Вселенската патриаршия публикува писмото-отговор на патр. Вартоломей (от 20 февруари) до Албанския архиеп. Анастасий от 14 януари т. г., в което последният изразява мнение, че Църквата не може да признава постфактум хиротонии на епископи и други клирици, извършени от епископи в разкол, подложени на низвержение или анатема. Поради тази причина архиеп. Анастасий заявява, че ръководената от него Албанска архиепископия „поставя под въпрос включването на митрополит Епифаний в църковния диптих“ (виж повече за това писмо тук).
В своя отговор, изпратен месец по-късно, Вселенският патр. Вартоломей аргументира намесата на Вселенска патриаршия в църковния спор в Украйна с различни примери от църковното предание. Във втората част на писмото той отговаря на въпроса за действителността на хиротониите, извършени от епископ под запрещение, низвержение или под анатема, като привежда подобни случаи от църковното минало в древност и по-ново време. Специално внимание патр. Вартоломей отделя на начина, по който е разрешен проблемът с хиротониите, извършени в периода на българската схизма от 1872 г. до 1945 г., както и на обединението на Руската православна задгранична църква и Руската православна църква – Московска патриаршия в по-ново време. Според патр. Вартоломей приемането на схизматичните епископи в евхаристийно съслужение ги присъединява към пълнотата на Църквата без да е необходимо ново ръкоположение – такава е била практиката на Православната църква през вековете. Патр. Вартоломей се позовава на изследването на митрополита на Анхиало Василий (по-късно Смирненски митрополит) от 1877 г. по този въпрос. Цитираният в писмото на патриарха митр. Василий Смирненски е с български произход (родом от българското с. Загоричани, Костурско, сега в негова чест наречено Василиада, бел. ред.), той е един от най-ерудираните митрополити на Вселенска патриаршия през този период, който остава противник на крайните решения на църковния събор в Константинопол от 1872 г. срещу българските архиереи, основатели на Българската екзархия.
И по-конкретно в тази втора част на писмото на патр. Вартоломей до Албанския архиепископ се казва:
„И така, това е състоянието на нашите църковни дела и то ясно се вижда в неоспоримото и канонически утвърдено правомощие за апелация, което приложихме в случая с бившия Киевски митр. Филарет и бившия Лвовски митр. Макарий. Съществува, Блаженейши, едно много важно изследване на способния и задълбочен познавач на каноническите въпроси, приснопаметния и с призната добродетелност още приживе заради чудотворни знамения Анхиалски, а сетне Смирненски митр. Василий, съставено (през 1874 г., бел. ред.) и през 1877 г. синодно утвърдено, за действителността на хиротониите на клирици, ръкоположени от низвергнат или разколнически епископ, което също приложено Ви изпращам и в което се удостоверява неизменната гледна точка на Православната църква по този въпрос. Ние не искаме да споменаваме всички разглеждани там случаи, ще се ограничим само с разрешаването на Първия в Никея събрал се събор на светите и богоносни отци относно разкола на мелитианите, за който се говори ведно с новацианския проблем в Правило 8 на събора.
Споменатият по-горе Мелетий бил епископ на Ликопол в Египет и бил обвинен в цяла поредица от беззакония и в отричане от вярата и в принасяне на жертва на идолите. Бил низвергнат около 302 г. Като не приел своето низвержение, той създал около себе си група и създал т. нар. разкол на мелетианите. Когато бил постигнат компромис с него, както описва св. Атанасий Велики, архиепископ на Александрия, той (Мелетий, бел. ред.) предал на предшественика на св. Атанасий, св. Александър Александрийски, списък с ръкоположените от него в периода на неговото наказание (разкол) епископи, свещеници, дякони и всички те били приети без преръкоположение в своите съществуващи степени.
Този разкол измъчвал Църквата чак до 7 век, но връщащите се от него били приемани в църковно общение без да бъдат прекръщавани и дори без миропомазание, както съобщава на всички нас Теодор Студит в своето Писмо 40, до Навкратий. Но и през последните времена, като през 1945 г. нашата св. Велика Христова църква прости осъдените на Светия и велик събор през 1872 г. българи и тяхната църква, които той не само низвергна, но и отлъчи, и как стана тяхното възстановяване? Чрез ново ръкополжение? Или може би опростените бяха едни и същи с осъдените? Съвсем не, а бяха избрани и въведени в клира от тях (осъдените, бел. ред.) и от техните приемници. И когато Руската църква преди няколко години под натиск от високата политика прости на пребивавалите дотогава в разкол членове на Руската задгранична църква, по какъв начин ги прие в общение, нима чрез прекръщаване или преръкополагане?
Блаженейши, слава на Отца, Сина и Светия Дух, Който ни разкри, че по подобие на Троичната слава в Църквата всичко се случва и е установено, базирайки се не само на Св. Писание, както смятат протестантите, но и на честнейшата, смирена и осветена практика на Църквата в течение на нейния двехилядогодишен земен път. Затова, като указваме на гореизложеното, разбираме, че търпението и великодушната позиция на Великата Христова църква бяха възприети от онези, които бяха получили от нея велико благодеяние, като неин отказ от по-нататъшния път на Църквата. И недоумяваме как тази дързост и оклеветяване на майката Църква и лично на наше смирение биват приемани от някои хора и в някои случаи, по тяхна воля или против волята им, се възприемат от тях под формата на приемане и повтаряне на доводите на онези, които вдигнаха пета против тази, която им е направила благодеяние (Пс. 41:9). Нима тези ученици обичат Църквата и нейното единство повече от учителите си? Да не бъде!
Ние провъзгласяваме във Фенер авторитетното, унаследено от нас учение за Църквата, защото черпим от кладенеца на нашите отци, а не от корист или някакви други низки подбуди и политически целесъобразности. Следователно, на всички нас остава отговорността за приемането на изложените истини, разбира се, не за да бъдат те утвърдени, тъй като те напълно истинно са утвърдени от църковната практика, но за да стъпим отново на верния и осветен от многоценния и чист опит път на отците, които само на Бога се надяваха. Нему да бъде славата и господството във вековете. Амин“.
