„Изкривената православна вяра (т. е. ерес в църковен смисъл) се превръща в основа на идеологията на режима на Путин“. Това е основната теза на програмната реч, произнесена от Вселенския патриарх Вартоломей на 10 декември по време на Международната конференция за световна политика в Абу-Даби, която се провежда тези дни.
Международната конференция за световна политика е своеобразен Валдайски клуб, но на западните демокрации, председателстван от ръководителя на Френския институт за международни отношения проф. Тиери дьо Монбриал и обединяващ авторитетни политолози и дипломати от Изтока и Запада. На петнадесетото издание на форума през тази година беше поканен да говори и патр. Вартоломей.
Според патриарха постсекуларизмът в синтез с неоимпериализма на Москва, остатъците от съветската идеология и параноята на един политически лидер е създал грозен, кървав хибрид, чийто плод е кървавата война в Украйна. До неотдавна богословските спорове и анализът на ересите са били в компетенциите на тесен кръг професионални богослови. С избухването обаче на войната през 2022 г., особено след като руската пропаганда започна да я превръща в „свещена“, се оказа, че дори в нашата „просветена“ епоха ереста може да доведе до масови кръвопролития в безумен опит да се унищожи най-голямата европейска нация – Украйна.
Вселенският патриарх не смята руското православие за ерес, признавайки неговия „голям интелектуален, духовен и художествен принос“ към християнската традиция. Според него ерес е идеологията на „руския свят“, която се прокарва от патр. Кирил (Гундяев), Владимир Путин и техните идеологически слуги, цинично използващи „възроденото религиозно чувство на народа“, което им се струва удобен политически инструмент. Без опита от потапянето в съветския атеизъм, който е откъснал руския народ от приемствеността на духовния живот, от традицията, идеологията на „руския свят“ не може да завладее съзнанието на руснаците. Тази идеология е постмодернистко неоправославие, което е сляло в едно чисто външните атрибути на дореволюционното имперско православие, тромавостта на съветския атеизъм и психическата травма, останала след разпадането на СССР.
Ето и цялото слово на патр. Вартоломей в Абу-Даби:
„Бихме искали горещо да благодарим на организаторите на този нов симпозиум на Конференцията за световна политика „За един разумно отворен свят“ за това, че отново ни поканиха да участваме в тази много интересна инициатива.
Украинската война, провокирана от несправедливата агресия на Русия през февруари 2022 г., е най-тежката европейска геополитическа и хуманитарна криза от края на Втората световна война. Съпроводена е с жертването на голям брой украинци, руснаци и други, както и с унищожаването на една цяла държава. Можеше ли да се очаква такава катастрофа?
Специалистите по международни отношения се опитват да обяснят тази ситуация, като се позовават на условията от края на Студената война. Сгреши ли Западът, като се възползва от разпадането на Съветския съюз, за да установи влиянието си на Изток? Дали промяната в основните баланси в Европа събуди отново старите страхове за възможно обкръжаване на Русия? От друга страна, как да не вземем предвид желанието за независимост на народите, живели под съветско потисничество? Как да не отговорим с актове на солидарност за виновното изоставяне на Източна Европа под властта на Москва в името на системата от зони на влияние, създадена от Ялтенските споразумения?
Този дебат несъмнено е основателен. Визията на нашата Църква обаче е отвъд тези днешни перспективи. Нейният поглед е вкоренен повече в историята като цяло и в частност в църковната история. Ние смятаме, че източникът на нашите беди е следствие от грешки в преценката на въпроси, свързани с вярата. Тъкмо поради тази причина ние се идентифицираме с термина православие, т. е. справедлива и правдива вяра.
Православната църква е изиграла фундаментална роля за появата на тези две реалности – както отделни, така и преплетени, които са Русия и Украйна. Мястото на драмата е в пресечната точка на един двоен кръстопът: Европа и Азия. На първо място, това е провлакът между Балтийско и Черно море, който е основна ос за търговията между Северна Европа и Източното Средиземноморие. Перпендикулярно на него, в южната част на днешна Украйна, се оформя коридор, отворен за движението на народите, през който са преминали няколко последователни нашествия. Търговската функция е позволила структурирането на силите и отварянето към цивилизацията и към външния свят. От друга страна, вълните от нашествия и алчността на заобикалящите сили често разрушават политическите структури и подлагат населението на огромни страдания. Точно тази диалектика между изграждането и разрухата обяснява появата на украинската идентичност.
