Разговор нa главните редактори на сп. "Християнство и култура" проф. Калин Янакиев и д-р Момчил Методиев
Калин Янакиев: Започваме този разговор в 38-ата годишнина от патриаршестването на Българския патриарх Максим – най-дългото до този момент служение на предстоятел на Българската църква в нейната история. То започва през 1971 г. в условията на тоталитарен комунизъм, а продължава в период на дълбоки обществени промени. Добра или лоша, в страната вече съществува демократична система на управление, а на Църквата се наложи да преситуира своето място в обществото. Наред с дълбоките обществени промени, след 1989 г. Българската православна църква преживя много тежък период на разкол, който има своите основи още в нейното комунистическо минало. Днес се сблъскваме със ситуация, при която се чуват най-различни призиви и искания към Църквата, и по-специално към патриарха, за подобряване на нейния образ и за интензифициране на църковния живот. Повечето от тези призиви се отправят от хора, които са достатъчно некомпетентни за йерархическото устройство на Църквата.
Веднага трябва да отбележа, че съгласно църковния канон най-висшият църковен сан е епископът. Както патриархът, така и митрополитите и викарийните епископи по сан и тайнодействена власт са все епископи и никой не е епископ повече от другия. Митрополитът и патриархът са само различни административни длъжности на определени епископи, като патриархът е най-висшата административна длъжност сред тях.
Следователно патриарх Максим по своя църковен сан е точно толкова епископ, колкото са и всички останали епископи на БПЦ. Същевременно в очертаването на административните правомощия на епископите (митрополити и патриарси) има различия, които са разписани по различен начин в уставите на Православните църкви. Затова още в началото е необходимо да изясним какво може и какво не може Българският патриарх, доколкото властта му е юридически фундирана и доколкото тя се основава само на морален авторитет. Да започнем с това, за да видим какво и от кого може да бъде искано, когато се говори за промени в БПЦ.
Момчил Методиев: Когато говорим за властта на Българския патриарх, ние много често си представяме властта на Римския папа или на Московския патриарх. Представяме си патриарха като диктатор или монарх. За да можем да разгледаме коректно властта на Българския патриарх, е необходимо, от една страна, да се върнем към историята на модерната Българска църква, а от друга – да се обърнем към действащия Устав на Църквата. След смъртта на екзарх Йосиф през 1915 г. Българската църква в продължение на две десетилетия е управлявана от наместник-председател на Св. синод, т. е. в управлението на Църквата надделява синодалното начало, което представлява и въплъщение на съборното начало. Този период е последван от краткото управление на екзарх Стефан, а след възстановяването на Патриаршията – и на патриарх Кирил, като и двамата се опитват да установят контрол над Синода и да наложат еднолична или „монопартийна” власт, както тя е наричана по времето на патриарх Кирил, и тези техни опити стават причина за редица конфликти сред висшето духовенство. След това се стига до избора на патриарх Максим, който веднага се сблъсква с наличието на различни крила в Синода и се опитва да парира противоречията между тях, като се връща към синодалното начало, т. е. всички решения се обсъждат и взимат от Св. Синод, а патриархът може да разчита само на известен морален авторитет при равенство на гласовете в Синода. В този смисъл властта на Българския патриарх не може да бъде сравнявана нито с тази на Римския папа, нито дори с тази на Московския патриарх, независимо от личността, която заема патриаршеския трон. В новия устав на БПЦ дори съществува текст (член 50), в който изрично е записано, че Българският патриарх няма право да извършва или решава „нещо по общите дела на Църквата” без съгласието на Св. Синод, без това „нещо” да бъде допълнително формулирано.
В исторически план в България съществува напрежение между визията за патриарха като монарх и практиката, според която той е само пръв сред равни, което отговаря по-правилно на съборното начало. Действително патриархът и митрополитът съгласно каноните са само административни длъжности и би трябвало да имат еднаква власт с всички останали епископи. Но в българския случай епископите и патриархът имат много по-ограничена власт от митрополитите. В рамките на своите епархии митрополитите не са отговорни пред никого, което дава възможност на някои днешни митрополити да се държат безотговорно, и в някои случаи дори арогантно по отношение на публиката, независимо дали тя е образована или не. От друга страна, викарийните епископи, които не притежават собствен административен диоцез, на практика са подчинени на митрополитите. Така се оказва, че реалната власт в Църквата принадлежи на митрополитите за сметка на патриарха и на епископите. Това състояние даде основание на изследователката Златина Иванова да квалифицира съвременното състояние на църковната организация като „феодализация”, макар за този процес да съществуват и други причини.
Калин Янакиев: За да стане още по-ясен проблемът, ще се опитам да очертая отново какво е каноничното положение и какви деформации са настъпили в него в течение на най-новата българска история. Това, че патриархът е пръв сред равни, произтича от безспорното каноничното положение в православната еклесиология, че Църквата е там, където е епископът, а всяка църква, оглавявана от епископ (смятан за наместник на св. ап. Петър на своята катедра), е не „поделение” на някакво цяло, което е механично събрание на различните епископии, а представлява пълнота на Вселенската църква на това определено място. Поради тази причина всеки епископ в Православието е епископ на Вселенската църква в своето място, в своята епархия. Исторически погледнато, „митрополитът”, както показва и името, е административна длъжност на един епископ, който предстоятелства Църквата в по-голям град – в „метрополиса”. В Римската империя, когато Църквата се структурира, държавата е била разделена на префектури, диоцези (епархии) и на провинции. Всички епископи от една провинция са припознавали епископа на метрополиса, т.е. на централния град на съответната провинция или диоцез, за свой „митрополит”, т.е. за свой административен предстоятел, решаващ спорните им въпроси, като ги свиква на събор. Патриархът от своя страна е бил (и трябва да си остане) административната длъжност, която събира в съборно единство епископския хор от различни, близки по територия диоцези. По-късно, когато с раждането на националните държави Православната църква започва да се „национализира”, диоцезът на една поместна Православна църква, общо взето, се припокрива с границите на националната държава. В България диоцезът на БПЦ съвпада с границите на държавата.
Каноничното правило е, че епископите са равни помежду си, не са подчинени по власт, защото църквите им не съставляват части от някакво механично събрание на техните окръзи, оглавявано от патриарха. В България обаче на практика няма епископии, които да се събират около определен метрополис, оглавяван от митрополит. По тази причина реални епископи, които имат и оглавяват свои поместни църкви, се явяват всъщност само митрополитите. Епископите, които не са митрополити, не са нищо друго освен викарии, сиреч наместници на митрополита в съответния район. Следователно, ако трябва да сравним съвременната ситуация в БПЦ с по-ранната история, тя би трябвало по-скоро да бъде предстоятелствана административно от митрополит (епископа на столичния град), който събира на събор и решава общите дела на епископите, които имат своите епископии. В днешно време обаче вместо тези епископи ние имаме митрополити, които са административно оглавявани от патриарха. Това е каноническото положение. Факт е обаче, че в последния период на комунистическата власт в България положението на патриарх Максим се усложнява от това, че благодарение на намесата на държавата тази равнопоставеност на епископите е била нарушена от появата на епископи (митрополити), които са фаворизирани от властта. Такива са най-вече онези митрополити, които са въдворени на своите места със силния натиск на държавата и най-вече тези, които водят международния живот на Църквата или съдействат на т.нар. „миротворна дейност” на комунистическата държава. Това създава едно особено нестабилно положение на Българския патриарх по времето след 1971 г. Формира се една буквално митрополитска „партия”, която има допълнителна сила в сравнение с Българския патриарх Максим, защото това е партия на епископите, които са фаворитите на комунистическата държава. Същевременно в ранния период от патриаршестването на патриарх Максим все още има един или двама стари (или „реакционни”, както са наричани от властите) митрополити, което означава, че Българският патриарх в първия период от своето патриаршестване е трябвало да осъществява не просто правилната, канонична административна власт над равните нему по тайнодействена власт епископи-митрополити, а и да се съобразява с привнесените отвън „шумове в системата”, които фаворизират едни митрополити за сметка на други. Патриархът е трябвало да лавира между тях, за да координира действията им. Именно тези фаворизирани от държавата митрополити след 1989 г. застанаха в основата на породения в БПЦ разкол, причините за който, разбира се, са по-разнообразни и по-дълбоки.
