Няма нищо по-лесно от това да кажеш за нещо, че е лошо. Особено, когато това не ти коства нищо. А още повече, ако ти донесе морален престиж. Като един концерт на Мадона – колко му е да се напише едно „официално становище”, с което да се заклейми развратът и да се възхвали св. Йоан Кръстител. Нищо повече от що-годе прилични семинаристки познания не се изисква. Що да не кажеш на тия невежи по улиците, дето кръст са виждали само в бижутериен магазин, че вършат голям грях, като не постят строго? И после да подхвърлиш, че Бог се е разгневил именно за този им пропуск, а не например, защото са сити и щастливи с духовните сурогати на ежедневието ни – със заливащата ни потребителска вакханалия, с дребнавата ни егоистична игра за оцеляване, в която ближният е само средство към целта, с еснафските ни ценности за „успех в живота”... С тези неща, между впрочем, сме сити и повечето християни, с тази разлика, че ние не си го признаваме.
И така – размахваш пръст, изобличаваш греха и се издигаш в собствените си очи и в очите на „благочестивото паство”. Или не се издигаш, защото е все тая в чии очи се издигаш и в чии падаш. Нали нищо няма да се промени? „Църквата е извън времето...”, се утешават някои. С официално становище или без, нищо не се променя и това е от изключително значение за ревнителите на канцеларската исихия.
Кой е учил Църквата да живее по двойни стандарти? Със сигурност не е Христос. В Пловдив – умилно тържество на симфонията между Църква и държава, почти византийски литии с Христовия кръст. В Стара Загора – духовен събор на масоно-тамплиери, воглаве с православен митрополит. Къде е връзката? - ще попитат някои. Не е ли имало и сред учениците на Христос Юда? Ами имало е, но е имало и яснота – кой е с Христос, и кой е с Юда. А днес има „благочестиви съображения”, които пазят „църковния мир”. Затова колкото и да е абсурдно, Св. Синод на една древна Православна църква да търпи създаването на прицърковни парамасонски структури в лицето на архонтите, а православен митрополит да не се свени да се обяви за духовен попечител на „Велик приорат” – ще трябва да си останем с потреса и възмущението. Защото няма да чуем „официално становище” на Св. Синод на БПЦ за тамплиерството, което чука на самите порти на Църквата, нито за недопустимостта един епископ да оглавява „духовен събор” на някакви новоизлюпени рицари. Ще чуем ли църковния глас, който да каже, че Църквата няма нужда от „рицарска защита”? Че не припознава тези хора за свои чеда? Защото Мадона нищо не може да направи на Църквата Божия, но един лъже-епископ – може. Нали вече не става дума за личен грях, но за грях против Църквата?
Но ето тук вече идва трудното. То не е като да размахаш назидателно пръст и да порицаеш някоя реклама или предаване в световно неизвестна телевизия. Такова „официално становище” ще е истинско, защото ще е създадено с цената на жертва. Но кой ще пожертва добрите отношения с влиятелни бизнесмени, с приятели по чашка, със „съюзниците” си в състава на синода. В крайна сметка, кой ще пожертва рахатлъка си за някакво официално становище... Нищо, че Божият народ очаква такова, за да се зарадва, че поне малко от малко не е оставен безпризорен. Е, как тогава ще ни повярват хората, когато Църквата ги призове да направят своята жертва, да вземат кръста си и да последват Христос? За какво са ни литиите с Христовия кръст, когато своя вътрешен кръст сме захвърлили на бунището на „благоразумните съображения”? И когато друга трагедия помрачи дните на народа ни, кой ще има смелостта да каже: „Това е заради в а ш и т е грехове”?
