Мобилно меню

4.75 1 1 1 1 1 Rating 4.75 (12 Votes)

1382825 294195794078947 8223544193276312597 nСвещеник Александър Хворост, предстоятел на храма „Св. Александър Невски“ в гр. Дружковка, Украйна, разсъждава върху един наболял въпрос – потребителското отношение към Църквата. За какво идваме в храма? Какво е той за нас – пространство за духовни услуги, място за получаване на благодат, магазин за „осветени“сувенири или нещо много повече?

Ние живеем в епоха на научно-технически прогрес, небивал подем на материалното равнище и благосъстояние на населението. Това води до формиране на култура на потреблението. Изключително широкият пазар на стоки и услуги влияе върху мисленето на човека, върху отношението му към заобикалящия го свят. Това, разбира се, се проявява и в Църквата – нали живеем в обществото, и при нас идват хора, които прилагат и в храма потребителското си отношение към живота.

Енориашите, отнасящи се към Църквата потребителски, могат да бъдат разделени на три групи.

Плащаш-получаваш

Те отнасят дейността на Църквата към сфера на услугите. Виждат преди всичко изгодата. Такъв човек купува в храма онова, което му е нужно: кръщение, венчание, освещаване на жилище, автомобил и т. н. Хората от  този тип смятат, че щом са платили трябва да получат качествено обслужване. Кръщават децата, за да не се раболеят, венчават се, за да бъде семейството им по-здраво (или за да се появят деца, ако дотогава не ги е имало), освещават дома, за да живеят мирно, автомобила – за да не стават катастрофи. Наскоро се сблъсках с комичен случай, когато мюсюлманин идва в православния храм и моли свещеника да освети автомобила му, защото дълго време не може да го продаде. Освещава го, продава го и остава много доволен. Най-смешното е, че човекът постъпва така не за първи път.

Такива хора понякога са готови да пожертват голяма сума пари за храма, но  с цел Господ да им даде за това още повече. Защо се случва това? Разбира се, заради духовното невежество и пълното неразбиране на природата на Църквата като цяло.

Всичко да е „както е редно“

Втората категория са хората, които се отнасят потребителски към благодатта.  Те нямат лошо мнение за Църквата, смятат, че тя носи полза на обществото, но идват в храма с практически цели. Готови са да се приобщят към живота на Църквата, но не редовно, а няколко пъти в годината. Те ще дойдат на Богоявление, за да осветят 20-литров бидон с вода, а след това една година няма да се появят в храма. С радост ще осветят козунаци на Пасха, върбови клонки на Цветница и плодове на Преображение Господне.

Те виждат в това определена полза (например поддържане на традицията на своя народ), стараят се да правят всичко „както е редно“: ще поръчат панихида за покойника, на третия, деветия и четиридесетия ден ще го поменат, ще запалят свещ за здраве и за упокой в храма, но на Литургия ще ги видиш рядко. Тези хора признават важността и „ползата“ на Църквата, които разбират неправилно, тъй като не осъзнават нейната мистична природа.

 VIP християните

Третият тип – това е вътрешноцърковното потребителство. На него са подвластни някои въцърковени хора, които ходят редовно в храмовете и смятат, че са влезли в определени отношения с Бога, тоест техният живот в Църквата налага върху Него някакви задължения. Те изпълняват с радост всички църковни правила и предписания, но мислят, че за това Бог им е длъжен с нещо в замяна. Готови са да ходят често на службите, за да им бъде „зачетено“ - както   в спорта набират точки. Готови са да се причастяват, за да не боледуват. Постоянно пребивават на богослуженията – и поради тази причина смятат себе си за някак по-особени, за високодуховни.

Мислят, че в очите на Бога те ще имат по-голяма тежест, защото се молят повече, ходят в храма по-често, прочитат множество акатисти. Убедени са, че това ги прави по-духовни, по-благодатни, води ги към спасение. Да, те, би казал човек, ценят молитвата и прибягват до тайнствата, но за съжаление са равнодушни към насъщните проблеми на Църквата. Ще дойдат на служба, но никога няма да почистят или да подпомогнат храма. Ще изтраят богослужението и ще започнат да се спасяват, но няма да помогнат.

Разновидност на третата категория са събирачите на светини. Водичка от различни извори, пръст от гробове на светци и така нататък. Към тях се отнасят и любителите на многобройните поклоннически пътувания. Те винаги с радост  се отправят към някой манастир, вместо да се занимават с домашните си дела или с проблемите на своята енория.

А как е правилно?

Всички тези хора се заблуждават, защото разбират превратно онова, което ни дава Христос. Основната мотивация на християнина, смисълът на неговия живот е любовта. Всичко, което вършим – го вършим от любов. Христос прояви към нас Своята невиждана любов: изкачи се на Кръста и пожертва Себе Си. Той каза: „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“ (Йоан. 15:13) – и не само каза това, но и го въплъти. 

Когато Бог се изкачваше на Кръста, Той не търсеше нито изгода, нито полза. Той направи това доброволно и от любов. Когато правим нещо – молим се,  жертваме, причастяваме се, венчаваме се – ние също трябва да правим това от любов към Христос и към Църквата. Ние жертваме своето време, сили, пари в знак на благодарност за любовта, която Той прояви към нас. Ето я основната ни мотивация: извършваме всичко не за да получим нещо, а в отговор на любовта.

Да си спомним евангелската грешница, която умиваше нозете на Спасителя със сълзи и ги помазваше с драгоценно миро. Господ каза: „... прощават й се многото грехове, задето много обикна; а комуто малко се прощава, той малко обича“ (Лук. 7:47). Ако въплъщаваме тази заповед в живота, има шанс Бог да ни прости повече. Много е важно да се грижим за преумножаване на любовта в своето сърце. За съжаление, мнозина забравят за това.

В съветско време разбирането на много аспекти от църковния живот беше загубено или изкривено. Хората, живели в бившия Съветски съюз, бяха свикнали, че твърде много неща им се предоставят безплатно – например образование, здравеопазване. В резултат мнозина очакват, че в Църквата също всичко ще бъде безплатно – като забравят, че повече от сто години тя сама издържа себе си. Грижата за нея лежи върху раменете на неравнодушните хора: духовенството, енориашите.

Често хората вземат в Църквата онова, което им е изгодно, а неизгодното оставят за другите. И своя кръст не искат да носят. Затова ми се иска да ги попитам: а ако утре отново стане неизгодно да се ходи в храма? Ако след това последват гонения? Как тогава ще започнат да се отнасят към Бога и към своята вяра?

Източник: Православие и мир

Превод: Радостина Ангелова


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uax6y 

Разпространяване на статията:

 

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.