Оттогава нещата се промениха. Много от епархиите имат митрополити, избрани на своите катедри след края на комунизма. Но една мъчително и бавно изработена стилистика на административното ръководство на диоцезите на БПЦ се променя много трудно и ако Българският патриарх е упрекван днес в колебливост, би трябвало да проявим разбиране, като имаме предвид тази мъчителна история на неговото патриаршестване през първите осемнадесет години от неговото предстоятелство. Тук можем да добавим и нещо, което е неприлично да се каже, но не може да не бъде изговорено. Наистина, всеки българин – православен християнин, желае дълъг живот и здраве на Българския патриарх Максим, но така или иначе, най-вероятно ние се намираме в залеза на неговото предстоятелство. Ситуацията в диоцеза на Българската църква е уникална. Практически всички митрополити (с изключение на двама) имат към този момент правото да се кандидатират за мястото на предстоятел на диоцеза на БПЦ. Това, освен всички други обстоятелства, затруднява същинския духовен живот на БПЦ. Буквално всеки е кандидат за патриаршеското було, което означава, че сред митрополитите се поддържат едни отношения, които са под мощната сянка на този приближаващ се избор. За голямо съжаление трябва откровено да кажа, че въпреки че България вече е член на Европейския съюз, наред с още три преобладаващо православни страни, в съзнанието на висшия клир изборът на Българския патриарх е доминиран от въпроса кой би бил фаворитът на Московската патриаршия. Тоест Руската православна църква продължава да има своето много голямо влияние в българските църковни дела и дори свои „лобита” сред българските митрополити.
Момчил Методиев: Към въпроса за статута на митрополитите и бъдещия патриаршески избор бих искал да добавя, че през последните двадесет години Българската патриаршия действително положи много усилия за възстановяването на цялата избирателна пирамида, занемарена по времето на комунизма – църковните настоятелства и епархийски избиратели, които избират митрополитите. Същевременно продължава да съществува традицията за манипулирането на тези избори – доказателство за това са и последните митрополитски избори за нов Доростолски митрополит, където имаше силни подозрения, че изборите бяха манипулирани от един местен духовник. Имам предвид, че демократизацията на БПЦ, доколкото тя е възможна и отговоря на изискванията на Устава на Църквата, малко изостава от демократизацията на обществото. Когато настъпи моментът, в който трябва да се проведе този Патриаршески избирателен събор, вероятно най-големите проблеми или съмнения и спорове биха възникнали по въпроса доколко този избор е реален и не е манипулиран. В новия устав митрополитите имат голяма власт дори и по отношение на този избор – членовете на Патриаршеския избирателен събор се избират от епархийските избиратели,но списъкът на потенциалните членове на събора се съставя фактически от митрополита. По Устав всяка епархия излъчва 5 членове на събора, избирани от списък от 23 души клирици и миряни, съставен от митрополита. Тоест става дума за ограничена група хора и това може да породи напрежение, когато се стигне до решаването на този въпрос, макар и за всеки православен християнин да е ясно, че в избора на патриарх участват не само човешки фактори.
Калин Янакиев: От казаното от вас произлиза, че това избирателно тяло, което ще се събере един ден, е силно зависимо от властта на митрополита. Следователно в нашата Православна църква има опасна тенденция за заглушаване на църковното обществено мнение и това е нещо, което тревожи, защото то трябва да успее, най-вероятно с много големи усилия, да се пребори с одиозната слава на някои от митрополитите, които по Устав и по канон имат правото да участват в бъдещ патриаршески избор. За никого не е тайна, че в годините на демокрацията поне неколцина от българските митрополити бяха замесени в шумни скандали, които излязоха далеч извън границата на Църквата и развълнуваха цялото общество. Тези митрополити, макар и покрити с мрачна слава, имат същевременно и пълното право да участват в патриаршеските избори, имат и своите лобита, а някои от тях биха могли да разчитат на определена подкрепа от други православни Църкви извън БПЦ или на среди, съставени от „силните на деня”. И това поражда тревога и предизвиква към размисъл за възможните пътища за създаване на същинско, живо църковно обществено мнение, което при бъдещи кризи може да има своя автентичен глас и така да не се поставя под съмнение, най-малкото, авторитетът на избрания.
Момчил Методиев: Само да добавя, че трябва да се има предвид и още един фактор – патриаршеските избори в България винаги до момента са ставали под контрола на държавата. Въпреки безспорната разлика в обществените и църковни условия и наличието на автентичния църковен живот, все пак това е традиция, която най-вероятно тегне над голяма част от висшия клир. Има и политици, като например Божидар Димитров, който най-малкото – административно отговоря за Дирекцията на изповеданията, чиито публични изявления водят до подо
зрението, че конкретен политик или държавата като цяло могат да се изкушат от възможността да упражнят някакво влияние. Тоест когато става дума за намесата на външни фактори при патриаршески избирателен избор, трябва да се има предвид и опасността държавата да се опита да използва своите лостовете за влияние. Друг външен фактор, който може да окаже въздействие, е местният бизнес, който в редица случаи има силни връзки с местния митрополит.Причината е, че държавата или други групи често виждат в Църквата инструмент за реализиране на конкретни държавни, или в най-добрия случай – тясно национални или дори локални интереси. Пример за това беше и случаят с новооткритите край Созопол предполагаеми мощи на св. Иоан Кръстител, който беше използван единствено за туристическа реклама на Созопол, което няма нищо общо с църковността, без тук да засягам споровете за автентичността на мощите.
Калин Янакиев: Вярно е, че държавата има инстинкт за намеса в църковните дела, който не е само наследство от времето на комунизма, а има своите корени в по-далечното минало, може би още от времето на обособяването на Българската църква отначало като автономна, а след това и като автокефална. Държавата по инстинкт приема Църквата като „национална институция” и по тази причина често я свързва с каузата на националната държава. Мнозина български политици не са се простили с това интуитивно отношение към Църквата и предвид свои, чисто лични авторитарни инстинкти и до ден днешен си представят Църквата като инструмент на държавата, което ги изкушава да се намесват в нейните вътрешни дела. Същевременно аз съм особено разтревожен от един подмолен лобизъм на едрия българския бизнес при бъдещ патриаршески избор, защото не е тайна, че именно тези митрополити, за които си позволих епитета, че са си спечелили одиозна и скандална слава след 1989 г., са доста здраво свързани и с български, и с руски бизнесмени.
