Основният персонаж в творбите на Паулу Коелю обикновено е човек, който се отказва от уредения си живот и поема риска на някакво пътуване. Въпреки че бива описано като пътешествие по света или през пустинята, то по замисъл е пътуване към самия себе си, свързано с надежда за откриване на собственото призвание и смисъла на живота.
Героите на неговите романите често са водени от копнежа да преоткрият връзката си със свят, по-истинен и различен от условностите на всекидневния живот. Това търсене не произтича непременно от жажда за материално и социално благополучие.
Според П. Коелю същия копнеж преследва както бразилецът, който страда от репресията на военния режим, бедността и насилието и вижда в Холандия – един земен рай, символ на съвършенство и абсолютна свобода, така и холандецът, за когото целият този ред и организация е неговият кошмар и който мечтае за място, където би имало риск, неподправен живот, или частица човечност.
Бразилският писател предлага като средство срещу тази жажда на съвременника авантюрата на пътешествието към собствения психичен свят. За Коелю пътеводител в това вътрешно пътешествие могат да бъдат взорът на собствената душа и повиците на сърцето.
Дълбоко в пластовете на човешката душа самият Коелю, неговите герои и читатели се натъкват на символи и символни образи (жената, пастира, бедуина, алхимика). Под своя словесен и логосен слой душевният свят се оказва населен с небесни и адски творения, с недосънувани сънища. Тук пътешественикът на Коелю би могъл да срещне собствените си неподозирани мечтания и изпълнени илюзии. На границите на словото и разума той попада на символи и смътни персонални значения, които сочат към нещо надлично, отвъдно и обещаващо, но което те самите никога не разкриват напълно. Пред читателя, предприел това пътуване се показва тайнственият свят на душата, която притежава способността да създава символи и митове.
В християнското учение за човека и творението също става дума за символи, (тайнствено показващи вечни, непреходни и истинни неща), но на тях никога не се гледа като на последна реалност и употребата им никога не е самоцел. В откровението на Бога чрез света и човека, символите скриват всичко, което е недостъпно за самонадеяния разум и разкриват изцяло онова, което човек е годен да научи от Бога – но не са създадени, за да укриват нещо, както и не разкриват световни тайни, независимо от отношението на човека към Бога. Основа на тази им способност е цялостната и лична връзка между човека и Бога. Без да бъдат нечия илюзия, сън или пък последна реалност, предметите и събитията от света на непосредствената действителност говорят реално на човека за намеренията на Създателя и загатват своята завършеност във вечността. Затова говорим за символен реализъм в светоотеческото учение за човека.
В романите на П. Коелю по-скоро става дума за символен окултизъм. Неговото разбиране за “всемирната душа” и “световния език” въвежда в психичната сфера на „колективното безсъзнателно”. Макар и дълбинна, тя си остава родовата страна на човешката душевност, а не духовност. В този свят на символни значения, загатващи за непозната реалност със силата на собствения душевен опит, романтичното влечение към неизвестното открива за себе си неизчерпаеми ресурси и може да преумножава сюжетите си.
Интересът на Коелю към алхимията също е свързан със склонност към практиките на окултната мистика и магията. Древният човешки копнеж за преобразяване на материята и своята природа, естествено насочен към заличаване раните от грехопадението, и даже самата преобразяваща сила на любовта са също схванати в представите на окултното.
Опитът на героите и събитията в творбите на П. Коелю са обвързани в най-важните си моменти с окултизма, магията и магическото светоусещане. Тяхната сегашна популярност и влияние за сетен път потвърждават, че влечението към магически практики и “тайното знание” съпътства цялата човешката история. Те тлеят и напомнят за себе си както в общества, в които властва безпросветност и духовно невежество, така и в съвременното ни общество, което се гордее с научно-техническия си прогрес. Според Н. Бердяев съвременният човек поради свойствената си себецентрираност се оказва особено неспособен на саможертвата, която християнството изисква. Тогава теософията услужливо му предлага, да получи “чисто технически” “древното окултно знание за тайните на космоса” - без тайната на Бога и на Христос.
Устойчивостта на окултните учения и практики намира своите основания в боледуващата от греха човешка природа. Човекът, сътворен по „Божи образ и подобие като „венец на творението”, за да осъществява Божията воля за творението, става подвластен на творението и зависим от собствената си природа. Отдалечен от своя Творец, здраво удържан от веригите на плътта, той се опитва да промени своята съдба и да си върне загубената власт над материята, но вече без Него, като роб, движен от своите страхове. Именно на това разчитат окултните учения, които експлоатират древните страхове в човека, възприемащ се като безпомощна и често пъти безполезна пионка в ръцете на непознати и тайнствени сили.
В тази ситуация той си спомня за магията като “технологична възможност” за власт и контрол над света, без обаче да отчита, че тя подменя богообщението с природообщуване и чрез преклонение пред творения, неусетно го въвежда в сферата на необходимостта. Затова църковно-християнското съзнание я заклеймява като водеща към робство на природната необходимост.
