Везаният със злато епископски епитрахил няма аналог и в Лувъра
С литийно шествие ще бъдат пренесени златовезаните одежди на епископ отпреди хиляда години от Велико Търново до Кърджали. Това съобщи пред Монитор археологът Николай Овчаров.
При реставрацията, която е продължила четири години, са възстановени 70 см. от епитрахила на висшия духовник, по който със злато са извезани геометрични и растителни орнаменти, както и изображение на Пресвета Богородица с Младенеца. Подобно нещо няма дори и в Лувъра, категоричен е проф. Овчаров. През 1998 г. той разкрива цялата вътрешна част на църквата „Св. Йоан Предтеча“ в Кърджали. При отварянето на криптата професорът се натъква на епископски гроб, чието съществуване е било известно още от 1962 г.
В един мразовит ноемврийски ден започнахме отварянето на гробницата. Бяхме извикали и реставратор от Велико Търново, където се намира най-добрата лаборатория за химическа консервация, спомня си Овчаров. Почти никой от екипа не вярвал, че е останало нещо в гробницата. Затова и изненадата на специалистите при откриването на епископските мощи и дрехите е била огромна. Операцията е продължила повече от тринадесет часа. Частица по частица археолозите са вадели остатъците от златотъканите одежди на епископа от Ахрида.
След четири години реставрация експертите са категорични, че съвсем скоро българите ще могат да видят нещо уникално – златна везба върху коприна на повече от хиляда години. Паметници от този тип се намират изключително рядко, категоричен е проф. Овчаров. Според него за Югоизточна Европа това е най-ранният археологически текстил.
Златната везба върху коприна е била един от секретите на Константинопол, пазен в дълбока тайна повече от две столетия. Императорите са забранявали да се разказва за технологията на производство.
Византийска хроника разказва как имп. Михаил Осми Палеолог, виждайки сина си да се връща от лов, облечен със златовезани дрехи, се обърнал към него: „Сине, ти не бива да слагаш тези дрехи. Това е грях, защото те са направени с кръвта на ромеите. С такива дрехи можем да приемаме само посланиците на чужди държави и да изпълняваме нашите церемонии“. Твърди се, че по това време подобни златовезани дрехи са стрували колкото един град.
Средновековният византийски и старобългарски манастир в кв. „Веселчани“ на гр. Кърджали най-напред е бил описан от местни краеведи в средата на 30-те години на миналия век като огромна могила с укрепления. През 60-те години в квартала започват да строят сграда за автомобилно стопанство и булдозерите частично разрушават могилата. Работниците попадат на стени и веднага се обаждат в историческия музей.
Археоложката Екатерина Манова започва разкопки и попада на много интересна и добре запазена църква. По необясними причини разкриването на обекта е спряно. Двадесет години по-късно проф. Овчаров отива на обекта, който е превърнат в бунище. Началото на разкопките на екипа му съвпада с възродителния процес. За пет години, между 1985 и 1989 г., той открива огромен манастир и разчиства напълно културните пластове.
Археолозите се натъкват на крепостна стена с множество кули по нея, която опасва тази св. обител. В северния край се намира главната църква. В различни времена в двора са издигани сгради, свързани с монашеския живот – става въпрос за трапезарията на монасите, за помещенията, в които те са живели, за охранителни помещения (за вестиариите – охранителна стража от селяни). Проф. Овчаров разкрива и двореца на епископа, който е бил и игумен на манастира.
Оказва се, че главната църква е построена още през 9-10 в. Това е времето, в което Византийската империя се опитва да християнизира напълно тракийските племена на бесите. Това е и причината манастирът да бъде така стабилно укрепен – целта е крепостните стени да защитят монасите от набезите на езичниците. При разкопките се оказва, че църквата е била демонтирана до основи през 11 в., за да бъде построена по-голяма катедрала.
„Храмът беше запазен на височина повече от 4 м.“ – обясни пред Монитор проф. Овчаров.
Църквата е от т. нар. Атонски тип. Времето на изграждането ѝ съвпада със създаването на общежителните манастири на Атон. Ако преди това време е имало аскети и градски манастири, в този период св. Атанасий Атонски формулира идеята, че монасите трябва да живеят заедно в труд и молитва, за да могат най-добре да изпълняват задълженията си. Първите манастири от този тип са изградени на Атон, като началото е сложено от самата Велика лавра. (Тези твърдения са неточни, понеже общежителното монашество е с няколко века по-старо и води началото си от Близкия Изток; бел. ред.).
Манастирът край Кърджали е единственият разкрит манастир от тази епоха в православния свят, твърди проф. Овчаров. Твърдението си, че църквата е атонска, той доказва чрез характерните огромни ниши от север и юг, в които монашеското братство сяда за молитва. Храмът е като близнак на този от Великата лавра „Св. Атанасий“ на Атон. Овчаров допуска, че онези, които са строили Великата лавра през 997-998 г., десетина години по-късно са построили и църквата в Родопите.
Храмът има изключително интересен и дълъг живот до 14 в., като най-важният ремонт е затварянето от запад на притвора и отварянето на входа от север. Това е доста необичаен на пръв поглед архитектурен акт, който археологът Николай Овчаров обяснява по следния начин: „Притворът от запад е бил превърнат в крипта за висшите духовници в манастира“.
Постепенно църквата, която не е била изографисана, в края на 12 в. се сдобива с чудесни стенописи и пищна мраморна декорация.
По времето на Четвъртия кръстоносен поход, между 1204 и 1207 г., маркиз Бонифаций Монфератски изгаря манастира. След нашествието се наложил основен ремонт на сградите. Добавени са нови стенописи. „Именно те ни дадоха шанса да научим истинското име на манастира“, казва проф. Овчаров. Той и колегите му се натъкват на единствения надпис на български, оставен през 13 в. от някой си Добромир. Графитът гласи: „Аз, Добромир, идвах в Свети Продром“. Така разбрахме, че обителта се е казвала „Св. Йоан Предтеча“.
В края на 14 в. манастирът и църквата са изгорени по време на османското нашествие и с годините мястото постепенно се затрупва с пръст. Преди разкопките св. обител е била под тридесетметрова могила от пръст. През 2000 г. църквата е напълно възстановена с пари от Брюксел и от фондации. Преди пет години е осветена повторно и в момента приема богомолци. Частично възстановен е и манастирът наоколо. Така загубеното през годините на османското нашествие уникално историческо наследство отново е върнато на християните.
Какъв е бил този укрепен и богат манастир?
„Още когато разкопавах манастира, изказах хипотезата, че може би е бил център на епископия и то на Ахрида, както са се наричали Източните Родопи през Средновековието“ – казва проф. Овчаров. Той обяснява, че всичките му дирения в нотициите (списъците) на Константинополската патриаршия са завършили единствено с откриването на това име върху един оловен печат, на който се говорело за някой си Константин, епископ на Ахрида.
При разкопките на Перперикон проф. Овчаров обаче открива още седем печата на епископи на Ахрида, които превръщат съществуването на мистериозната епископия в абсолютен факт. Според археолога епископията е била автокефална и не е била подчинена на най-близкия център Филипополис (Пловдив), а направо на Константинопол.
* Източник: в-к „Монитор“