Всички тези опасения ни карат още веднъж да помислим как в България може да бъде изградено едно автентично църковно обществено мнение. Сега обаче предлагам да преминем на една друга територия и да отбележим какво се е променило в живота на Църквата след 1989 г. Ще се опитам да дам своята диагноза и макар да използвам този медицински термин, тя е по-скоро позитивна, ако се отчитат и наблюдават процесите в дълбочина. Първо, аз съм дълбоко несъгласен с тиражираната в някои медии теза, че българските храмове са пусти и че те са посещавани най-вече от маргинални възрастни люде. Привидността на подобна оценка може да дойде само ако се съзерцава църковният живот в много малки градчета или в селата. По някакъв унаследен просветителски инстинкт в България продължават да смятат, че църковните традиции се съхраняват в по-малките населени места или в селата поради по-бавния ритъм на живота там или по-голямата му близост с предмодерната ситуация.Това обаче далеч не е вярно за по-големите български градове. Афористично бих се изразил, че православното християнство в България се връща към големите градове. То изживява едно връщане към метрополиса, към големия град, там, където е възникнала мрежата на Църквата още в древността. Църквата е започнала като градски феномен и оттам нататък е експанзирала в селските паганис тични региони, където е водила много дълга и активна борба с резистиращото езичество. Много векове по-късно ние наблюдаваме един идентичен процес – връщането на Църквата в големите градове. Храмовете в големите градове не са празни. Липсват грижливи социологически проучвания по този въпрос, но дори и едно неангажирано наблюдение ни показва не само, че храмовете в градовете не са празни, но и че те вече са изпълнени с един друг тип църковен народ. Той не се състои само от възрастни хора, Църквата е престанала да бъде духовна терапия за самотната старост, храмовете вече са изпълнени с хора, дошли в Църквата дори не по семейна традиция, а в съзнателния си живот, и са го направили като съзнателен свой избор. Убеден съм, че в много от големите градове 60% от енориите са попълнени от хора, приели светото кръщение в съзнателна възраст, било по времето на комунизма, било след 1989 г. Което означава, че в някои от големите градове вече се създава нещо, чиято липса е било реален проблем по времето на комунизма – реални, живи, живеещи истински църковен живот енории. И за да не бъда голословен, ще кажа, без да имам претенции за изчерпателност, че в София като подобни живи енории могат да бъдат посочени храмовете „Св. св. Кирил и Методий”, „Св. Николай”, известен като Руската църква, „Св. София”, „Св. Димитър” в кв. „Хаджи Димитър”, „Св. Троица”. При всички положения трябва да бъде високо оценен енорийският живот в един малък и живеещ особен църковен живот храм в Русе – „Св. Николай”, който поради близкото си съседство с една католическа енория, която е буквално на отсрещния тротоар, е създал мотивирана, толерантна, живееща включително и богословски живот енория. На места такива енории съществуват въпреки съпротивата на местните митрополити – във Велико Търново и във Варна към храма „Св. Николай” (по някаква особена благословена съдба повечето от най-живите храмове са посветени на св. Николай Мирликийски). Наблюдавам жив енорийски живот в настоящата митрополитска църква в Ловеч, изключително завидна история има енорийският живот в Казанлък, благодарение на няколко изключително обаятелни, харизматични свещеници. Наскоро гостувах в град Перник, където изненада разбрах, че има гражданско-църковен комитет, който се вълнува от проблемите на образованието по религия в училищата. Като цяло енорийският живот бавно и постепенно се възстановява, и то главно в големите градове. Предстоятели на тези живи енории обикновено са свещеници, които също не принадлежат към традиционното свещеническо съсловие, т.е. в редки случаи те са потомствени свещеници. Те са приели ръкоположение, бидейки обърнати във вярата, въцърковени, в съзнателна възраст – само като куриоз ще спомена, че познавам свещеник, предстоятел на храм в София, който допреди пет години беше преподавател в специалност полска филология в университета. В една жива енория около Казанлък свещеник е бивш художник, популярен в артистичните среди на града. Част от тези свещеници, освен умението да създават живи енории, за наша голяма радост притежават и добра образованост, занимават се с научна богословска работа и са активни в публицистиката. Задължително трябва да отбележим тези процеси наред със сенчестите, които обикновено присъстват в медийното пространство.
Момчил Методиев: Съгласен съм, че това е много важно, защото възраждането на енорийския живот е основата, върху която може да съществува църковното обществено мнение и църковната пирамида, както и защото само чрез тях може да бъде преодоляна съпротивата на отделни митрополити или на външните фактори, които се опитват да влияят на църковния живот. Този процес върви сякаш малко незабележимо за медиите, но съм напълно съгласен с вашето мнение, както и с тезата, че християнството се връща в градовете – именно градовете са подложени на най-тежката атеистична политика по време на комунизма и в някои от тях църковната традиция сега дори не се продължава, а по-скоро се създава.
Калин Янакиев: Същевременно не бива да си затваряме очите за нещо, което споделят някои от свещениците и въцърковеният народ. Много от тези живи енории живеят не само в условия на липса на помощ от местния митрополит, а понякога и в същинска борба с него. Нямам намерение да бъда деликатен и ще кажа, че истинска война на митрополита с живи енории и със свещеници се води на територията на Старозагорска епархия. Съвсем наскоро там беше поставен под запрещение, впоследствие изгонен от епархията един харизматичен свещеник, който поддържаше до голяма степен църковния живот в епархията. Не може да не си спомним скандала с един наистина противоречив като личност свещеник във Варненска епархия, също подложен на преследване от митрополита си. Подобни твърдения съм чувал и по отношение на случаи във Великотърновска епархия. Можем да обобщим, че основната тревога на църковните хора в България е породена от разтварянето на ножицата между свещениците и енориите, и висшия клир – съживяването на църковния енорийски живот често се случва дори не с подкрепата, а въпреки съпротивата на местните митрополити.
В тази връзка ще си позволя да направя бърза импресивна картина на състоянието на епархиите в България днес. Има епархии, ръководени от силно зилотски по манталитет и характер епископи. Някои от тях, с много силно медийно присъствие, не винаги са неоправдани в своите реакции спрямо обществото, какъвто безспорно е Пловдивският митрополит, но те не притежават необходимата култура за дискусионен диалог с извънцърковните среди. Същевременно има митрополити, покрити с одиозна слава – вече споменах Старозагорския митрополит, трябва да си припомним и в колко скандали беше замесен Варненско-Преславският митрополит. Има и една, бих я нарекъл обскурирана епархия – Врачанската. Причината е съдбата на нейния митрополит, един от най-активните и упорити разколници, който след връщането си в Църквата се оказа в позицията на старши митрополит, една особена позиция в Св. синод. Това е епархия, която е напълно затворена в себе си, ние не знаем какво се случва там, не съм сигурен, че тя може изобщо да влезе в контрола на едно църковно обществено мнение. Има и епархии, за които трябва да кажем добра дума, тъй като там съживяването на църковния живот става ако не винаги с подкрепата на епископа, най-малкото без неговата съпротива – такива са Русенската, Ловчанската и донякъде Сливенската епархия.
