Пострижението на нов монах в нашата Църква си е събитие, при това от национален мащаб. Защото за разлика от съседните предимно православни народи у нас броят на монашестващите е в пъти по-малък. Едни обясняват тази липса на монаси с липсата на старци, други – с народопсихологията (по-ниската религиозност на нашия народ), трети – с трето. Но фактите са неумолими. Няма достатъчно мъже, които да желаят да се посветят на монашески подвиг, а на всичко отгоре мнозина от ставащите монаси, особено в последните 20-ина години, имат в ума си издиг, а не подвиг, както заявяват мнозина църковници, а го виждаме и самите ние при определени клирици (които не винаги заслужават да се наричат духовници).
При женското монашество нещата пак са в подобно състояние. Разбира се, там няма възможност за клирическа кариера и е безспорно, че при жените посвещаването на подвиг винаги е много по-самоотвержено, отколкото при мъжете. Затова прави впечатление у нас, че при факта на преобладаващото женско присъствие в храмовете и въобще в религиозния ни живот броят на отиващите в манастир жени е горе-долу такъв: една жена на милион жени на една година (дано някой не каже, че тази оценка е твърде оптимистична). За необичащите аритметиката ще го кажем по-просто: от 5-6 млн православни християни (по кръщелно) приблизително половината са жени, което означава поне по 2 или 3 жени на година да стават у нас монахини. Но и толкова не стават, за жалост.
Така че последното монашеско пострижение в Поморийския манастир (на 8 януари, на вечернята срещу събота) си е събитие, което заслужава да се отбележи. Затова и пострижението го извършва самият епархийски митрополит, а за пострижението под мантия води кандидат-монаха сам викарният епископ. Който пък е и игумен на манастира. Пострижението на монах (монахиня) може да се извърши и от презвитер, съответно йеромонах, архимандрит. Когато пък го прави самият митрополит, с това се подчертава неестествената изключителност на едно обичайно за църковния духовен живот свещенодействие. Разбира се, когато църковният духовен живот е обичаен.
Кандидатът за монах се казвал Петко. Няма повече сведения за него; знае се, че е завършил паралелния курс на СДСеминария, че учи богословие в Шуменския университет и паралелно в Духовната академия в Пловдив, че е от две години в Поморийския манастир, но не е представян като послушник.
При пострижението му е дадено името Паладий – на преподобния Паладий. Този светец е живял през 4-5 в., бил е от областта Галатия в Мала Азия, ученик е на Евагрий Понтийски и е прекарал много години в Египетската пустиня; според някои житиеписци накрая става епископ на гр. Еленополис в малоазийската област Витиния. Паметта на преп. Паладий се чества на 28 януари, но според един парижки кодекс и стари атонски ръкописи паметта му се е чествала на 27 ноември.
Пострижението на новия монах на Българската църква Паладий е велико събитие преди всичко за него самия. Защото отсега той тръгва по нелекия път на спасението на душата си. Тръгва в една обител, която по обективни причини през голяма част от годината не предлага възможности за монашески живот. Но пък е известно, че който търси лесното, не се грижи много за спасението на душата си. Затова нека в личните си молитви да пожелаем на монах Паладий Бог да му помага в нелекия път. Поне ние, миряните, винаги си мечтаем, че ще се появи някой монах, който да направи в духовната пустиня малък оазис. Та който мине оттам, да пие водата, която тече във вечния живот.
