Тези дни медиите дадоха гласност на спора за собственост между общината в Пловдив и местния строителен предприемач Георги Гюлеметов относно параклиса „Св. Георги”. Общината обяви, че Гюлеметов владее неправомерно храма, който е изграден върху общинска земя, и ще го даде за стопанисване на Пловдивската митрополия. Разгневеният ктитор пък побърза да „подари” параклиса на една „алтернативна” църковна структура в града, която „имала съвсем законна регистрация в Софийски съд”. През последните две десетилития наистина станахме свидетели на бум на строителство на параклиси, които покриха де що имаше високи хълмове в страната. Всеки уважаващ себе си бизнесмен, чувстващ духовен и патриотичен порив, се чувстваше длъжен да изгради храм, обикновено около родното си място. Няма лошо в този порив, проблем се появява само, ако и на изградения параклис се погледне като на частен бизнес. А частният бизнес, както е известно, се пази ревниво от всякакви посегателства, защитата на частната собственост пък е сред висшите задължения на съвременното законодателство. За Божия храм обаче не може да се мисли в тези категории. Всички храмове са изградени с дарени средства, но те принадлежат на целия църковен народ, а не на дарителите. Нито пък са бащиния на епископа.
Що се отнася до конкретния случай в Пловдив, още през 2007 г. Св. Синод изпраща официално писмо до община Пловдив под № 720/2.7.2007 г., с което се иска параклисът да мине към митрополията. В случая става дума за един естествен процес, тъй като приснопаметният митр. Арсений при построяването на храма е извършил чин за освещаване върху постройката, с което параклисът вече престава да бъде молитвено помещение за частни нужди, а става място за църковно, тоест, общо богослужение. Този въпрос е уреден в чл. 95, т. 8 на Устава на БПЦ, където се казва, че епархийският митрополит има правото „да освещава църкви и манастири, построени върху терени, собственост на Българската православна църква - Българска Патриаршия или когато в нейна полза е учредено безсрочно право на строеж”. А също и в чл. 140, т. 8, която гласи: „Епархийските митрополити извършват освещаването на църкви и параклиси (освен ако параклисите не са в болници, затвори, училища и други обществени учреждения) след прехвърлянето на собствеността им на Българската православна църква - Българска Патриаршия и нейните поделения”. В случая теренът, върху който е изграден храмът, е частна общинска собственост и това прави статутът на храма неуреден от канонична гледна точка. По какви причини прехвърлянето на собствеността на храма не се е осъществило, не можем да гадаем – пресата съобщи само, че в началото на годината бизнесменът Гюлеметов изпраща писмо до митрополит Николай: „..с което му предложих да подготвим договор за дарение на параклиса, както и да говорим за строителството на храма, в който, за да не се разрушат основите, съм вложил 15 000 лв. Дядо Николай се скри. Не му харесвам за изпълнител”.
Според митр. Николай обаче, бизнесменът е поставил като условие за даряването на храма на Църквата - да остане основен изпълнител на строежа на голям храм в квартала, за който общината e отпуснала почти 2 милиона лева субсидия. Той оценява предложението на бизнесмена като опит за изнудване.Независимо от личните отношения обаче е редно храмът да бъде църковен – защото църквите не са собственост на митрополитите, а на Църквата, тоест на целия Божи народ. Недопустим и в стила на чалга-духовността е ответният жест на бизнесмена, с който дарява „своя” храм на разколниците в лицето на екзотичната „Южнобългарска митрополия”. Но пък
онагледява как се лови риба в мътна вода, сиреч на каква почва процъфтява разколът в БПЦ
– на фона на личните дрязги, оскърбеното честолюбие и при пълна липса на църковно съзнание.
Подобен казус съществува понастоящем и във Великотърновска митрополия, където семейство ктитори иска да бъде осветен за богослужение построеният от тях параклис, но митрополията не се съгласява, тъй като храмът е в личния двор на ктиторите и по този начин тя не може да бъде собственик на култовата сграда, а следователно и да носи отговорност за нейната дейност.
Не бива да се бърка освещаването на храм с освещаването на вещи за лично ползване
като икони, дом, автомобил и др. Освещаването на култовата сграда е особен чин на освещение, с който тя престава да бъде просто място за молитва, а става църква – тоест място за събрание на църковния народ, където се извършва общо богослужение и се служи св. Литургия. Литургията е централното тайнство на Църквата, тя е средоточие на целия живот на Църквата, на цялото нейно учение, носител на църковната мисия сред хората. Затова е съвсем естествено всеки богослужебен храм да е собственост на Църквата, а надзорничеството над дейността му да принадлежи на местния епископ. „Частен богослужебен храм”, действащ независимо от местната църковна общност, съдържа противоречие вътре в себе си.