Наред с това трябва да изразя и безпокойството си, че не се обсъждат същинските духовни и богословски проблеми. В средите на Българската православна църква от време на време възникват дискусионни теми. Например темата за евхаристийния живот, за това дали на всяка св. Литургия всички, които участват в нея, трябва да приемат св. Причастие, или то трябва да бъде предшествано от по-сериозна подготовка на пост и изповед – това е спорен еклесиологически и богословски въпрос, аз нямам отговор на него, но този въпрос вълнува определени енории, определени свещеници и богослови. Той обаче не може да бъде поставен на правилно църковно обсъждане, тъй като тази дискусия е блокирана от епископата, в който има някакъв траен хиперконсерватизъм по отношение на обсъждането на богословски теми.
Наистина напоследък Св. синод се ангажира с една животрептуща тема – въвеждането на образованието по религия или религиозното образование в училище, но в този проблем отново много по-активни са определени свещеници и миряни, отколкото епископата. Трябва да поздравим Св. синод, че назначи определени по-образовани свещеници и компетентни миряни, които създадоха един проект за въвеждането на обучението по религия в училище, а Синодът подкрепи този проект с авторитета си. Но дори и по този въпрос епископатът по някакъв начин изостава от това, което вълнува църковния народ. Затова и твърдя, че като цяло е слаба грижата за богословската просветеност в Българската църква.
Момчил Методиев: Бих добавил, че разнобой съществува и по чисто практически въпроси – всяка епархия има собствена практика по проблеми като браковете между православни и католици, а и понякога свещеникът не знае как да реагира, когато е изправен пред такъв проблем.
Калин Янакиев: Вие сте напълно прав, българските митрополити не са на едно и също мнение дори как да именуват и как да се отнасят към цели християнски деноминации. Не е тайна, че Пловдивският митрополит Николай е убеден, че Католическата църква представлява ерес, което по никакъв начин не съвпада с официалното становище на Вселенското православие. Тоест това разноезичие понякога добива скандални размери. Това се дължи на слаба грижа за богословската просветеност. Тук ще отбележа, макар и нескромно, че по-голяма роля за богословското просвещение в България играят не дипломираните богослови, а хора от други хуманитарни специалности и философите. Например групата на философите медиевисти, към която принадлежа и аз, със сигурност е извършила повече преводи и издания на класическа богословска литература от богословските среди. Отварянето към богословските традиции и на съвременните теологически направления също се дължи на усилията на конкретни и малки групи хора. Една група от Богословския факултет към Великотърновския университет отвори българската публика към живата традиция на сръбското и гръцкото богословие, но и това не беше нито координирано, нито благословено от епископата на БПЦ. Подобно на времето на комунизма продължават да отсъстват, и то по скандален начин, текстовете на светите отци, които са основата на православното богословие, а доколкото те присъстват на български език, с малки изключения са плод на преводачи философи и класически филолози. Тази липса не може да бъде компенсирана от малкото книги, внесени и преведени от монасите от манастира „Св. Георги Зограф” в Атон, още повече че последните се правят по несистематичен начин, и то не от оригинала, а през руски език. За една страна с поне три богословски факултета това изобщо не е достатъчно.
Момчил Методиев: Аз не виждам нищо лошо, че богословската култура се разпространява от светски лица, които не са пряко свързани с Църквата. Намирам това за нормално, тъй като едва ли Църквата може изцяло да контролира или направлява този процес. Същевременно сред положителните промени трябва да отбележим и различната атмосфера в богословските факултети. През комунизма това са били едни от най-пострадалите образователни институции, които са били внимателно контролирани и следени, а в момента и там също има видими положителни промени.
По-скоро въпросът за мен се състои в това, че не съществува връзка между тези светски групи и църковната йерархия, което води до няколко съществени проблема. На първо място, Църквата няма своите говорители. Доколкото има говорители, това са епископи или митрополити, които не винаги могат да предадат едно църковно послание на светски език, за да може то да достигне до по-широк кръг хора. Именно липсата на посредници създава впечатление, че няма връзка между Църквата и обществото. Другият проблем е липсата на специфични грижи и политика за образованието на младите монаси, които са бъдещият висш клир. В голяма част от случаите образованието на младите монаси е въпрос на лична амбиция, интерес и в крайна сметка – на самообразование, докато преди 1944 г. е имало политика по този въпрос и дори някои манастири са осигурявали стипендии за обучението на младите монаси. Да не говорим за липсата на образователна политика по отношение на семинариите, което според мен е важен въпрос, който няма своето решение.
Калин Янакиев: Ще си позволя нещо повече в подкрепа на вашата теза. Разбира се, че не всички светски хора са миряни на Църквата, но Църквата вече има миряни, които същевременно са и представители на интелигенцията. Миряни на Църквата са например неколцина български писатели, актьори, журналисти, университетски преподаватели, които живеят правилен и редовен църковен живот. Те имат естественото желание да помагат на Църквата и да изговарят проблеми, които попадат в полето на тяхната компетентност. Но тъй като църковната йерархия буквално не ги познава, се стига до ситуации, в които Църквата не може да реагира на важни събития от обществения и политическия живот, които я засягат. Ще дам един пример – преди време български социален министър поиска т.нар. пренатална диагностика на бъдещите майки да стане задължителна, защото така „щели да се решат проблемите с домовете за умствено изостанали”, т.е. предполагаше се, че осведомени за евентуални увреждания на плода им жени ще решат да абортират и така ще „спестят” на държавата грижи, което буквално граничи с един евгеничен проект. Министърът искаше да обвърже задължителността на тази пренатална диагностика с определени санкции, ако майките не се подложат на нея. Църквата би трябвало да реагира на това намерение, което за щастие не се осъществи – освен поради всичко друго, още и защото няма пренатална диагностика, която да може да установява 100% увреденост на плода; науката може да установи между 30 и 70% вероятност за различните увреждания, т.е. за определени заболявания има 70% вероятност плодът да бъде напълно здрав. Тази идея безспорно представляваше едно индиректно насърчаване на аборта. Църквата обаче не реагира, реагираха съвсем други хора или такива, които са свързани с Църквата, но в лично качество. Защото Църквата не знае как да потърси свои миряни, които да бъдат специалисти в определена област и да могат да бъдат естествени говорители по такива въпроси. Такава е цялата биоетическа проблематика, която ще става все по-важна, и ако Църквата не намери своите миряни, които са компетентни да се изказват по тези въпроси, тя ще продължи да изостава от тези проблеми или само да декламира положенията на доктрината, което не винаги е достатъчно убедително. Всеки свещеник може да каже, че абортът е много голям грях, че семейството е малка домашна църква, а майчинството е висше призвание, но в сложната казуистика на съвременната биоетика тези аргументи трябва да бъдат подкрепени от естествените говорители на Църквата. Тези говорители вече съществуват, те са плод на съживяването на енорийския живот, но за съжаление те не винаги са припознати.
