Утре златисти ореоли ще обкръжат главите на католиците Анджело Ронкали и Карол Войтила. Първият е придобил кръга на светостта като папа Йоан ХХІІІ, а вторият – като папа Йоан Павел ІІ. Италианецът ще бъде канонизиран, въпреки че не му достигна едно от нужните за нимба поне две чудеса, сторени приживе или от отвъдното. Полякът ги има, само че доста висши прелати го припознават за Божий човек, но не и за светец. Независимо от тяхната съпротива образът му ще бъде озарен от сияние. Ронкали е прочут сред паството като „добрия папа”, а Войтила като „великия папа”. Или пък като „тротинетката” заради безбройните му „евангелизационни” скитания – мисии из всички краища на света. Двамата са папите, които са най-свързани с нашата страна в цялата история на Римокатолическата църква. Йоан ХХІІІ е известен като българския папа и е много обичан. Йоан Павел ІІ – по-малко и понякога дори е нарочван за антибългарски папа.
Това, което според мнозинството теолози обединява двамата свети отци и има решаваща роля за тяхната утрешна канонизация, е усърдието им по свикването на Втория ватикански събор
Той остава в историята като истинска революция, реформирала католицизма в крак с времето. Приема нова литургия със служене на родни езици, въдворява нов икуменизъм или отваряне към другите религии, налага нов подход към проблемите на света, които да се решават с диалог, а не чрез противопоставяне. Форумът е пожелан и свикан през 1961 г. от Йоан ХХІІІ и е закрит през 1965 г. от неговия наследник Павел VІ с постигането на очертаните от предшественика му цели. След това обаче резултатите от великото църковно събитие са лека-полека банализирани, но възкаченият през 1978 г. на престола на св. Петър папа-поляк им връща първоначалния ефикасен заряд. Съвсем в духа на събора Йоан Павел ІІ успява да мобилизира вярващи и невярващи в своята родина, да ги подготви за рухването на твърде дълго разделялата съвременната цивилизация тоталитарна „Желязна завеса”. И те повличат крак в разрушаването й, при това без бой, без да гръмне пушка или да се пролее кръв. А като избира името Йоан Павел, Карол Войтила първо се свързва символично с Йоан ХХІІІ и Павел VІ, а после пренася делото им в бъдещето. Казано с други думи, той засилва вярата на католиците, нагнетява куража им, укрепва тяхното единство и в края на краищата успява да впише събора в историята и духовно, и политически.
Така твърдят теолозите в Рим и в другите световни средища на католицизма. Разбира се, преценявайки изводите им от нашата православна камбанария, можем и да се съгласим с тях, можем и да поспорим, особено ако се зачекне проблемът с поощряването от събора на агресивния прозелитизъм
В края на краищата обаче няма как да не признаем величието на двамата папи, бъдещи светци, тъй като делата им на истински войници на Римокатолическата църква въобще не подлежат на коментар. Несъмнено духовната ни прегръдка ще бъде по-силна за папата италианец. Анджело Ронкали е този, който донякъде рискува собствената си духовна кариера, за да циментира приятелството между българи и италианци чрез признаването от св. Престол на брака на православния цар Борис ІІІ с дъщерята на крал Виктор Емануил ІІІ – католическата принцеса Йоанна Савойска. А след деветте години, прекарани в София като папски визитатор и нунций, преди окончателното си отпътуване през 1934 г. архиепископ Ронкали произнася едни от най-хубавите думи, казвани някога по адрес на нашето племе. Той се обръща към българите с „братя мои”, кълне им се във вечно искрено приятелство и им обещава, че където и да се намира по света, вратата на дома му ще бъде винаги широко отворена за всеки наш сънародник, без значение дали е православен или католик. Достатъчно е само да каже „Аз съм брат от България!” – уверява бъдещият папа – и той ще бъде добре дошъл, като ще се радва на най-горещо и сърдечно гостоприемство. В София през 1929 г. Анджело Ронкали написва в дневника си и фразата, която ще се окаже негово символ-верую: „Вдигам поглед към бъдещето, пред мене винаги искри светлина, искри надеждата да правя само добро!”.
А Йоан Павел ІІ, волю или неволю, допринася България и българин да станат мръсни думи на Апенините и из целия римокатолически свят. Разбира се, че става реч за приписания на нашата страна пъклен атентат срещу папата-поляк на 13 май 1981 г. Както и за изсипания след това съвсем незаслужено върху бедната ни страна цял океан помия от смятани за авторитетни медии и влиятелни държавни канцеларии. Има наивници сред нас, които се залъгват, че антибългарската клеветническа кампания през първото десетилетие на понтификата на Йоан Павел ІІ е била насочена срещу тогавашния комунистически режим в страната ни, а не срещу самата нея и народа й. Няма такъв филм, няма такова шоу – и в огромните заглавия по първите страници на прочути вестници, и в емисиите на големи радиостанции и телевизии в Западна Европа и отвъд Океана с години се набиваше само името на лошата България като организатор на атентата. За жалост скалъпената от болни мозъци теза беше така набита в съзнанието на западняка, че тя оживява и днес, винаги щом някъде стане дума за въпросното покушение. А можеше, можеше Йоан Павел ІІ да спре още в зародиш злостната антибългарска кампания, така, както отиде на бърза ръка в затвора и прости на атентатора си Мехмет Али Агджа.
Наистина след време, при посещението си в София през 2002 г., сякаш за да се извини за сторените ни злини, първият папа-славянин каза на президента Георги Първанов, че никога не бил вярвал на „българската връзка” в атентата срещу неговата личност, че тя била инсинуация, несправедливост. За съжаление, когато Йоан Павел ІІ съвсем изпадна в немощ, от негово име се появи книга, в която личният му секретар цитира негови думи, а според тях стрелбата на Али на площад „Св. Петър” пак стана българска работа. Дано от утре, с ореола на главата, застанал редом до Господ Бог, св. Карол Войтила види по-ясно цялата мизерна история. И дано стори нещо добро за народа ни, озлочестяван години ако не с неговата благословия, то с мълчаливото му съгласие!
Според сътрудниците им, както Йоан ХХІІІ, така и Йоан Павел ІІ са били колкото велики, толкова и земни хора. Първият обичал страшно да иронизира себе си и околните, винаги бил готов със закачлива реплика, харесвал щедрите трапези и никога не сядал сам на тях. Вторият пък бил твърде емоционален, често избухвал и понякога наказвал сурово подчинените си. Въобще човешки слабости и папски кусури, които няма как да затъмнят запалените от братята им по изповедание сияния!
Авторът е кореспондент на в-к „Монитор” в Италия
На изображението: Пощенски марки с двамата папи ще пуснат утре едновременно пощите във Ватикана и Полша по повод канонизацията.
