява Господ” към своите политически лозунги, ги наказва самата съдба: на тях им се струва, че са толкова по-добри, колкото по-далече отиват по пътя на греха. И всичко това, защото си представяме, че Бог е казал неща, които не е казвал никога...

Христос не е пожелал да решава дела за наследство: „Човече, кой Ме е поставил да ви съдя или деля?” (Лука 12:14). Той ясно ни е показал какви средства са праведни. За да знаем кои от тях кога са действени, Той ни е дал и разум. Останалото е предоставил на нас.

Жак Маритен в „Схоластика и политика” съвсем разумно сочи единствения способ, чрез който можем да въздействаме върху политиката. Християните са влияели на историята не защото са имали някаква партия, а защото са имали съвест, с която светът е трябвало да се съобразява. Какво остава тогава, ще ни запитат? Да пишем на членовете на парламента ли? И това не е лошо. Когато се решава, може да се съчетава кротостта на гълъба с мъдростта на змията. Ако целта остава християнска, в края на краищата светът би трябвало да се съобразява с християните, а не християните – със света.

Всъщност, малцинството може да влияе на политиката само по два начина: или като се „прилепи” към власт имащите, или като стане партия в собствения смисъл на думата (т. е. таен съюз на мошеници и насилници). Впрочем, забравих – има и трети начин: може да стане мнозинство. Този, който обърне ближния си към вярата, би принесъл на „християнската политика” най-голямата полза.

1941 г.

Превод: Михаил Шиндаров

* Английският писател, поет, филолог, литературовед и богослов Клайв Стейпълс Луис е роден на 29 ноември 1898 г. в Белфаст, Северна Ирландия. Получава образование в Оксфордския университет, където преподава в продължение на три десетилетия.

През 1954 г. той става професор в Кеймбридж, а от 1955 г. е член на Британската академия на науките.

Известност му донасят неговите изследвания в областта на английската литература от епохата на Средновековието, както и богословските му трудове.

Умира през 1963 г., като оставя внушително по своя мащаб дело на творец и мислител, за което още приживе е удостоен с престижни литературни награди и получава широко признание и известност.

В България е известен с произведенията си Проблемът болка, Обикновено християнство, Отвъд безмълвната планета, Писмата на душевадеца, поредицата „Хрониките на Нарния” и др.

Със своите съчинения на нравствено-богославски теми К. С. Луис се утвърждава като един от най-влиятелните апологети на християнството в нашето съвремие.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/awpa9 

Разпространяване на статията:

 

Нов проект

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

Какво представлява проектът?

За кого е предназначено изданието?

Kое прави това издание различно?

Как можете да помогнете:

Карикатура на седмицата