По отношение на монашеството – това е един от най-тежките проблеми, тъй като българското монашество е изключително малобройно. Този проблем има своите дълбоки корени, той е задълбочен, но не е причинен от комунизма. Може да се каже, че всеки трети-четвърти монах у нас се надява да стане епископ. Същевременно манастирите, с много малко изключения, не са духовни средища, те са провинциални стопанства или места за поклоннически туризъм, доколкото това въобще е поклонничество. Ученото монашество е изключително важно за една Църква. Спомням си, че в първите години на нашето списание тревога за монашеството и пълното отсъстве на учено монашество у нас изрази един от най-големите светилници на Православието в съвременността – еп. Калистос Уеър, който в това отношение направи сравнение с Румъния, където положението, поне тогава, беше доста по-различно. И аз съм напълно съгласен, защото макар и да няма канонична санкция, традицията е висшето духовенство да бъде избирано от средите на монашеството. А в България в момента има стотина монаси и два пъти повече монахини, но епископатът се излъчва само от монасите. Това е много тежък проблем. Мисля впрочем, че тук бихме могли да приключим нашия разговор – не, разбира се, защото очертахме всички важни проблеми (ние и не си поставяме подобна цел), но защото, между безпокойствата и надеждите, бихме могли да го продължим друг път, като го задълбочим в много от набелязаните теми. След трудното преодоляване на разкола в Църквата и на едно неясно бъдеще "Християнство и култура" би трябвало да си остане важен участник в усилието по консолидиране на едно живо „църковно обществено мнение”, за което стана дума и тук. (сп. Християнство и култура)
Момчил Методиев: Когато говорим за властта на Българския патриарх, ние много често си представяме властта на Римския папа или на Московския патриарх. Представяме си патриарха като диктатор или монарх. За да можем да разгледаме коректно властта на Българския патриарх, е необходимо, от една страна, да се върнем към историята на модерната Българска църква, а от друга – да се обърнем към действащия Устав на Църквата. След смъртта на екзарх Йосиф през 1915 г. Българската църква в продължение на две десетилетия е управлявана от наместник-председател на Св. синод, т. е. в управлението на Църквата надделява синодалното начало, което представлява и въплъщение на съборното начало. Този период е последван от краткото управление на екзарх Стефан, а след възстановяването на Патриаршията – и на патриарх Кирил, като и двамата се опитват да установят контрол над Синода и да наложат еднолична или „монопартийна” власт, както тя е наричана по времето на патриарх Кирил, и тези техни опити стават причина за редица конфликти сред висшето духовенство. След това се стига до избора на патриарх Максим, който веднага се сблъсква с наличието на различни крила в Синода и се опитва да парира противоречията между тях, като се връща към синодалното начало, т. е. всички решения се обсъждат и взимат от Св. Синод, а патриархът може да разчита само на известен морален авторитет при равенство на гласовете в Синода. В този смисъл властта на Българския патриарх не може да бъде сравнявана нито с тази на Римския папа, нито дори с тази на Московския патриарх, независимо от личността, която заема патриаршеския трон. В новия устав на БПЦ дори съществува текст (член 50), в който изрично е записано, че Българският патриарх няма право да извършва или решава „нещо по общите дела на Църквата” без съгласието на Св. Синод, без това „нещо” да бъде допълнително формулирано.
В исторически план в България съществува напрежение между визията за патриарха като монарх и практиката, според която той е само пръв сред равни, което отговаря по-правилно на съборното начало. Действително патриархът и митрополитът съгласно каноните са само административни длъжности и би трябвало да имат еднаква власт с всички останали епископи. Но в българския случай епископите и патриархът имат много по-ограничена власт от митрополитите. В рамките на своите епархии митрополитите не са отговорни пред никого, което дава възможност на някои днешни митрополити да се държат безотговорно, и в някои случаи дори арогантно по отношение на публиката, независимо дали тя е образована или не. От друга страна, викарийните епископи, които не притежават собствен административен диоцез, на практика са подчинени на митрополитите. Така се оказва, че реалната власт в Църквата принадлежи на митрополитите за сметка на патриарха и на епископите. Това състояние даде основание на изследователката Златина Иванова да квалифицира съвременното състояние на църковната организация като „феодализация”, макар за този процес да съществуват и други причини.
Калин Янакиев: За да стане още по-ясен проблемът, ще се опитам да очертая отново какво е каноничното положение и какви деформации са настъпили в него в течение на най-новата българска история. Това, че патриархът е пръв сред равни, произтича от безспорното каноничното положение в православната еклесиология, че Църквата е там, където е епископът, а всяка църква, оглавявана от епископ (смятан за наместник на св. ап. Петър на своята катедра), е не „поделение” на някакво цяло, което е механично събрание на различните епископии, а представлява пълнота на Вселенската църква на това определено място. Поради тази причина всеки епископ в Православието е епископ на Вселенската църква в своето място, в своята епархия. Исторически погледнато, „митрополитът”, както показва и името, е административна длъжност на един епископ, който предстоятелства Църквата в по-голям град – в „метрополиса”. В Римската империя, когато Църквата се структурира, държавата е била разделена на префектури, диоцези (епархии) и на провинции. Всички епископи от една провинция са припознавали епископа на метрополиса, т.е. на централния град на съответната провинция или диоцез, за свой „митрополит”, т.е. за свой административен предстоятел, решаващ спорните им въпроси, като ги свиква на събор. Патриархът от своя страна е бил (и трябва да си остане) административната длъжност, която събира в съборно единство епископския хор от различни, близки по територия диоцези. По-късно, когато с раждането на националните държави Православната църква започва да се „национализира”, диоцезът на една поместна Православна църква, общо взето, се припокрива с границите на националната държава. В България диоцезът на БПЦ съвпада с границите на държавата.
Каноничното правило е, че епископите са равни помежду си, не са подчинени по власт, защото църквите им не съставляват части от някакво механично събрание на техните окръзи, оглавявано от патриарха. В България обаче на практика няма епископии, които да се събират около определен метрополис, оглавяван от митрополит. По тази причина реални епископи, които имат и оглавяват свои поместни църкви, се явяват всъщност само митрополитите. Епископите, които не са митрополити, не са нищо друго освен викарии, сиреч наместници на митрополита в съответния район. Следователно, ако трябва да сравним съвременната ситуация в БПЦ с по-ранната история, тя би трябвало по-скоро да бъде предстоятелствана административно от митрополит (епископа на столичния град), който събира на събор и решава общите дела на епископите, които имат своите епископии. В днешно време обаче вместо тези епископи ние имаме митрополити, които са административно оглавявани от патриарха. Това е каноническото положение. Факт е обаче, че в последния период на комунистическата власт в България положението на патриарх Максим се усложнява от това, че благодарение на намесата на държавата тази равнопоставеност на епископите е била нарушена от появата на епископи (митрополити), които са фаворизирани от властта. Такива са най-вече онези митрополити, които са въдворени на своите места със силния натиск на държавата и най-вече тези, които водят международния живот на Църквата или съдействат на т.нар. „миротворна дейност” на комунистическата държава. Това създава едно особено нестабилно положение на Българския патриарх по времето след 1971 г. Формира се една буквално митрополитска „партия”, която има допълнителна сила в сравнение с Българския патриарх Максим, защото това е партия на епископите, които са фаворитите на комунистическата държава. Същевременно в ранния период от патриаршестването на патриарх Максим все още има един или двама стари (или „реакционни”, както са наричани от властите) митрополити, което означава, че Българският патриарх в първия период от своето патриаршестване е трябвало да осъществява не просто правилната, канонична административна власт над равните нему по тайнодействена власт епископи-митрополити, а и да се съобразява с привнесените отвън „шумове в системата”, които фаворизират едни митрополити за сметка на други. Патриархът е трябвало да лавира между тях, за да координира действията им. Именно тези фаворизирани от държавата митрополити след 1989 г. застанаха в основата на породения в БПЦ разкол, причините за който, разбира се, са по-разнообразни и по-дълбоки.
