„... Аз вчера се поклоних пред великото страдание, което ще го сполети...” Старецът Зосима към Альоша в романа на Достоевски „Братя Карамазови”
Наказва ли ни Бог? И защо масовите трагедии са все около празници? Този въпрос днес си задават всички – кой с мъка, кой със суеверен страх, а трети, колкото и да е странно, със зле прикрито чувство за морално възмездие... Но, защо, Боже, не наказа с такава поучителна смърт наркотрафиканта или сутеньора, или този, който ги покрива с безнаказаност? Защо не наказа показно някого, който сее около себе си смърт и разруха, а взе майката на две деца, измъчената домакиня, пенсионерката и детето. Та те дори за Мадона не бяха чували там, в селото си накрай света...„Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища, казва Господ. Но както небето е по-високо от земята, тъй Моите пътища са по-високо от вашите пътища, и мислите Ми - по-високо от вашите мисли”.
Затова нека в този ден на траур се смирим – пред Божиите думи, и пред тайнството на смъртта. Има нещо непочтено в опита да се използва трагедията на внезапната смърт за възпитателни цели, да се използва смъртта като средство за сплашване и вкарване в пътя.
Кой може да каже, на какво ни учи смъртта? Не единствен Бог ли, Който познава всяко отделно сърце и говори на всеки от нас по различен начин? Нима праведният не страда? Нима единственият Праведник не умря и то нелепо в очите този свят? Кой от нас не е грешник? Строгият пост ли ще ни очисти или бойкотът на Мадона? Тогава с какво духовно право заявяваме на хората, чиито сърца са сухи като сиромашка нива: не постите и имате идоли, затуй умирате? А ще им обещаем ли, че ако „станат едни от нас”, то занапред не те, а други ще стават „богоугоден курбан за вразумлението на народа”?
И ако има призив за покаяние в този ден, то нека той да бъде не към външните, които Бог съди по закона на съвестта им, а към нас – които избрахме Христос за свой жребий, но нямаме дял в Неговото смирение и жертвена любов. Иначе нямаше да допуснем логиката на този свят, в който силният наказва слабия, да стане и наша логика, нямаше да бъдем моралисти и нямаше да дръзваме да правим и Бога такъв. Обличаме Го в своите тесни и безлични одежди, правим Го участник в своя собствен маскарад на „благочестието”, поставяме Го начело на парада на суетата ни, за да я оправдае и освети в очите на обществото и пред нашата собствена съвест. И после се чудим защо онези, които „тънат в грях и неведение”, не плясват радостно с ръце и не се присъединяват с ликуване към нашето шествие, като не познават в Христос своя Бог и Спасител. Затова в този ден нека призоваваме не „българския народ” към покаяние, а себе си, „малкото Христово стадо” – защото загубихме от очите си Христос и станахме сол, която не соли. А когато и солта загуби силата си, всичко се разлага, цялото тяло загива.
Кой може да каже, на какво ни учи смъртта? Не единствен Бог ли, Който познава всяко отделно сърце и говори на всеки от нас по различен начин? Нима праведният не страда? Нима единственият Праведник не умря и то нелепо в очите този свят? Кой от нас не е грешник? Строгият пост ли ще ни очисти или бойкотът на Мадона? Тогава с какво духовно право заявяваме на хората, чиито сърца са сухи като сиромашка нива: не постите и имате идоли, затуй умирате? А ще им обещаем ли, че ако „станат едни от нас”, то занапред не те, а други ще стават „богоугоден курбан за вразумлението на народа”?
И ако има призив за покаяние в този ден, то нека той да бъде не към външните, които Бог съди по закона на съвестта им, а към нас – които избрахме Христос за свой жребий, но нямаме дял в Неговото смирение и жертвена любов. Иначе нямаше да допуснем логиката на този свят, в който силният наказва слабия, да стане и наша логика, нямаше да бъдем моралисти и нямаше да дръзваме да правим и Бога такъв. Обличаме Го в своите тесни и безлични одежди, правим Го участник в своя собствен маскарад на „благочестието”, поставяме Го начело на парада на суетата ни, за да я оправдае и освети в очите на обществото и пред нашата собствена съвест. И после се чудим защо онези, които „тънат в грях и неведение”, не плясват радостно с ръце и не се присъединяват с ликуване към нашето шествие, като не познават в Христос своя Бог и Спасител. Затова в този ден нека призоваваме не „българския народ” към покаяние, а себе си, „малкото Христово стадо” – защото загубихме от очите си Христос и станахме сол, която не соли. А когато и солта загуби силата си, всичко се разлага, цялото тяло загива.
Старецът Софроний казвал, че естествените закони обвързват преди всичко Бога. Защото Той е техен Творец, уважава ги и не обича да ги нарушава. Затова и толкова редки са чудесата – защото са насилие над природните закони. Само вярата е в състояние да раздвижи небесата и да промени естествения ход на събитията. Но в рамките на естествените закони Бог разполага Своя промисъл за спасението на хората, като желае всички да се спасят. Един светогорски старец казва: „Ако завоят трябва да се вземе с 70 км. в час, а шофьорът кара със 120, нима Бог ще прати всички ангели от небето да стоят на завоите и да връщат колите в пътя? Няма ли да катастрофира колата според законите на движението?” Така е и с всяка трагедия – тя е резултат от логиката на поредица грешки, чиито автори сме ние хората. А Бог търси начин в тази реалност да устрои човешкото спасение. И продължава аскетът: „А внезапната смърт причинява такова страдание на човека, че то покрива много негови грехове. Защото Бог, който иска човек да напусне този свят възможно най-мирно, обикновено постига това чрез „обикването на земята”. Сиреч, с времето умората се натрупва у нас, болестите и изтощението карат човека да се „сприятели” със земята, да пожелае да се върне там, откъдето е взет, и така, колкото е възможно по-лесно, душата да се отдели от тялото. Защото и св. Йоан Дамаскин учи, че в часа на смъртта душата изпитва голямо страдание, напускайки тялото, и се противи на това противоестествено състояние за човешкия род – смъртта. А ако това стане внезапно и насилствено, то болката е още по-голяма. И дори ангелът на смъртта да иска да я успокои, тя се съпротивлява и се свива до дъното на човешкото същество. Затова ангелът се принуждава да използва насилие, за да я вземе... Заради това екзистенциално страдание и ужас в последната минута на живота Бог прощава много грехове и спасява хора, които при други обстоятелства едва ли биха се спасили...”
И затова нека сведем глави пред паметта и страданието на починалите, пред болката на близките им, пред тайната на смъртта, която всички ще познаем, и да промълвим: Господи, помилуй!
И затова нека сведем глави пред паметта и страданието на починалите, пред болката на близките им, пред тайната на смъртта, която всички ще познаем, и да промълвим: Господи, помилуй!
