Въпросът за сътрудничеството между психотерапевтите и свещениците днес е дискусионен в теорията и практиката на пастирската психология и мисията на Църквата. В нашата действителност от една страна са налице научните позиции на представителите на светската психологична наука, а от друга – са противопоставени консервативно-доктринални предубеждения в редица богословски и църковни среди. Същевременно обаче има консултанти по психология, които изповядват в една или друга степен православното верую, като същевременно и много свещенослужители търсят допълнителна квалификация, за да отговорят на все по-нарастващата интензивност на стресовите преживявания и травмиращата междуличностна агресивност сред енориашите им, при което мнозина, без да осъзнават това, се намират на границата на психичните заболявания и пребивават в междинни състояния на здрави и психично болни.
За спецификата и разграничаването на целите при служението на духовника и дейността на психолога-практик може да се използва опитът на Московската психологична служба, съществуваща от 1998 г. и действаща като прицърковна институция в практиката на центъра „Животворен източник”. Специалистите там така описват дейността си: „Смисълът на работата ни с човека е да го подготвим за общуване със свещеника. В никакъв случай не подменяме свещеническото служение; ние само помагаме на човека да извърши първоначалната работа на размисъл над собствения си живот, за да намери болезнените точки на собствения си „аз”, които му помагат по-късно да се покае. Задачата ни е да помогнем на нуждаещия се… и да му покажем, че всъщност той самият е отговорен за живота си, че безизходното положение или кризата, в която се намира, е резултат на собствения му избор.”
Що се отнася до личността на психолога, очевидно е, че той трябва не само да е професионалист и в необходимата мяра да владее научния си инструментариум, методика, и техника, но в добавка да има и достатъчно духовен опит. Това е необходимо, за да може да разграничава духовните проблеми от душевните и да не се заема с това, което е в компетенцията единствено на свещенослужителя.
Психологът християнин е психолог, който е в състояние да свърже професионалните си представи с такава мирогледна картина, която живее в православното църковно съзнание. Тук обаче възниква въпросът, на кого принадлежи санкцията да утвърждава институционално психолога във функциите му на специалист в системата на Църквата. Означава ли това, че психологът трябва да бъде под „надзора” на свещеноначалието или той може да се определя от някой светски професионалист-супервайзер, който може и да не е наясно, че методиката, която се използва в църковните среди не противоречи на психологично-антропологичните принципи на светите отци. Едно от резултатните решения би било създаването на Православен институт на катехизаторите при епархиите или финансово стабилните големи храмове. Там могат да работят специалисти-богослови, чиято задача е – образно казано – да стоят пред вратите на храма и да съдействат да се направи първата решителна крачка по пътеката към Църквата Христова. В подобни обстоятелства, психологът или психотерапевтът би могъл да разглежда себе си в качеството си на асистент на свещенослужителя, а клиентът да се доверява само до такава степен, при която терапевтичното взаимодействие се случва във формата на обичайни и разбираеми за него понятия от църковната действителност.
Психологът не може и не трябва да подменя пастирското ръководство, както и не трябва да се опитва да се меси или да влияе върху личните аспекти на религиозната вяра на пациента. Като използва познанията си за законите на психиката, човешките взаимоотношения, типологията на личността, възрастовите и психосоциалните кризи, психологът може да съдейства да се подобрят междуличностните отношенията в семейството и професионалния екип, да помогне на ближния по-добре да разбира себе си, както и да се научи да общува с непознати и да преодолее фобиите от своята неувереност или комплекси за малоценност. Идеалната ситуация е, ако цялата дейност на психолога би била проникната от християнския светоглед. Не би трябвало да съществува противоречие между вяра и професионална дейност на психолога. Така най-важна и съществена се оказва позицията на самия психолог или психотерапевт, който признава Божието присъствие в ситуацията „тук и сега,” което качествено променя отношението между психолог, психотерапевт и клиент. Коректните принципни разграничения на компетентност оставят противопоставянето на богословието и психологията в далечното минало.
Така задачата на свещенослужителя, психолога и психотерапевта е преди всичко да разкрият истинската дълбина на човешката личност и като реставратори да се стремят да възстановят повредената прекрасна икона в първичния ѝ образ като най-прекрасното творение Божие, при което научното познание с неговата методика и подходи да не засенчват по някакъв начин образа на Христос и да не ограничават действието на Духа, но да служат за слава Божия и за духовно възрастване и спасение на вярващите.