като икони, дом, автомобил и др. Освещаването на култовата сграда е особен чин на освещение, с който тя престава да бъде просто място за молитва, а става църква – тоест място за събрание на църковния народ, където се извършва общо богослужение и се служи св. Литургия. Литургията е централното тайнство на Църквата, тя е средоточие на целия живот на Църквата, на цялото нейно учение, носител на църковната мисия сред хората. Затова е съвсем естествено всеки богослужебен храм да е собственост на Църквата, а надзорничеството над дейността му да принадлежи на местния епископ. „Частен богослужебен храм”, действащ независимо от местната църковна общност, съдържа противоречие вътре в себе си.
В съседна православна Гърция, където има един доста устойчив социален слой с претенции за аристократичност, се е утвърдила традицията всяко имение да си има и частен храм. В тях обаче не се извършва св. Литургия, а като неправомерно Св. Синод на Гръцката църква определи неотдавна и извършването на семейни кръщения и венчавки. Наредба от 2008 г. забрани на свещениците да извършват тайнствата кръщение и венчавка в частни параклиси и на открито, тъй като тези тайнства не са „частни” и „светски”, а произтичат от литургията – въпреки че днес на практика са се отделили от нея.
Недопустимо е частен параклис да извършва публична култова дейност,
да продава свещи и да развива каквато и да е търговска дейност от името на Църквата. Частен параклис може да съществува единствено за лични молитвени нужди, но ако иска да бъде църковен храм, то той трябва да принадлежи на целия църковен народ, който е обединен около епископа.
Недопустимо е частен параклис да извършва публична култова дейност,
да продава свещи и да развива каквато и да е търговска дейност от името на Църквата. Частен параклис може да съществува единствено за лични молитвени нужди, но ако иска да бъде църковен храм, то той трябва да принадлежи на целия църковен народ, който е обединен около епископа.
Показателен е случаят с гръцкия храм „Св. Спиридон”, който стигна до Висшия съдебен орган на Гърция – Ареопага. Историческият храм в Левкада е построен през 17 век от местна фамилия. Наследникът на семейството Спиридон Цараламба в качеството си на ктитор на храма отказва да приеме решението на местната община да прехвърли обгрижването на храма на местната митрополия на Левкада и Итаки поради занемаряване на историческия храм. Спорът налага намесата на Ареопага, който постановява, че
„ктиторското право е специфично право от областта на църковното право и притежава морален, а не собственически характер”.
Известният гръцки църковен канонист проф. Спирос Троянос тълкува казуса на ктитороството така: „Тук не става дума за обект на собственост, материален или не, който да принадлежи на наследника, тъй като храмът не е собственост на ктиторите (още от епохата на Юстиниян има самостоятелен статут), но става въпрос за едно чисто духовно право, което Църквата предава посредством своите упълномощени лица, но в същото време тя може и да отнеме „ктиторските права”, ако целта на ктиторството не се изпълнява или е налице нарушаване на задълженията на ктиторите”.
„ктиторското право е специфично право от областта на църковното право и притежава морален, а не собственически характер”.
Известният гръцки църковен канонист проф. Спирос Троянос тълкува казуса на ктитороството така: „Тук не става дума за обект на собственост, материален или не, който да принадлежи на наследника, тъй като храмът не е собственост на ктиторите (още от епохата на Юстиниян има самостоятелен статут), но става въпрос за едно чисто духовно право, което Църквата предава посредством своите упълномощени лица, но в същото време тя може и да отнеме „ктиторските права”, ако целта на ктиторството не се изпълнява или е налице нарушаване на задълженията на ктиторите”.
Ареопагът постановява, че „ктиторското право се ограничава до правото на управление на храма от построилия го или възстановил го ктитор, давайки му почетни привилегии като изписване на името му като основател на църквата, предоставянето на специално място в храма и т. н., като в същото време му вменява и определени задължения: да се грижи за поддържането и подобрението на църквата, за извършването на богослужението и др. Епископът притежава надзорничеството на храма и има правото да отнеме ктиторските права, ако ктиторът има канонични простъпки или не изпълнява обещанията си. Ктиторското право носи морален характер и по никакъв начин не води до икономически преки или непреки ползи за ктитора, нито му дава право да събира част от приходите на дарените на храма имоти. Ктиторското право върху храмовете не е право на собственост в смисъла, влаган от Гражданското право.”
Така или иначе, уставът на Българската църква не предвижда действието на „частни църкви” и с това всеки пожелал да стане ктитор на Божи храм трябва да се съобразява. На първо място поради уважение към институцията на Църквата. А впоследствие, дай Боже, и на лично вникване в смисъла на църковните разпоредби за общественото богослужение.
