Русенската митрополия разпространи свое изявление по повод отказа на жителите на кв. “Средна кула” в крайдунавския град да бъдат построени там защитени жилища за децата с увреждания от с. Могилино.
Публикуваме пълния текст на изявлението:
Животът е дар от Бога. В своята същност човешкият живот е свещен, тъй като е носител и изразител на Божия образ и целта на Твореца.
В Божия образ в човека е заложена способността да предава Божията любов на другите по пряк и действен начин. Човекът носи този образ от зачеването си до смъртта и отвъд нея, във вечния живот. Този образ не може да бъде помрачен от никакви физически и психически недъзи и от никакво страдание.
Православието
вижда в личното страдание, болестта и недъга последица от грехопадението на
човека, отделянето му от Бога, а не наказание от “възмутен и яростен” Бог.
Страданието се явява като изкупление и спасение принесено от Христа на кръста,
заради Неговата безгранична любов:”Вие сте скъпо купени” (1Кор 6:20).
Заради това по примера на Христа, ние можем да жертваме себе си за другите, за болните, немощните, страдащите и нуждаещите се.
Много от нас биха възразили: “Но това не е възможно, та Той е Бог, а ние сме само човеци!”
Отговорът на възражението е прост - това може да стане когато жертваме своя егоизъм, време, душевен комфорт и да станем съпричастни към състраданието на тия , които се нуждаят от помощ, била тя телесна или духовна. Жертвата ни се състои най-вече в това да обичаме и състрадаваме, чрез реалната, действена любов ние излизаме от егоизма и самостта си и се превръщаме в личности, чрез силата на общението. Потвърждаваме себе си като битие, създадено да дава и получава любов – единствения смисъл на живота ни.
Всичко ставащо днес с децата на Могилино не е случайно. Бог го допуска, за да ни призове към състрадание, от което се нуждае и всеки един от нас, но за да го получим, първо трябва да го дадем. Тези страдащи деца не искат много, а само да ги приемем, опознаем и обикнем. Те съществуват и дори да ги отстраним и изолираме някъде далеч от нашите погледи, това не променя съществуването им. Ние всички носим отговорност за тях. Единственият път е да ги приемем да живеят сред нас, защото това са нашите деца, а и никой не е застрахован, че неговото биологично дете няма да се роди с увреждане или някакъв синдром.
Що се отнася до нас, чрез тези деца ни се дава възможност да участваме в живота на разпнатия и възкръснал Господ. Да станем съпричастни на тяхното страдание и да го направим по-поносимо. Това би покрило и многото наши грехове и бихме прозрели, че ние имаме повече нужда от тях, за да потвърдим нашата човечност, отколкото те се нуждаят от нашите грижи.
Нашето съпричастие към страданието на децата от Могилино, прието и като наше лично страдание, може да утвърди в нас съзнанието за неизчерпаемата любов и милост на Бога, да се съсредоточим и върху слабостта и уязвимостта ни и да прозрем, че единствено oт Бога е нашият източник на грижа и изцеление. А щом дарът на Бога към нас е бил толкова голям, че не сме “ощетени” като децата от Могилино, то би трябвало да използваме всичко, дадено нам, за грижата ни към тези по-малки братя и сестри.
Нашето равнодушие към болката и трагедията на тези деца може да предизвика у тях увеличаване на тяхната болка. Неприемането и неинтегрирането им в нашето общество може да бъде възприето като ново наказание заради техните недъзи и различност. Кой би понесъл такава тъга и болка? Без нашата любов и грижа те ще останат със своето страдание и самота.
С дълбока загриженост Русенската св.митрополия апелира за продължаване на разговорите с жителите на кв. “Средна кула” и намиране на потребното решение, което удовлетворява и двете страни.
Свещенослужителите също ще положат старания за духовно обгрижване на децата, за да имат и те спокоен сън с надежда за утрешния ден, в който ще кажат: “Слава на всемилостивия Бог и наш небесен Отец. Ето и нас някой ни обича ...”
Заради това по примера на Христа, ние можем да жертваме себе си за другите, за болните, немощните, страдащите и нуждаещите се.
Много от нас биха възразили: “Но това не е възможно, та Той е Бог, а ние сме само човеци!”
Отговорът на възражението е прост - това може да стане когато жертваме своя егоизъм, време, душевен комфорт и да станем съпричастни към състраданието на тия , които се нуждаят от помощ, била тя телесна или духовна. Жертвата ни се състои най-вече в това да обичаме и състрадаваме, чрез реалната, действена любов ние излизаме от егоизма и самостта си и се превръщаме в личности, чрез силата на общението. Потвърждаваме себе си като битие, създадено да дава и получава любов – единствения смисъл на живота ни.
Всичко ставащо днес с децата на Могилино не е случайно. Бог го допуска, за да ни призове към състрадание, от което се нуждае и всеки един от нас, но за да го получим, първо трябва да го дадем. Тези страдащи деца не искат много, а само да ги приемем, опознаем и обикнем. Те съществуват и дори да ги отстраним и изолираме някъде далеч от нашите погледи, това не променя съществуването им. Ние всички носим отговорност за тях. Единственият път е да ги приемем да живеят сред нас, защото това са нашите деца, а и никой не е застрахован, че неговото биологично дете няма да се роди с увреждане или някакъв синдром.
Що се отнася до нас, чрез тези деца ни се дава възможност да участваме в живота на разпнатия и възкръснал Господ. Да станем съпричастни на тяхното страдание и да го направим по-поносимо. Това би покрило и многото наши грехове и бихме прозрели, че ние имаме повече нужда от тях, за да потвърдим нашата човечност, отколкото те се нуждаят от нашите грижи.
Нашето съпричастие към страданието на децата от Могилино, прието и като наше лично страдание, може да утвърди в нас съзнанието за неизчерпаемата любов и милост на Бога, да се съсредоточим и върху слабостта и уязвимостта ни и да прозрем, че единствено oт Бога е нашият източник на грижа и изцеление. А щом дарът на Бога към нас е бил толкова голям, че не сме “ощетени” като децата от Могилино, то би трябвало да използваме всичко, дадено нам, за грижата ни към тези по-малки братя и сестри.
Нашето равнодушие към болката и трагедията на тези деца може да предизвика у тях увеличаване на тяхната болка. Неприемането и неинтегрирането им в нашето общество може да бъде възприето като ново наказание заради техните недъзи и различност. Кой би понесъл такава тъга и болка? Без нашата любов и грижа те ще останат със своето страдание и самота.
С дълбока загриженост Русенската св.митрополия апелира за продължаване на разговорите с жителите на кв. “Средна кула” и намиране на потребното решение, което удовлетворява и двете страни.
Свещенослужителите също ще положат старания за духовно обгрижване на децата, за да имат и те спокоен сън с надежда за утрешния ден, в който ще кажат: “Слава на всемилостивия Бог и наш небесен Отец. Ето и нас някой ни обича ...”
