Причини за дехристиянизацията на модерното общество

Този разпад положил основите за недоверие към християнската вяра, което постепенно нараствало сред по-образованите класи на западното общество. Ако в корена на действителната дехристиянизация може да се постави някакво конкретно събитие, то най-вероятно ще бъде процесът срещу Галилео. Осъждането на Галилео от фундаменталистките сили в латинската църква задействало из цяла Европа верижна реакция, която подсилила започналия процес на дехристиянизация. Джордано Бруно е бил изгорен на клада малко по-рано за "престъплението" коперникализъм: той твърдял, че Земята обикаля около Слънцето и че небесата не са подвижни и прозрачни твърди пръстени, задвижвани от духовни същества. Галилео потвърдил идеите както на Коперник, така и на Бруно, и бил заплашен със смърт, ако не се откаже от истината. И понеже, макар и забранени в Италия, трудовете му били публикувани в Северна Европа, образованите и просветени хора из целия Запад почнали да гледат на тези събития като на християнска война срещу истината.

Дехристиянизацията не се надигнала като внезапна приливна вълна, но ледникът вече бил започнал да се топи и капчиците на съмнение скоро щели да прераснат в порой. Но християнството било така дълбоко сраснато с европейските култури, че трябвало да минат още три столетия, за да почне да личи нещо като всеобща дехристиянизация.

С процеса срещу Галилео започнал и процес на деконструктивизъм (Паралел с деконструктивизма - направление в литературната критика, което търси дълбоко залегналите противоречия под видимия на повърхността смисъл на произведението. бел. прев.) Първоначално този процес бил бавен и свързан предимно със съмненията в истинността на космологическите учения. Той обаче започнал да набира инерция и ускорение също като топката, търкулната от Галилео по наклона, чиято скорост нараствала прогресивно с метри в секунда.

Протестантската Реформация, която направила възможно разпространението на трудовете на Галилео, се оказала най-мощният катализатор на деконструктивизъм в историята. В продължение на векове след великата схизма се надигали съмнения относно много от ученията, които получили развитие в Западната църква. Тези съмнения се подсилвали неимоверно от покварата и безнравствения живот на свещенството, особено на епископите и на най-високопоставените в йерархията.

В началото на 14 век разграждането на Латинската църква вече било започнало. През тази епоха в Западна Европа, както по-рано на изток, били набрали сила разни гностически учения. Голяма част от силата на гностическите движения се дължала на протеста им срещу безнравствения живот и отдалеченост на свещенството, както във византийската, така и в латинската църкви.

След края на 16 век обаче се надигнали много по-дълбоки съмнения. Обвиненията, които на 31 октомври 1517 г. Мартин Лутер заковал на дверите на църквата "Вси Светии" във Витемберг, засягали единствено църковни проблеми. Съмненията, които се породили от изгарянето на Джордано Бруно и от осъждането на Галилео на 21 юни 1633 г. година (и двамата обвинени в "коперникализъм"), били много по-всеобхватни. Когато Лутер изразил съмненията си в богословието, живота и достойнството на Латинската църква, той просто дал глас на съмнения, които се били надигали в продължение на столетия преди него. С Лутер Западната църква била погълната от потоп деконструктивизъм, получил името Реформация. Сливането на двата ръкава на деконструктивизма било неизбежно.

Разграждането, отприщено с процеса срещу Галилео, се отразило не само върху Западната църква, но и върху самото християнство. Протестантската Реформация довела до деконструкцивизъм на историята и традициите на християнската Църква. В крайна сметка тя щяла да подкопае самите концепции за предание и йерархична структура. Първоначално това засегнало единствено Църквата. Но с набирането на сила, този деконструктивизъм щял да подкопае почитта към всички традиции и йерархични структури в обществото. Последствията, с които се борим и през 21 век, придобили чудовищни размери. Подкопаването на традиционната норма за семейството щяло да се превърне в една от най-важните жертви на протестантския деконструктивизъм.

