Руският църковен историк прот. Георги Митрофанов коментира в интервю за Правмир различни проблеми, свързани с почитта към св. мощи в православието. Повод за това е поклонението пред мощите на св. Николай Чудотворец в Москва, на които вече се поклониха повече от един милион души, чакали на опашка часове наред пред храма „Христос Спасител“.
Според прот. Георги Митрофанов потребителското отношение към Църквата може да превърне почитането на св. мощи във вид идолопоклонство. Духовникът припомня, че в Москва и Петербург има и други частички от мощите на св. Николай, макар и по-малки, но „мисълта, че са донесени особени мощи, вносни, предизвиква у много хора стереотипна реакция, характерна за тяхното невъцърковено и слабокултурно съзнание. Те като че забравят, че и най-микроскопичната частица мощи, както и целите мощи, били те и нетленни, всъщност са само знаци за присъствието в този свят на съответния светец и затова ние трябва да се обръщаме с молитви именно към него, а не към тази частички от неговото естество“.
Прот. Георги Митрофанов смята, че духовниците никога не бива да поощряват лъжливи представи у хората за каквито е да е светини в Църквата, макар и с благочестиви намерения, защото рано или късно това се обръща срещу Църквата и може да доведе до духовната гибел на вярващите.
„Ние трябва постоянно да подчертаваме, че магията не е присъща на Църквата“. Действително днес съществуват своеобразни „колекционери“ на светини, които пътуват по св. места и отвсякъде носят св. вода в бутилки или пръст, или частици мощи, и си ги подреждат на рафтовете.
„Нека започнем с най-низшето – поклонението пред предметите за потребление, което се проявява, когато човек не от нужда, а за да не бъде по-лош от другите хора, сменя дрехи, коли, телефони, мебели, поставя на масата си храни, които трудно се преработват, но затова пък съответстват на стандартите за правилен живот. И постепенно предметите за потребление започват да потребяват самия човек, те стават неговите идоли и кумири. Второто ниво на идолопоклонство може да бъде поклонението пред стихиите – както е било в миналото. Знаете, че основните стихии са четири – огън, земя, вода и въздух. И има хора, далече от Църквата, които не се причастяват, не познават църковното учение, но са готови да дойдат на Богоявление за светена вода. Те могат да търсят и носят със себе си пръст от различни места. Същото става и с благодатния огън: това, което векове наред е било нещо поместно, свързано с йерусалимския храм, придоби характер на огнепоклонничество. Макар че в пасхалния ден всяка запалена свещ ни напомня не че това е някакъв особен огън, а за Възкресението на Христос. С въздуха все още има известни проблеми и е трудно да бъде използван от такъв тип хора, но по отношение на огъня, водата и земята сме уредили всичко, тези сурогати на светините са в пълна употреба. При това някои представители на духовенството поощряват и тиражират всичко това. И накрая се изкачваме още по-нагоре и вече стигаме до телесните останки на онези, които са били прославени. Тук вече започва едно истинско кощунство.
Често се замислям, че неслучайно имаме един много показателен епизод от нашата история през 20 век, свързан с декрета на Народния комисариат на юстициите (наркомюст). Той бил издаден през 1919 г., в разгара на гражданската война, и нареждал да се проведе организирана кампания за откриването на мощите. Това било акция, замислена като колосален удар срещу авторитета на Църквата, тъй като гонителите на Църквата, често сами идващи от недрата на народа, много добре познавали народната вяра, която отдавала огромно значение на почитането на мощите сами по себе си. Хората можело да не знаят елементарни неща за Христос, за Троицата, но кои мощи за какво помагат знаели. Нещо повече, по онова време бил вече утвърден стереотипът, че мощите на светеца непременно трябва да бъдат нетленни. Духовенството вместо да полага усилия да преодолее този предразсъдък, поощрявало тези представи. И в случаите, когато мощите били тленни, те уверявали хората, че са нетленни.
Затова, когато била предприета акцията за откриването на всички мощи, формално тя имала благонамерен характер: „Искаме да изясним дали наистина мощите на светците са нещо свръхестествено, искаме да покажем на хората какво са това мощите“. Всъщност подходът показвал истинските намерения на организаторите: мощите били откривани грубо, чувствата на вярващите били оскърбявани. И наистина се установило, че значителна част от мощите, смятани за нетленни, са тленни. По време на тези акции не се случили никакви свръхестествени събития, никой на загинал, ако хората не се застъпвали за тези св. мощи, никакъв огън не слязъл на земята върху злодеите. А когато хората се застъпвали за своите светини, те ставали жертви на репресии, защото ги представяли като контрареволюционери.
Тази акция нанесла удар върху авторитета на Църквата. Логиката била следната: поповете ви лъжат, говорейки за мощите като нещо чудотворно и нетленно, и вижте, никакви чудеса не се случиха. Значи ви лъжат за всичко и не бива да им вярвате. По време на тази кампания били разкрити онези, уви, немногобройни чеда на Църквата, които били готови жертвено да защитават своята Църква и били унищожени. Църквата била дискредитирана именно в народното съзнание. След тази заповед на наркомюста в началото на 20-те започнало пълно изземване на мощите от храмовете – което, впрочем, не могло да бъде завършено – но факт е, че тази акция не предизвикала дори най-малка съпротива у народа.
Ето това е един епизод, когато именно лъжливите представи на милиони прости руски православни хора, че мощите са едва ли не средоточието на църковния живот, а не Евхаристията, не Господ Иисус Христос, довело до много сериозен отлив на хората от Църквата и облекчило задачата на богоборците да унищожат Църквата в нашата страна. Тогава загинали много достойни християни“.
На снимката: Опашката пред храма „Христос Спасител“, където е частицата от мощите на Св. Николай Мирликийски, донесена от италианския гр. Бари