Пространствената политическа карта на днешна Украйна е променила формата си многократно през вековете, от Киевска Рус през 9 в. до Екатерина II през 18 в., когато по-голямата част от Украйна се оказва интегрирана в Руската империя. През вековете населението на Украйна е било подложено на последователни чужди доминации: руска, полска, монголска, литовска или австрийска. Двадесетото столетие беше особено тежко за украинците. Те издържаха на големия глад по времето на Сталин – Гладомора, и се озоваха в разгара на въоръжената конфронтация между Съветския съюз и нацистка Германия по време на Втората световна война.
Тази история обяснява желанието на Украйна да се разграничи от руското цяло и да се свърже с Европа и нейните ценности. Тези условия също така позволяват да се разбере значението на религията – елемент, който е едновременно основополагащ и освобождаващ украинското съзнание. От Константинопол Вселенската патриаршия въвежда християнството и византийската цивилизация още през 9 в. сред народите от този регион. Ние изиграхме основна роля в организацията на религиозните общности, които се образуваха около Киевската митрополия, а след това и около Московската патриаршия.
Но ученията относно правилата на организация и църковно функциониране, наследени от дългата история на християнството и които отразяват цялата административна и философска мъдрост на света на Източното Средиземноморие, не винаги са били зачитани от Москва. Имперската власт е искала да подчини Църквата на своята воля, в усилията си да инструментализира религиозното чувство за своите политически и военни цели. Така, от превземането на Константинопол от османците през 1453 г. Москва се стреми да замени Вселенската патриаршия, като провъзгласи, че Москва е „третият Рим“. Тази дългогодишна политика на Москва е основен фактор за разделението на православния свят.
От 19 в. инструментализирането на религията от Москва се съчета с новите идеи на германския национализъм. Вдъхновена от пангерманизма, новата идеология на панславизма, орган на руската външна политика, придоби религиозен компонент. Това е идеята, че църквите трябва да се организират според принципа на етническата принадлежност, чийто централен маркер би бил езикът. Това е този подход, който Вселенската патриаршия на Константинопол заклейми през 1872 г. като ерес (ерес на етнофилетизма, форма на църковен расизъм). Той е в грубо противоречие с универсализма на евангелското послание, както и с принципа на териториално управление, който определя организацията на нашата църква.
Тази ерес обаче беше полезна за целите на Москва, тъй като отдалечи славяноезичните вярващи от влиянието на Вселенската патриаршия. Целта на тази стратегия беше да се създаде в рамките на Османската империя, а по-късно и под формата на независима държава, отделна политическа сила, в услуга на руския натиск към топлите морета. Тя е отговорна за омразата между балканските християни, довела до Балканските войни и жестокостите в началото на 20 в.
По време на Съветския съюз религията беше маргинализирана и потискана. Комунистическата идеология беше окупирала терена, приписван на религията, експлоатирана от царската империя. След падането на режима вярата отново е използвана за идеологически цели. Руската православна църква застана на страната на режима на президента Владимир Путин, особено след избирането на Негово Блаженство патриарх Кирил през 2009 г. Тя активно участва в насърчаването на идеологията „Руский мир“, т. е. на руския свят, според която езикът и религията дават възможност да се определи едно цяло, обхващащо Русия, Украйна, Беларус, както и другите територии на бившия Съветски съюз и диаспората. Москва (като политическа и религиозна власт) ще представлява центърът на този свят, чиято мисия ще бъде да се бори с декадентските ценности на Запада. Тази идеология представлява инструмент за легитимиране на руския експанзионизъм и основа на неговата евразийска стратегия. Връзката с миналото на етнофилетизма и настоящето на руския свят е очевидна. Така религията се превръща в гръбнак на идеологията на режима на Путин.