Другата форма на деконструктивизъм, за чиито първи жалон приемаме процеса срещу Галилео, била пряко предизвикателство срещу цялото християнство и въобще срещу религията. Не, че зараждащата се научна революция се противопоставяла на християнството. Не науката била причина за този процес – началото по-скоро се дължало на унищожаващата другомислието реакция на християнските лидери и интелектуалци. Именно самите християнски лидери посяли най-сериозните съмнения относно християнството в умовете на обикновените хора.

Реформацията станала начало на либерализма и на либералната демокрация. Тя в крайна сметка направила възможно отричането от страна на хората на всички видове власт. В разбирането на вярата и на Писанието не само, че било изоставено преданието, но всеки индивид вече станал свой личен авторитет в тълкуването на Писанието и на самата християнска вяра. Почти истеричната реакция от страна на някои християнски лидери към трудовете на Чарлз Дарвин само раздухала пламъците. Не, че Дарвин не можел да бъде четен критично и не, че човек не можел да не се съгласи с изводите му, но паниката, с която се отличавал откликът, оказала силно негативно влияние. Още по-зле се отразила отявлено нечестната реакция от страна на мнозина християни-фундаменталисти, немаловажна част от която е измамническият "научен креационизъм", което е достатъчно да предизвика в множество образовани люде цинично отношение към християнсвото.

С оглед на това трябва чистосърдечно да заявим, че началото на процеса на дехристиянизация в действителност е било положено от християнски лидери и апологети. Фундаментализмът, съчетан с подкопаването на почитта към власт и традиции, можел да доведе единствено до подкопаването на самата институция. Ако християните-фундаменталисти били объркани и изпаднали в истерия от истини, и ако, както учели протестантите, свещеното предание и йерархичните структури са зло, тогава не остава нищо съществено от движението, основано от Иисус Христос и Неговите апостоли. В едно християнство, което няма живо свещено предание – или авторитет, чрез който да тълкува Писанието и символите на вярата, не остава никаква здрава основа. Без основа остава единствено постройка, която ще се срине при връхлитането на наводнение и земетръс. Наводнението започнало бавно с процеса над Галилео и достигнало пълната си мощ с дебатите около Дарвин. Земетръсът се отприщил по-рано с протестантската Реформация, която сама разрушила основите и причинила първоначалното разнебитване на постройката.

Ето защо аз избрах да говоря за начина, по който мнозина от съвременните ни йерарси и църковни водачи продължават да подкопават възможността за вяра и лоялност към Църквата в нашите по-млади и по-образовани поколения. Самите ние съставляваме голяма част от движението за деконструкция на християнската църква и вяра. Иска ми се да посоча, че конференцията ще бъде от незначителна полза, ако не обсъдим този аспект на положението, което наричаме "епоха на дехристиянизация". Терминът "дехристиянизация" на нас, на Запад, ни се струва донякъде отживял. През последните петдесетина години вече говорим за нашата "постхристиянска епоха". Нека започна изложението си с илюстриране на това какво разбираме под "постхристиянска епоха".

Фокусът на този термин е върху 1. оттеглянето на църковните институции от непосредствените опити да контролират обществения живот; 2. стремежа на проповядващите Благовестието към свобода на проповедта, без това да става в положени от държавата рамки, които заплашват политическата независимост на църквата; 3. все по-ясното осъзнаване, че Божият народ не е мнозинството, да не говорим за нравственото мнозинство, но винаги може да бъде закваска в хляба на ежедневния ни живот.

Нека подходим към специфичната тема за дехристиянизацията от една гледна точка, която се пренебрегва твърде често. Иска ми се да обсъдим накратко начина, по който някои  християнски водачи подхранват процеса на дехристиянизация на обществото.