Мистичният опит в романите на П. Коелю представлява възраждане на пантеистичната мистика и популяризиране мистиката на нехристиянския Изток, оковани от безизходицата на последиците от греха. Всичко, на което техният привърженик може да разчита, е да се разтвори без следа в божеството, в случая - да отдаде чрез съзерцание своето „аз” на миражите на вътрешната пустиня. При всичките си покани за лична решимост и обещания за уникален опит, това е безлична мистика, за която човешката уникалност е затвор, а не собствено място в Божественото домостроителство. Обръщането изключително към тази уникалност, като към нещо самодостатъчно, просто затваря вратите на затвора отвътре. Откровението на Бога става недостъпно, а въплъщението на Сина Божи, изкупителното и спасително дело на Господ Иисус Христос – започват да изглеждат неразбираеми и излишни. Върху всичко това лежи печатът на потиснатостта, на човешката личност, готова да естетизира ограниченията си, да величае недъзите си като източник на неповторима индивидуалност и да лелее собствената си смърт. ”Вероника решава да умре” съвсем не на шега. В края на пътуването човешката личност трябва да се сбогува с неповторимата си свобода, заради която то е започнало. Спасението на личността започва да се привижда като спасение от личността, и преклонението пред собствената анихилация става съвсем естествено. Дори любовта към жената в романите на Коелю напомня по-скоро взаимоотношения с анонимна психика, отколкото общението с реална личност.
От своя страна, християнското учение въздига достойнството на човешката личност, защото мистичният опит в християнството е опит на общение между личности, човешката личност и Бог като личен Дух, Който от любов към човека изпрати Своя Единороден Син да понесе греховете на света и да възстанови синовната връзка между човека и Бога. Тук необходимостта отсъства, защото общението се заражда в свобода и от любов - човешкият дух свободно възлиза към Бога, Който от обич снизхожда към него. Мистичното общение на човека с Бога става възможно посредством въчовечаването на Божия Син като Иисус Христос.
Доколко обаче съвременният човек е подготвен за пътешествието към себе си, което му предлага такъв вид литература? Възможно ли е да прогледнем с душевните очи, преди да сме очистили душата си чрез Духа?
По този въпрос интересно е разсъждението на акад. С. Аверинцев, според когото въображението може да изиграе подвеждаща роля в общението с Бога. То може да извърши подмяна на общението с Живия Бог със съзерцанието на илюзорни образи. На езика на аскетиката това е духовната прелест. Ако грехът, вината и суетата възпрепятстват общението с Бога, то прелестта го възпрепятства, като го подменя. С Бога можеш да се срещнеш навсякъде, дори в ада, както казва Псалмопевеца: „Сляза ли в преизподнята - и там си Ти” (Пс. 138:8), а християнската традиция говори за съшествието на Христос в ада. Има само едно място, където срещата с Бога е невъзможна, и то е въображаемото. Там можем да срещнем само призраците на Бога, света и ближния.
Тези вътрешни психични миражи, илюзии издигат стена, която постепенно изолира нашето „аз”. Реално съществуващото изчезва и своеволието ни обгражда е творенията и маските си.
В тази стена остава прозорец, през който може да се види светът – такъв, какъвто е. Ближният - такъв, какъвто е. И във всичко - безкрайно различния образ на Бога, Неговия образ през прозореца. Когато успеем да ограничим себелюбието си, прозорецът става по-широк. Но щом се загледаме в себе си, пренебрегвайки Бога, света и околните, прелестта заменя прозореца с огледало. Пред огледалото нашето „аз” може да заема всякакви пози, на вид благочестиви, благообразни и благолепни. То може да съсредоточи взора си в огледалото, докато в него не изплуват фантомите на нашето подсъзнание, миражите на нашата вътрешна пустиня. Според бразилския писател “в крайна сметка решава сърцето и това, което то реши, е правилното”.
Възможно е тайнственото пътуване към себе си, което мами с вълнуващи преживения от страниците на Паулу Коелю, да не се окаже само поредното приключение. Бразилският писател безспорно е талантлив и нещата за които говори в романите са може би и по-реални, отколкото подозира. Поради радикалната среща с нашето илюзорно или реално, но съкровено “аз”, пътешествието към подсъзнателните надежди въвежда в пределите на реалност, в която всичко е значимо и е въпрос на живот и смърт. По такива места човек може най-добре да се убеди, че не бива да се уповава на собственото си сърце, залутано между греха и добродетелта, и на душевните очи, съблазнявани от творенията на въображението. Но това може и да не стане, и той да се венчае за мечтите си окончателно. Ние се разделяме по-лесно със света, отколкото със себе си, и сме способни да си повярваме невъзвратимо. Сблъсъкът не е със световните кумири, а с нашите собствени вътрешни идоли.
В този смисъл произведенията на Паулу Коелю са поредното предизвикателство на съвременността, което ни поставя пред избора между манипулиращото въздействие на кумирите и общението с Живия Бог.
