Днес Пловдивският митр. Николай разпространи свое становище относно македонския църковен проблем, който раздели българските архиереи. Той е шестият български митрополит, който през тази седмица излага публично своето мнение по тази важна за обществото ни тема. Изявлението е адресирано до вярващите в Пловдивска епархия, но без съмнение е отправено към по-широка аудитория. Основен акцент в посланието е необходимостта да се погледне на разкола на Македонската православна църква като на проблем на цялата Църква, от чието разрешаване всички имат нужда. Затова Българската църква трябва да се ангажира с неговото разрешаване, което не заслужава упрек, а е в духа на братската любов. Според митр. Николай, БПЦ като първородна дъщеря на Вселенската патриаршия сред славянските църкви няма правото да дава самостоятелно автокефалия, но има правото да се обръща със съвет към по-младите от нея православни църкви в региона. Макар да не го изрича директно, посланието визира най-вероятно Сръбската патриаршия, която най-остро реагира срещу инициативата на БПЦ да се намеси в македонския църковен проблем. Митрополитът смята, че използването на светски съдилища (в случая Европейския съд по правата на човека) за разрешаване на вътрешноцърковни проблеми е абсолютно недопустимо и свидетелства за липса на вяра, като визира скорошното решение на този съд, осъждащ македонската държава за нарушаване на правата на Православната Охридска архиепископия (към Сръбската патриаршия). Вместо това двете спорещи църковни страни в Република Македония трябва да се обърнат за арбитраж към Вселенския патриарх. Според него решение на този църковен проблем трябва да се търси в Константинопол.
Ето и целия текст на изявлението:
„Обични в Господа братя и сестри,
Всяка година на 24-ти май отправяме възхвала към Светите братя Кирил и Методий и към техните ученици, българските първоучители и просветители светите Климент, Наум, Горазд, Сава и Ангеларий. Всяка година от медийни и други трибуни ни заливат славословия и венцехваления към тези светилници на Православната църква за това, че са дали на българския народ, а чрез него и на всички славянски православни народи „четмо и писмо“. Само тук-там в публичните речи се споменава, че Светите Седмочисленици са създали азбуката не за да пише с нея кой каквото му хрумне, а за да могат славянските народи да прочетат и разберат на собствения си език Словото Божие! Славянската азбука е измислена, за да могат славянските народи да прочетат, да разберат и да се проникнат от смисъла на евангелските текстове. Да научат и осмислят деянията, жертвата и подвига на Иисус Христос. Да отправят към Него молитва с думи, чието значение осъзнават. Да станат едно с Христа, да приемат в душите и сърцата си Неговата безмерна любов към човеците и да приемат като свой дълг да изповядват, следват и практикуват тази Христова любов във всичките си ежедневни дела и постъпки.
Затова е изнамерена славянската писменост, затова са преведени евангелията и богослужебните книги в Преслав и Охрид, затова са тръгнали монасите от тези места с торби, пълни с книги, в посока Запад, Север и Североизток. Не просто, за да си пишем на кирилица, а за да се научим на любов. На онази любов, която е истинската спойка между братята, която ни позволява да разбираме другия, да споделяме неговите тегоби и неволи, да се сърадваме с неговите радости и, която, в крайна сметка, изгражда Христовата Църква и на която се крепи православната солидарност. През последните месеци много мои епархиоти ме питат какво стана с християнската православна солидарност, какво стана с братската любов? Те питат това, защото чуват за някакви непрекъснати дрязги в общността на православните християни отвъд западните граници на българския диоцез, чуват страшни думи като „канонично провинение“, „колективно прегрешение“, та чак „схизма“ и „национално предателство“. Чуват, че наши братя и сестри, православни християни, с които пишем и четем с едни и същи букви, от десетилетия са изключени от общението си с поместните църкви – членове на Едната, Света, Вселенска и Апостолска Православна църква и сега вопият и със сълзи на очи молят да бъдат приласкани в православното семейство. Питат ме мои епархиоти, защо тези наши братя и сестри не биват приети? Нима става дума за доминация, за показване на сила, за задържане на „завоювани територии“? Нима става дума за колонизация? Нима не става дума за човешки души? Души на наши братя и сестри в Христа.