Оттогава нещата се промениха. Много от епархиите имат митрополити, избрани на своите катедри след края на комунизма. Но една мъчително и бавно изработена стилистика на административното ръководство на диоцезите на БПЦ се променя много трудно и ако Българският патриарх е упрекван днес в колебливост, би трябвало да проявим разбиране, като имаме предвид тази мъчителна история на неговото патриаршестване през първите осемнадесет години от неговото предстоятелство. Тук можем да добавим и нещо, което е неприлично да се каже, но не може да не бъде изговорено. Наистина, всеки българин – православен християнин, желае дълъг живот и здраве на Българския патриарх Максим, но така или иначе, най-вероятно ние се намираме в залеза на неговото предстоятелство. Ситуацията в диоцеза на Българската църква е уникална. Практически всички митрополити (с изключение на двама) имат към този момент правото да се кандидатират за мястото на предстоятел на диоцеза на БПЦ. Това, освен всички други обстоятелства, затруднява същинския духовен живот на БПЦ. Буквално всеки е кандидат за патриаршеското було, което означава, че сред митрополитите се поддържат едни отношения, които са под мощната сянка на този приближаващ се избор. За голямо съжаление трябва откровено да кажа, че въпреки че България вече е член на Европейския съюз, наред с още три преобладаващо православни страни, в съзнанието на висшия клир изборът на Българския патриарх е доминиран от въпроса кой би бил фаворитът на Московската патриаршия. Тоест Руската православна църква продължава да има своето много голямо влияние в българските църковни дела и дори свои „лобита” сред българските митрополити.
Момчил Методиев: Към въпроса за статута на митрополитите и бъдещия патриаршески избор бих искал да добавя, че през последните двадесет години Българската патриаршия действително положи много усилия за възстановяването на цялата избирателна пирамида, занемарена по времето на комунизма – църковните настоятелства и епархийски избиратели, които избират митрополитите. Същевременно продължава да съществува традицията за манипулирането на тези избори – доказателство за това са и последните митрополитски избори за нов Доростолски митрополит, където имаше силни подозрения, че изборите бяха манипулирани от един местен духовник. Имам предвид, че демократизацията на БПЦ, доколкото тя е възможна и отговоря на изискванията на Устава на Църквата, малко изостава от демократизацията на обществото. Когато настъпи моментът, в който трябва да се проведе този Патриаршески избирателен събор, вероятно най-големите проблеми или съмнения и спорове биха възникнали по въпроса доколко този избор е реален и не е манипулиран. В новия устав митрополитите имат голяма власт дори и по отношение на този избор – членовете на Патриаршеския избирателен събор се избират от епархийските избиратели,но списъкът на потенциалните членове на събора се съставя фактически от митрополита. По Устав всяка епархия излъчва 5 членове на събора, избирани от списък от 23 души клирици и миряни, съставен от митрополита. Тоест става дума за ограничена група хора и това може да породи напрежение, когато се стигне до решаването на този въпрос, макар и за всеки православен християнин да е ясно, че в избора на патриарх участват не само човешки фактори.
Калин Янакиев: От казаното от вас произлиза, че това избирателно тяло, което ще се събере един ден, е силно зависимо от властта на митрополита. Следователно в нашата Православна църква има опасна тенденция за заглушаване на църковното обществено мнение и това е нещо, което тревожи, защото то трябва да успее, най-вероятно с много големи усилия, да се пребори с одиозната слава на някои от митрополитите, които по Устав и по канон имат правото да участват в бъдещ патриаршески избор. За никого не е тайна, че в годините на демокрацията поне неколцина от българските митрополити бяха замесени в шумни скандали, които излязоха далеч извън границата на Църквата и развълнуваха цялото общество. Тези митрополити, макар и покрити с мрачна слава, имат същевременно и пълното право да участват в патриаршеските избори, имат и своите лобита, а някои от тях биха могли да разчитат на определена подкрепа от други православни Църкви извън БПЦ или на среди, съставени от „силните на деня”. И това поражда тревога и предизвиква към размисъл за възможните пътища за създаване на същинско, живо църковно обществено мнение, което при бъдещи кризи може да има своя автентичен глас и така да не се поставя под съмнение, най-малкото, авторитетът на избрания.
Момчил Методиев: Само да добавя, че трябва да се има предвид и още един фактор – патриаршеските избори в България винаги до момента са ставали под контрола на държавата. Въпреки безспорната разлика в обществените и църковни условия и наличието на автентичния църковен живот, все пак това е традиция, която най-вероятно тегне над голяма част от висшия клир. Има и политици, като например Божидар Димитров, който най-малкото – административно отговоря за Дирекцията на изповеданията, чиито публични изявления водят до подо
зрението, че конкретен политик или държавата като цяло могат да се изкушат от възможността да упражнят някакво влияние. Тоест когато става дума за намесата на външни фактори при патриаршески избирателен избор, трябва да се има предвид и опасността държавата да се опита да използва своите лостовете за влияние. Друг външен фактор, който може да окаже въздействие, е местният бизнес, който в редица случаи има силни връзки с местния митрополит.Причината е, че държавата или други групи често виждат в Църквата инструмент за реализиране на конкретни държавни, или в най-добрия случай – тясно национални или дори локални интереси. Пример за това беше и случаят с новооткритите край Созопол предполагаеми мощи на св. Иоан Кръстител, който беше използван единствено за туристическа реклама на Созопол, което няма нищо общо с църковността, без тук да засягам споровете за автентичността на мощите.
Калин Янакиев: Вярно е, че държавата има инстинкт за намеса в църковните дела, който не е само наследство от времето на комунизма, а има своите корени в по-далечното минало, може би още от времето на обособяването на Българската църква отначало като автономна, а след това и като автокефална. Държавата по инстинкт приема Църквата като „национална институция” и по тази причина често я свързва с каузата на националната държава. Мнозина български политици не са се простили с това интуитивно отношение към Църквата и предвид свои, чисто лични авторитарни инстинкти и до ден днешен си представят Църквата като инструмент на държавата, което ги изкушава да се намесват в нейните вътрешни дела. Същевременно аз съм особено разтревожен от един подмолен лобизъм на едрия българския бизнес при бъдещ патриаршески избор, защото не е тайна, че именно тези митрополити, за които си позволих епитета, че са си спечелили одиозна и скандална слава след 1989 г., са доста здраво свързани и с български, и с руски бизнесмени.
