По време на богословски семинар на остров Родос внезапно на 61-годишна възраст почина професорът от Богословския факултет на Аристотелевия университет в Солун Хризостом Стамулис. Той беше професор по Догматическо и символическо богословие. Завършил е университета в Солун, специализирал е в Белград и Дърам (Англия). От 2021 до 2024 г. беше декан на Богословския факултет в Аристотелевия университет. През 2022 г. Вселенският патриарх Вартоломей го удостоява с офикия „архонт учител“ на Вселенската патриаршия. Член беше на Синодната комисия по църковно образование и обучението на клира и редактор в множество богословски научни издания по света.
„С дълбока скръб Богословският факултет научи за кончината на обичания колега и бивш декан на Богословския факултет на Аристотелевия университет в Солун, Хризостом Стамулис. Неговият академичен път, морал и отдадеността му на богословската наука и образованието бяха извор на вдъхновение за всички нас. Приносът му към Богословския факултет и към по-широката академична общност ще остане неизличим. Изразяваме нашите най-искрени съболезнования на семейството му и неговите близки. Вечна да бъде паметта му“, написа деканът на Богословския факултет отец професор Атанасий Гикас
Негови изследвания са публикувани на английски, италиански, френски, немски, сръбски, румънски и руски език. Сред основните трудове на проф. Стамулис са: Holy Beauty. Prolegomena to an Orthodox Philocalic Aesthetics (James Clarke, Лондон 2022); Broken Bridges. An Introduction to Orthodox Fundamentalism (Sebastian Press, Калифорния 2021); Φάγαμε ήττα. Κείμενα για τον αυτοεγκλωβισμό της Ορθοδοξίας (Претърпяхме поражение. Текстове за самоизолацията на Православието, Αρμός, Атина 2021); Τι γυρεύει η αλεπού στο παζάρι; (Какво търси лисицата на пазара? Текстове за диалога на Православието с града, политиката и културата, Αρμός, Атина 2016); Έρωτας και σεξουαλικότητα (сборник, Любов и сексуалност. Междудисциплинарен разказ – от античността до днес, от микроорганизмите до човека, Αρμός, Атина 2014); Ὡσπερ ξένος και αλήτης ή σάρκωση η μετανάστευση της αγάπης (Като чужденец и скитник – въплъщението като преселение на любовта, Ακρίτας, Атина 2010); Έρως και θάνατος (Ерос и смърт, Ακρίτας 2009; Αρμός 2019); Η γυναίκα του Λωτ και η σύγχρονη θεολογία (Жената на Лот и съвременното богословие, Ίνδικτος 2008; Αρμός 2014); Κάλλος το άγιον (Святата красота, Ακρίτας, Атина 2004–2010); Περί φωτός (За светлината. Лични или природни енергии? Принос към съвременния тринитарен дебат в Православието, Το Παλίμψηστον, Солун 1999, 2007); Θεοτόκος και ορθόδοξο δόγμα (Богородица и православният догмат, Το Παλίμψηστον, Солун 1996, 2003).
Негови колеги споделят откъси от богословското есе на проф. Стамулис "Какъв би бил Христос без тяло?"
... Богословието, което е истина, е една непрестанна борба с празнотата – празнотата на смисъл в ежедневния живот, празнотата на културата, празнотата на политиката, празнотата на историята, празнотата на самото битие.
Бездната на нищото понякога ражда тревогата и ужаса на съществуването, а друг път дава ипостас на многообразното зло, когато човешкото битие отстъпва пред безличните сили на икономиката, политиката, напредналата технология...
Често празнотата се отъждествява със злото, което ранява или дори унищожава нашето битие.
Но празнотата може да бъде и благодеяние, когато вкусването й от човека стане повод за възсъздаване на нови връзки с Бога, със света и с другите хора.
Празнотата може да се изпълни с напълно ново присъствие.
Всъщност за християните всичко е започнало от едно празно гробно място, което възвести Възкресението.
Празнотата отстъпва пред присъствието на Възкръсналия живот, тъй като преди това Христос е Бог, Който от любов „се смири, като прие образ на раб“ – Този, Който извън всяка мяра е влюбен в човека.
Съвършенството е достигането на любовта. Обожение, което не минава през любовта, не е обожението на Църквата Христова. Светецът упражнява поезията на любовта. Любовта е истинската красота, онази хубост, която спасява, тя е възможността празнотата да се изпълни с присъствие.
Обикновено лесната критика, особено когато е богословска критика, търси сигурността и самооправданието, пренебрегва красотата на празнотата и може да се превърне в непробиваема критика на всичко.
Празнотата нараства чрез токсичността, която ние хората създаваме, когато изключваме от живота си любовта, изискваща усилия и жертви.
Днес празнотата е вече празнота на смисъла на нашата култура, която изгуби всяка отправна точка в перспективата на вечността и на есхатона, и се превърна в неясно и неопределено търсене на непрекъсната промяна и смътна безсмъртност.
Днес, повече от всякога, имаме нужда от тялото, за да съществуват човекът, светът и нашата култура. Какъв би бил Христос без тяло?...