Питам се и аз как е възможно в продължение на десетки и десетки години, православни християни отвъд Деве баир, да бъдат третирани като схизматици, техни свещеници да не могат да съслужат със свещениците на другите православни църкви, да се боим от съприкосновението едни с други в благодатната Света литургия? Не това е била идеята на Светите братя Кирил и Методий, когато са ни давали азбука, на която да разбираме Словото Божие и да се разбираме помежду си. Със сигурност не е била това идеята им! Разбира се, че говоря за православните християни в съседна Македония. Много думи се изприказваха напоследък, Светите синоди на почти всички поместни църкви се занимаваха и се занимават с проблема. И не се вижда изход. Напротив, ситуацията сякаш става по-сложна. Обменяме писма, написани с едни и същи букви, а решение не се провижда. Сякаш наистина врагът на Христа, който е враг и на Неговата Църква, си е поставил за цел да разбие православната общност и в частност любовта и солидарността между славянските православни народи. Вижте какво се е случило! В македонските земи днес действат две институционализирани православни църкви. Едната – Македонската православна църква – Охридска архиепископия е призната от светското правителство на Република Македония, но не е призната от поместните православни църкви. Другата, нарекла себе си Православна Охридска архиепископия, е била забранявана и преследвана от македонските светски власти, но е канонично призната от поместната Сръбска Православна Църква, с това име. Тя е призната и от Българската православна църква, като митрополити членове на нашия Свети Синод съслужиха Света Литургия с архиепископ Йован Вранишковски, титуловайки го Охридски архиепископ.
Само преди няколко месеца Европейският съд за правата на човека е наказал Македонската държава затова, че е отказала да регистрира, а така също и да позволи да изпълнява мисията си Сръбската Охридска архиепископия на Йован Вранишковски. От това изглежда, че проблем няма. Проблем обаче видимо има. Защото епископата и православните християни в Македония не зачитат каноничната автономна Сръбска Охридска архиепископия. Народът на Македония не зачита поставения от сърбите архиепископ Йован Вранишковски независимо че е каноничен, а зачита други епископи, които са изключени от канонично общение. Признанието от страна на БПЦ на Сръбската Охридска Архиепископия изглежда не помага, щото вярващите в Македония да я припознаят и да зачитат нейния архиепископ Йован Вранишковски. Съмнявам се, че и решението на Европейския съд за правата на човека ще ги накара да го зачетат. Напротив, това решение създава още по-голям проблем, защото всеки православен знае, че споровете в църквата трябва да се решават вътре в църквата и никога не трябва да се прибягва до светски съд! Който прибягва до светски съд, за да постигне правда в Църквата, показва, че не вярва в любовта на Църквата, поради което трудно би спечелил любовта на миряните. Насила любов и уважение в Църквата не могат да се получат, а още по-малко по заповед от светски съд, пък бил той и европейски. В момента ние, Българската Православна Църква, търпим упреци от много страни. Например защо се ангажираме с македонския църковен въпрос? Ангажираме се, защото бяхме ангажирани.
Не може да се отблъсква протегната за помощ ръка. Не може да се гледа безучастно, как православни християни страдат в продължение на повече от петдесет години и да не ти трепне сърцето. Нечовешко е. От другата страна търпим упреци защо не се ангажираме достатъчно, например като признаем едностранно автокефалия на МПЦ? Тези, които ни упрекват, знаят, че не става така. Знаят, че Едната, Света, Вселенска и Апостолска църква не е човешко творение и че в нея има установен от Бога ред. Благодарение на който Църквата е по-трайна от всички светски държави, имало я е преди нас и ще я има след нас, до края на времената. Вярното решение не е такова, каквото някому се иска, бил той обществена група за натиск, светски политически фактор или дори отделна поместна църква. А такова, каквото Бог иска. Нашата работа е да си припомним как Бог изисква да се постъпва в такива ситуации. Чуден е Божият промисъл! Защо точно земите на свети Климент и свети Наум се превърнаха в поле на църковни раздори и в пробен камък и изпитание на вярата на всеки един от нас? Дали не е точно това промисълът! Да бъде изпитана вярата ни! В случая вярата се изпитва през един въпрос към всички поместни православни църкви: са ли те в състояние да проявят братска любов към страдащите и солидарност помежду си или не са? И един друг въпрос, специално към Българската православна църква: ще участваме ли и ние в безкрайното разтерзаване на този изстрадал народ или ще сме Църква, която дава пример?
Обични в Господа братя и сестри,
През месец юли 2010 година в Пловдив ни посети Негово Светейшество Вселенският Патриарх и Архиепископ на Константинопол – Новия Рим Вартоломей. Впечатли ме това, че както в разговорите ни, така и в официалните обръщения той изрично назоваваше Българската Православна Църква „първородната дъщеря на църквата-майка – Константинополската патриаршия“. Това определение на БПЦ, като първородна дъщеря на Константинополския патриаршески престол, Негово Светейшество Вартоломей използва и при всичките си други посещения в България. След като той го казва, то нито ние, нито някоя от другите поместни църкви имаме право да се съмняваме в думите му. Всички поместни православни църкви в славянските страни са дъщери на Константинополската църква.