Всички тези опасения ни карат още веднъж да помислим как в България може да бъде изградено едно автентично църковно обществено мнение. Сега обаче предлагам да преминем на една друга територия и да отбележим какво се е променило в живота на Църквата след 1989 г. Ще се опитам да дам своята диагноза и макар да използвам този медицински термин, тя е по-скоро позитивна, ако се отчитат и наблюдават процесите в дълбочина. Първо, аз съм дълбоко несъгласен с тиражираната в някои медии теза, че българските храмове са пусти и че те са посещавани най-вече от маргинални възрастни люде. Привидността на подобна оценка може да дойде само ако се съзерцава църковният живот в много малки градчета или в селата. По някакъв унаследен просветителски инстинкт в България продължават да смятат, че църковните традиции се съхраняват в по-малките населени места или в селата поради по-бавния ритъм на живота там или по-голямата му близост с предмодерната ситуация.Това обаче далеч не е вярно за по-големите български градове. Афористично бих се изразил, че православното християнство в България се връща към големите градове. То изживява едно връщане към метрополиса, към големия град, там, където е възникнала мрежата на Църквата още в древността. Църквата е започнала като градски феномен и оттам нататък е експанзирала в селските паганис тични региони, където е водила много дълга и активна борба с резистиращото езичество. Много векове по-късно ние наблюдаваме един идентичен процес – връщането на Църквата в големите градове. Храмовете в големите градове не са празни. Липсват грижливи социологически проучвания по този въпрос, но дори и едно неангажирано наблюдение ни показва не само, че храмовете в градовете не са празни, но и че те вече са изпълнени с един друг тип църковен народ. Той не се състои само от възрастни хора, Църквата е престанала да бъде духовна терапия за самотната старост, храмовете вече са изпълнени с хора, дошли в Църквата дори не по семейна традиция, а в съзнателния си живот, и са го направили като съзнателен свой избор. Убеден съм, че в много от големите градове 60% от енориите са попълнени от хора, приели светото кръщение в съзнателна възраст, било по времето на комунизма, било след 1989 г. Което означава, че в някои от големите градове вече се създава нещо, чиято липса е било реален проблем по времето на комунизма – реални, живи, живеещи истински църковен живот енории. И за да не бъда голословен, ще кажа, без да имам претенции за изчерпателност, че в София като подобни живи енории могат да бъдат посочени храмовете „Св. св. Кирил и Методий”, „Св. Николай”, известен като Руската църква, „Св. София”, „Св. Димитър” в кв. „Хаджи Димитър”, „Св. Троица”. При всички положения трябва да бъде високо оценен енорийският живот в един малък и живеещ особен църковен живот храм в Русе – „Св. Николай”, който поради близкото си съседство с една католическа енория, която е буквално на отсрещния тротоар, е създал мотивирана, толерантна, живееща включително и богословски живот енория. На места такива енории съществуват въпреки съпротивата на местните митрополити – във Велико Търново и във Варна към храма „Св. Николай” (по някаква особена благословена съдба повечето от най-живите храмове са посветени на св. Николай Мирликийски). Наблюдавам жив енорийски живот в настоящата митрополитска църква в Ловеч, изключително завидна история има енорийският живот в Казанлък, благодарение на няколко изключително обаятелни, харизматични свещеници. Наскоро гостувах в град Перник, където изненада разбрах, че има гражданско-църковен комитет, който се вълнува от проблемите на образованието по религия в училищата. Като цяло енорийският живот бавно и постепенно се възстановява, и то главно в големите градове. Предстоятели на тези живи енории обикновено са свещеници, които също не принадлежат към традиционното свещеническо съсловие, т.е. в редки случаи те са потомствени свещеници. Те са приели ръкоположение, бидейки обърнати във вярата, въцърковени, в съзнателна възраст – само като куриоз ще спомена, че познавам свещеник, предстоятел на храм в София, който допреди пет години беше преподавател в специалност полска филология в университета. В една жива енория около Казанлък свещеник е бивш художник, популярен в артистичните среди на града. Част от тези свещеници, освен умението да създават живи енории, за наша голяма радост притежават и добра образованост, занимават се с научна богословска работа и са активни в публицистиката. Задължително трябва да отбележим тези процеси наред със сенчестите, които обикновено присъстват в медийното пространство.
Момчил Методиев: Съгласен съм, че това е много важно, защото възраждането на енорийския живот е основата, върху която може да съществува църковното обществено мнение и църковната пирамида, както и защото само чрез тях може да бъде преодоляна съпротивата на отделни митрополити или на външните фактори, които се опитват да влияят на църковния живот. Този процес върви сякаш малко незабележимо за медиите, но съм напълно съгласен с вашето мнение, както и с тезата, че християнството се връща в градовете – именно градовете са подложени на най-тежката атеистична политика по време на комунизма и в някои от тях църковната традиция сега дори не се продължава, а по-скоро се създава.
Калин Янакиев: Същевременно не бива да си затваряме очите за нещо, което споделят някои от свещениците и въцърковеният народ. Много от тези живи енории живеят не само в условия на липса на помощ от местния митрополит, а понякога и в същинска борба с него. Нямам намерение да бъда деликатен и ще кажа, че истинска война на митрополита с живи енории и със свещеници се води на територията на Старозагорска епархия. Съвсем наскоро там беше поставен под запрещение, впоследствие изгонен от епархията един харизматичен свещеник, който поддържаше до голяма степен църковния живот в епархията. Не може да не си спомним скандала с един наистина противоречив като личност свещеник във Варненска епархия, също подложен на преследване от митрополита си. Подобни твърдения съм чувал и по отношение на случаи във Великотърновска епархия. Можем да обобщим, че основната тревога на църковните хора в България е породена от разтварянето на ножицата между свещениците и енориите, и висшия клир – съживяването на църковния енорийски живот често се случва дори не с подкрепата, а въпреки съпротивата на местните митрополити.
В тази връзка ще си позволя да направя бърза импресивна картина на състоянието на епархиите в България днес. Има епархии, ръководени от силно зилотски по манталитет и характер епископи. Някои от тях, с много силно медийно присъствие, не винаги са неоправдани в своите реакции спрямо обществото, какъвто безспорно е Пловдивският митрополит, но те не притежават необходимата култура за дискусионен диалог с извънцърковните среди. Същевременно има митрополити, покрити с одиозна слава – вече споменах Старозагорския митрополит, трябва да си припомним и в колко скандали беше замесен Варненско-Преславският митрополит. Има и една, бих я нарекъл обскурирана епархия – Врачанската. Причината е съдбата на нейния митрополит, един от най-активните и упорити разколници, който след връщането си в Църквата се оказа в позицията на старши митрополит, една особена позиция в Св. синод. Това е епархия, която е напълно затворена в себе си, ние не знаем какво се случва там, не съм сигурен, че тя може изобщо да влезе в контрола на едно църковно обществено мнение. Има и епархии, за които трябва да кажем добра дума, тъй като там съживяването на църковния живот става ако не винаги с подкрепата на епископа, най-малкото без неговата съпротива – такива са Русенската, Ловчанската и донякъде Сливенската епархия.
Наред с това трябва да изразя и безпокойството си, че не се обсъждат същинските духовни и богословски проблеми. В средите на Българската православна църква от време на време възникват дискусионни теми. Например темата за евхаристийния живот, за това дали на всяка св. Литургия всички, които участват в нея, трябва да приемат св. Причастие, или то трябва да бъде предшествано от по-сериозна подготовка на пост и изповед – това е спорен еклесиологически и богословски въпрос, аз нямам отговор на него, но този въпрос вълнува определени енории, определени свещеници и богослови. Той обаче не може да бъде поставен на правилно църковно обсъждане, тъй като тази дискусия е блокирана от епископата, в който има някакъв траен хиперконсерватизъм по отношение на обсъждането на богословски теми.
Наистина напоследък Св. синод се ангажира с една животрептуща тема – въвеждането на образованието по религия или религиозното образование в училище, но в този проблем отново много по-активни са определени свещеници и миряни, отколкото епископата. Трябва да поздравим Св. синод, че назначи определени по-образовани свещеници и компетентни миряни, които създадоха един проект за въвеждането на обучението по религия в училище, а Синодът подкрепи този проект с авторитета си. Но дори и по този въпрос епископатът по някакъв начин изостава от това, което вълнува църковния народ. Затова и твърдя, че като цяло е слаба грижата за богословската просветеност в Българската църква.