Автокефалията на Украинската православна църква, предоставена през 2019 г. от Вселенската патриаршия, влоши отношенията с Руската църква. Тук откриваме вече изразено напрежение, когато Московска патриаршия реши да не участва в Светия и велик събор на Православната църква, свикан на Крит през 2016 г.
Нахлуването в Украйна на 24 февруари тласна поляризацията до нейния връх. Двусмислената позиция на патр. Кирил по отношение на войната и подкрепата за политиката на президента Путин предизвикаха силна критика в православния свят и извън него. Православните от Украйна, избрали да останат под опеката на Руската църква, също изразиха неодобрението си.
Така разделението на православния свят се задълбочи и разшири. Някои църкви са съгласни с Вселенската патриаршия; други, чиито страни са прекалено зависими от Русия, сляпо подкрепят Московска патриаршия; трети предпочитат да запазят съучастническо мълчание. В същото време Руската църква използва средствата на държавата, за да укрепи влиянието си върху каноничната територия на други църкви, въпреки изключително простите правила на църковната организация на православието. Нейните интервенции в Африка се представят като наказателни действия срещу Александрийска патриаршия за признаването на автокефалността на Православната църква на Украйна. Очевидно е, че при тези обстоятелства ролята на Църквата за постигането на мир става много трудна.
Какво означава това за дискусиите извън църковните среди? Това още веднъж показва нарастващата роля на религиозния фактор в основните глобални проблеми. Идеологиите отслабват една след друга. Краят на комунизма остави огромна празнота в цяла една част от света, която беше живяла под негово управление, и в други народи, които бяха вложили надеждите си в него. Кризата на глобализацията и либерализма също поражда дълбоко разочарование и опасно недоволство. В този пейзаж на рушащи се материалистични идеологии духовното се завръща динамично. Това завръщане обаче може да бъде опасно, ако не се прояви в подходи, включващи мъдростта на религиозните традиции, извлечени от наследството на великите цивилизации от миналото.
Грешките в разпознаването на нещата, ересите, не са незначителни явления, които интересуват само няколко духовници и няколко учени. Напротив, те имат много сериозни последици за духовния живот, както и за материалния живот. Източникът на проблемите е инструментализирането на религията от участници, които често нямат истинска вяра.
Руските православни са голямо богатство за Православието и за целия свят. Руското православие има огромен духовен, интелектуален и художествен принос. За съжаление, то стана жертва на намесата на руската политическа власт. Съветското потисничество нанася опустошения, лишавайки цели поколения от благословията на вярата и мъдростта на Църквата. В нуждата си да се укрепи, новият имперски режим разчита на това, което му се струва ценен политически капитал: подновените религиозни чувства на руския народ. За съжаление, то успя да поведе част от православното духовенство по този път. Най-важното е, че той възприема и укрепва еретическите подходи на царския режим в условията на слабо познаване на църковните канони, което отчасти се дължи на духовния упадък през съветския период.
Последиците са много сериозни. Етнорелигиозният фанатизъм, насаждан сред руската младеж, задушава перспективите за мир и помирение. Православният свят е разделен и тази фрагментация се пренася в бедните страни, чиито жители са се надявали да намерят облекчение във вярата. Преди всичко това вреди на Руската църква, тъй като рано или късно хората ще осъзнаят ексцесиите на една църква, която се подчинява на цели, нямащи нищо общо с нейната първоначална мисия.
Дами и господа, скъпи приятели,
Експертите в областта на международните отношения понякога са склонни да пренебрегват или маргинализират ролята и значението на религиозния фактор, независимо дали е автентичен или манипулиран. Въпреки това навлязохме в период, в който този фактор придобива все по-голямо значение. Богословите и другите експерти по въпросите, свързани с функционирането на църквите, несъмнено трябва да се отворят за други гледни точки и да развият диалог с други дисциплини. Важно е също така специалистите в областта на социалните науки, политическите науки и международните отношения да преодолеят известно нежелание да навлизат в религиозните въпроси. Разбирането на новия свят, който се формира пред очите ни, не може да пренебрегне религиозния факт.
Благодарим ви за вниманието!“.