Църква-майка е Константинополската, първородната ѝ дъщеря е Българската, останалите поместни църкви са по-млади. Нашето първородство не ни дава права да обявяваме автокефалии или самостоятелно да разсъждаме спорове, възникнали в лоното на други братски поместни православни църкви. Но се надявам, че това първородство ни дава поне морално основание да обърнем внимание на своите по-млади сестри църкви върху няколко принципни положения. Първо, че всякакви спорове вътре в Църквата се решават вътре в нея, не бива да се предоставят за разрешаване от политици и в никакъв случай не бива да се отнасят до граждански, светски съдилища, които спокойно могат да имат виждания и цели, които не е задължително да са ориентирани към доброто на Църквата и спасението на душите, а напротив, да всяват още по-големи раздори. Второ, ако не може да се постигне съгласие на мястото, където е възникнала дискусията, то спорещите следва по своя инициатива да се отнесат до Константинополския патриаршески престол, в качеството му на висш арбитър, посочен като такъв от Светите отци на Вселенските събори. Сръбската Православна Църква е наясно с това положение. Епископите от македонските диоцези също. Българската Православна Църква получи молба за съдействие от едната от дискутиращите страни. Дадохме достатъчно знаци, че разбираме молбата. Дойде време да се каже ясно, че същинската помощ, която Българската православна църква може да даде, се състои в една препоръка: ако преценяват, че вече е необходимо, да се обърнат към Константинополския патриаршески престол и да помолят за поставяне в действие на древните канонични процедури за решаване на спорове.
Трето, каноничните правила са добре известни на всички и съдържат предписания за поведение във всички ситуации, включително в тази, а понеже са вдъхновени от Светия Дух правилата са справедливи.
Четвърто, ние нямаме съмнение, че Негово Светейшество Вселенският Патриарх и Архиепископ на Константинопол – Новия Рим ще приложи правилата точно.
И пето, че на първо място, прилагането на правилата трябва да послужи, за да бъде изразена братска любов към православните християни от поречието на Вардар. За спасението на техните души трябва да се мисли и за нищо друго! Сигурен съм, че Вселенският Патриарх, между другото, опирайки се на съхраняващите се в Константинополската Патриаршия документи, би подсказал също и верния отговор на въпроса за статута и характера на Охридската архиепископия и би помогнал да се отстрани и този препъни-камък в настоящите ни дискусии, без да се създават допълнителни, ненужни смущения и да се накърняват чувствата на братска любов между православните славяни, за чието обръщане към православната вяра и единението им в общата ни Света Православна Църква негови светейши предшественици са се удостоили със святост. На тези, които отново ще побързат да ни обвинят в „национално предателство“ ще кажем, че Бог предоставя на Българската Православна Църква един изключителен шанс – да бъде за пример! Който иска да бъде уважаван трябва да спазва закона! Само, ако се придържаме стриктно към каноните на Светата църква ще докажем, че имаме пълно право да носим титлата „първородна дъщеря“ и ще имаме правото да очакваме, че и останалите ще ги спазват. По този начин бихме укрепили православието в земите, които са една от люлките на българската и славянска християнска просвета, на която всички ние дължим всичко, което имаме. И бихме отдали дължимото на Светите братя славянски първоучители и първосветители Кирил и Методий и техните ученици, дали на славянския свят светлината на православното Слово Божие. С Божията любов ще преодолеем и това изпитание, за да се срещнем след не много време с всички наши братя и сестри от македонските диоцези на Едната Света Вселенска и Апостолска църква, обединени в Христа и свързани ненарушимо от Неговата любов! Сигурен съм, че ако всички се отрекат от гордостта, амбициите и политическите съображения, но призоват на помощ Христовата любов, то тогава Бог без съмнение ще се отзове на нашите молитви и на молитвите на изстрадалия македонски православен народ и ще помогне неговата агония да бъде прекратена. За вечна чест и слава на Светата Православна Църква.
Като подчертавам, че всичко казано дотук, е мое лично мнение, призовавам над всички вас Божието благословение. За вечна чест и прослава на Светата Единосъщна, Животворяща и Неразделна Троица – Отец и Син и Св. Дух, и за благото на Светата Православна Църква“.