Момчил Методиев: Бих добавил, че разнобой съществува и по чисто практически въпроси – всяка епархия има собствена практика по проблеми като браковете между православни и католици, а и понякога свещеникът не знае как да реагира, когато е изправен пред такъв проблем.
Калин Янакиев: Вие сте напълно прав, българските митрополити не са на едно и също мнение дори как да именуват и как да се отнасят към цели християнски деноминации. Не е тайна, че Пловдивският митрополит Николай е убеден, че Католическата църква представлява ерес, което по никакъв начин не съвпада с официалното становище на Вселенското православие. Тоест това разноезичие понякога добива скандални размери. Това се дължи на слаба грижа за богословската просветеност. Тук ще отбележа, макар и нескромно, че по-голяма роля за богословското просвещение в България играят не дипломираните богослови, а хора от други хуманитарни специалности и философите. Например групата на философите медиевисти, към която принадлежа и аз, със сигурност е извършила повече преводи и издания на класическа богословска литература от богословските среди. Отварянето към богословските традиции и на съвременните теологически направления също се дължи на усилията на конкретни и малки групи хора. Една група от Богословския факултет към Великотърновския университет отвори българската публика към живата традиция на сръбското и гръцкото богословие, но и това не беше нито координирано, нито благословено от епископата на БПЦ. Подобно на времето на комунизма продължават да отсъстват, и то по скандален начин, текстовете на светите отци, които са основата на православното богословие, а доколкото те присъстват на български език, с малки изключения са плод на преводачи философи и класически филолози. Тази липса не може да бъде компенсирана от малкото книги, внесени и преведени от монасите от манастира „Св. Георги Зограф” в Атон, още повече че последните се правят по несистематичен начин, и то не от оригинала, а през руски език. За една страна с поне три богословски факултета това изобщо не е достатъчно.
Момчил Методиев: Аз не виждам нищо лошо, че богословската култура се разпространява от светски лица, които не са пряко свързани с Църквата. Намирам това за нормално, тъй като едва ли Църквата може изцяло да контролира или направлява този процес. Същевременно сред положителните промени трябва да отбележим и различната атмосфера в богословските факултети. През комунизма това са били едни от най-пострадалите образователни институции, които са били внимателно контролирани и следени, а в момента и там също има видими положителни промени.
По-скоро въпросът за мен се състои в това, че не съществува връзка между тези светски групи и църковната йерархия, което води до няколко съществени проблема. На първо място, Църквата няма своите говорители. Доколкото има говорители, това са епископи или митрополити, които не винаги могат да предадат едно църковно послание на светски език, за да може то да достигне до по-широк кръг хора. Именно липсата на посредници създава впечатление, че няма връзка между Църквата и обществото. Другият проблем е липсата на специфични грижи и политика за образованието на младите монаси, които са бъдещият висш клир. В голяма част от случаите образованието на младите монаси е въпрос на лична амбиция, интерес и в крайна сметка – на самообразование, докато преди 1944 г. е имало политика по този въпрос и дори някои манастири са осигурявали стипендии за обучението на младите монаси. Да не говорим за липсата на образователна политика по отношение на семинариите, което според мен е важен въпрос, който няма своето решение.
Калин Янакиев: Ще си позволя нещо повече в подкрепа на вашата теза. Разбира се, че не всички светски хора са миряни на Църквата, но Църквата вече има миряни, които същевременно са и представители на интелигенцията. Миряни на Църквата са например неколцина български писатели, актьори, журналисти, университетски преподаватели, които живеят правилен и редовен църковен живот. Те имат естественото желание да помагат на Църквата и да изговарят проблеми, които попадат в полето на тяхната компетентност. Но тъй като църковната йерархия буквално не ги познава, се стига до ситуации, в които Църквата не може да реагира на важни събития от обществения и политическия живот, които я засягат. Ще дам един пример – преди време български социален министър поиска т.нар. пренатална диагностика на бъдещите майки да стане задължителна, защото така „щели да се решат проблемите с домовете за умствено изостанали”, т.е. предполагаше се, че осведомени за евентуални увреждания на плода им жени ще решат да абортират и така ще „спестят” на държавата грижи, което буквално граничи с един евгеничен проект. Министърът искаше да обвърже задължителността на тази пренатална диагностика с определени санкции, ако майките не се подложат на нея. Църквата би трябвало да реагира на това намерение, което за щастие не се осъществи – освен поради всичко друго, още и защото няма пренатална диагностика, която да може да установява 100% увреденост на плода; науката може да установи между 30 и 70% вероятност за различните увреждания, т.е. за определени заболявания има 70% вероятност плодът да бъде напълно здрав. Тази идея безспорно представляваше едно индиректно насърчаване на аборта. Църквата обаче не реагира, реагираха съвсем други хора или такива, които са свързани с Църквата, но в лично качество. Защото Църквата не знае как да потърси свои миряни, които да бъдат специалисти в определена област и да могат да бъдат естествени говорители по такива въпроси. Такава е цялата биоетическа проблематика, която ще става все по-важна, и ако Църквата не намери своите миряни, които са компетентни да се изказват по тези въпроси, тя ще продължи да изостава от тези проблеми или само да декламира положенията на доктрината, което не винаги е достатъчно убедително. Всеки свещеник може да каже, че абортът е много голям грях, че семейството е малка домашна църква, а майчинството е висше призвание, но в сложната казуистика на съвременната биоетика тези аргументи трябва да бъдат подкрепени от естествените говорители на Църквата. Тези говорители вече съществуват, те са плод на съживяването на енорийския живот, но за съжаление те не винаги са припознати.
По отношение на монашеството – това е един от най-тежките проблеми, тъй като българското монашество е изключително малобройно. Този проблем има своите дълбоки корени, той е задълбочен, но не е причинен от комунизма. Може да се каже, че всеки трети-четвърти монах у нас се надява да стане епископ. Същевременно манастирите, с много малко изключения, не са духовни средища, те са провинциални стопанства или места за поклоннически туризъм, доколкото това въобще е поклонничество. Ученото монашество е изключително важно за една Църква. Спомням си, че в първите години на нашето списание тревога за монашеството и пълното отсъстве на учено монашество у нас изрази един от най-големите светилници на Православието в съвременността – еп. Калистос Уеър, който в това отношение направи сравнение с Румъния, където положението, поне тогава, беше доста по-различно. И аз съм напълно съгласен, защото макар и да няма канонична санкция, традицията е висшето духовенство да бъде избирано от средите на монашеството. А в България в момента има стотина монаси и два пъти повече монахини, но епископатът се излъчва само от монасите. Това е много тежък проблем. Мисля впрочем, че тук бихме могли да приключим нашия разговор – не, разбира се, защото очертахме всички важни проблеми (ние и не си поставяме подобна цел), но защото, между безпокойствата и надеждите, бихме могли да го продължим друг път, като го задълбочим в много от набелязаните теми. След трудното преодоляване на разкола в Църквата и на едно неясно бъдеще "Християнство и култура" би трябвало да си остане важен участник в усилието по консолидиране на едно живо „църковно обществено мнение”, за което стана дума и тук. (сп. Християнство и култура)