Редовно чета лекции и преподавам в доста университети, както в Канада, така и в Северна Америка, включително в две или три протестантски институции. Също така съм и директор на Православните християнски клубове в два университета във Ванкувър, Канада. Всяка година имам възможността да говоря пред хиляди студенти и да провеждам действителни разговори със стотици от тях. Съмненията, пораждани в студентите от светските университети не винаги са различни от онези при студентите от християнските колежи и университети. И двете групи посочват християнския фанатизъм и лицемерие, макар антинаучната предубеденост на фундаменталистите да се споменава по-често в светските институции. Факторите, които и в двата типа университети и колежи отблъскват студентите от християнството, често са едни и същи, макар студентите-християни да са по-склонни да повдигат чисто богословски въпроси. Сред православните младежи, с които разговарям, се наблюдава трагично разнообразие от такива фактори, но тези фактори не се ограничават с въздействие единствено върху образованата младеж. Докато мнозина образовани протестанти се обръщат към православното християнство, едновременно с това все повече и повече хора, родени в Православието, не участват в богослуженията. Позволете ми да предложа на внианието ви няколко наблюдения по тези въпроси.

Образованите младежи са не по-малко духовни в сравнение с предходните поколения. Ако ще сравняваме, те са дори по-склонни към духовното и търсят някаква духовна основа повече от онези, които в по-раншните поколения са приемали религията за даденост. Защо тогава християнството по-рядко се избира като духовно средство и защо толкова много хора, които са били отгледани в една или друга християнска религия, избират да търсят духовна храна в други философски или религиозни течения? В ограниченото време, с което разполагам, бих желал да споделя някои от изводите от собствения си доста пространен опит да посрещам същите тези въпроси "на фронтовата линия", ако мога да използвам този военен израз. Също така, бих желал да насоча забележките си предимно към онези от нашето собствено изповедание – водачите на Православната църква. Днес смятам да се спра върху четири основни проблема. Някои от тях може да не са толкова очевидни в Румъния, но ще станат, а те са твърде важни за темата на настоящата конференция:

1) Челно място сред бедствията, които прогонват хората от християнството, заема духовната болест, наречена "фундаментализъм". Тя вкючва както свръхбуквално тълкуване на Писанието, така и сух, мъртъв морализъм.

2) Отдалеченост и арогантност на свещенството. Тоест, неспособност на много свещеници и йерарси да общуват с верните по съдържателен и непринуден начин. Тук се включва и нежеланието на свещениците да продължат да се самообразоват, така че да са в състояние да дават смислени и убедителни отговори на въпросите, повдигани от образовани и просветени хора.

Още повече, твърде много свещеници, дори зле подготвените за това, се обявяват за "духовни отци", за да упражняват власт и манипулативен контрол върху паствата си, макар да не разбират истинския смисъл на духовното родителство.

3) Като догмати на вярата се преподават народни суеверия вместо здравото богословско учение. Често това се прави от свещеници, които искат да манипулират и престъпно да контролират верните чрез страх. Този проблем засяга православните християни много повече от което и да е друго християнско изповедание и се наблюдава най-често сред монаси. В Православната църква това представлава най-явното отклоняване от съсредоточен в Христа духовен живот. Често тези суеверия изцяло откъсват човека от осъзнаването на пълнотата на благодатта на Светия Дух.

4) Сред образованите хора, възпитани в така наречените "евангелски" деноминации на протестантството, най-честото оплакване, което чувам, е т.нар. "духовна злоупотреба". Това е една от честите причини, изтъквани от обръщенци, които са напускали тези деноминации, за да станат православни. Тази "духовна злоупотреба" включва чудовищни неизлекувани комплекси за вина, които биват стоварвани върху хората дори по отношение на най-основните аспекти на човешкото им естество.

Евангелисткият фундаментализъм, заедно с нашите собствени схоластици и фундаменталисти, са по-отговорни за дехристиянизацията на обществото, отколкото която и да било друга сила на света.